Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (52)

9.

От светлината на единствения прозорец в килията по мръсната стена срещу леглото на Никол играеха сенки. Никол разбра, че е време да става. Надигна се от дървения нар, на който спеше. Прекоси помещението и изми лицето си в легена. Сетне въздъхна дълбоко и се опита да събере сили за още един ден.

Никол бе почти сигурна, че този затвор, където бе преместена преди около пет месеца, се намира някъде из земеделския район на Ню Идън, между Хаконе и Сан Мигел. Когато я докарваха, очите й бяха завързани. Но тя бързо си извади заключение, че се намира в селскостопанска област.

От време на време през капандурата с размер четиридесет на четиридесет долиташе миризма на животни. А и нощно време не се виждаше никаква отразена светлина.

Двата последни месеца бяха най-тежки — мислеше си Никол, докато изправена на пръсти изсипваше няколко грама ориз с подправки на външния прозрачен перваз. — Без разговори, без четене, без упражнения. Два пъти на ден ориз и вода.

Малката червена катеричка, която я посещаваше всеки ден, се появи. Никол я чуваше. Отстъпи навътре в килията, за да може да я зърне как яде ориза.

— Ти си единствената ми компания — изрече на глас. Катеричката престана да се храни и се ослуша, винаги нащрек за някаква грозяща опасност. — Но не разбираш нито дума от това, което ти приказвам.

Катеричката не се задържа дълго. Когато привърши порцията ориз, тя се оттегли и остави Никол сама. Няколко минути Никол остана загледана в прозореца, като се питаше какво ли е станало със семейството й.

Допреди шест месеца, когато процесът срещу нея за „противодържавна дейност“ бе отложен в последната минута за неопределено време, Никол имаше разрешение всяка седмица да приема по един посетител, който да остава един час. Въпреки че разговорите бяха надзиравани от пазач и въпреки забраната за каквото и да било обсъждане на политически и текущи събития, тя с нетърпение очакваше ежеседмичните си срещи с Ели или Патрик. Обикновено идваше Ели. От няколко много внимателно формулирани изказвания на двете си деца Никол бе заключила, че Патрик е въвлечен в някаква дейност, свързана с правителството, и е свободен за ограничени периоди от време.

Когато разбра, че Бенджи е бил въдворен и не му се разрешава да я посещава, Никол бе разгневена и потисната. Ели се опита да успокои майка си, че Бенджи е добре, като се имат предвид обстоятелствата. За Кати разговаряха много рядко. Нито Патрик, нито Ели знаеха как да обяснят на майка си, че тяхната по-голяма сестра не проявява желание да я посети.

По време на по-ранните визити бременността на Ели бе винаги една безопасна тема за разговор. Никол изпитваше вълнение от докосването до корема на дъщеря си и от разговорите за особените чувства на бъдещата майка. Ако Ели споменеше колко активно е бебето, Никол споделяше и сравняваше своите преживявания. („Когато бях бременна с Патрик — разказваше един път Никол, — никога не се изморявах. ТИ от своя страна беше кошмарът за всяка майка — винаги блъскаше посред нощ, когато исках да спя.“) Ако ли пък Ели не се чувстваше добре, Никол й предписваше храна и физически упражнения, които бяха помогнали на нея самата да преодолее подобни състояния.

Последното посещение на Ели бе два месеца преди очакваната поява на детето. Следващата седмица Никол бе преместена в новата килия и оттогава насам не бе виждала човешко същество. Немите биоти, които се грижеха за нея, никога не даваха признак, че чуват въпросите й. Веднъж в пристъп на ярост Никол се бе развикала на един Тиасо, който й помагаше за седмичната баня.

— Не разбираш ли? Миналата седмица дъщеря ми трябваше да роди дете, моето внуче. Искам Да знам дали са добре…

В предишната килия й бе позволено да чете по всяко време. Винаги, когато поискаше, от библиотеката й донасяха нови книги-дискове, така че времето между посещенията минаваше сравнително бързо. Беше препрочела почти всички исторически романи на баща си, а също и малко поезия, история и някои от най-интересните медицински книги. Беше особено впечатлена от сходството между своя живот и живота на героините от детството си — Жана Д’Арк и Елеонор Аквитанска. Никол черпеше сили от това, че нито една от другите две жени не се бе пречупила, независимо от трудния и продължителен затвор.

Веднага след преместването хуманоидът Гарсия, който се грижеше за нея на новото място, не й върна електронното четящо устройство. Никол си помисли, че просто е станала някаква грешка. Но след като го поиска няколко пъти, а то така и не се появяваше, тя осъзна, че й е отнета привилегията да чете.

В новата килия времето течеше много бавно. Съвсем умишлено по няколко часа на ден Никол кръстосваше помещението, стараеше се да поддържа тялото и ума си във форма. Опитваше се по време на тези „сеанси на ходене“ да откъсне мислите си от семейството, които неизбежно засилваха чувството й за самота и потиснатост, и да ги насочи към по-общи философски понятия и идеи. Често към края на разходката се съсредоточаваше върху някой минал момент от живота си, като се опитваше да извлече от него някакво прозрение.

На една от тези разходки с особена яснота в съзнанието й изплуваха поредица събития от времето, когато беше петнадесетгодишна. По това време двамата с баща й вече се бяха настанили в Бовоа и Никол се представяше блестящо в училище. Бе решила да участва в националния конкурс за три момичета, които да изиграят ролята на Жана Д’Арк в серия от живи картини, с които щеше да се ознаменува седемстотин и петдесетата годишнина от мъченичеството на девойката в Руан. Никол се хвърли в състезанието със страст и целеустременост, които едновременно развълнуваха и разтревожиха баща й. След като тя спечели регионалното състезание в Тур, Пиер дори прекъсна работата си върху един роман за цели шест седмици, само и само да помогне на любимата си дъщеря да се подготви за финалите в Руан.

Никол бе класирана на първо място в състезанията по физическа подготовка и интелигентност. Дори оценките на актьорските й възможности бяха много високи. И тя, и баща й бяха сигурни, че ще бъде избрана. Но когато обявиха победителите, Никол бе на второ място.

Години наред — си мислеше Никол, докато обикаляше килията — аз си въобразявах, че съм се провалила. Това, което баща ми каза — че Франция не е подготвена за цветнокожа Жана Д’Арк — нямаше значение. За себе си аз бях една неудачница. Бях съкрушена. Самочувствието ми се възстанови едва на олимпийските игри, а само след няколко дни Хенри ме предаде и отново ме срази.

Цената бе ужасяваща — продължаваше Никол. — Години наред бях затворена в себе си, защото нямах самочувствие. Много по-късно започнах да се чувствам доволна от себе си. И едва тогава бях в състояние да дам нещо от себе си. — За момент Никол прекъсна мислите си. — Защо толкова много от нас минават по един и същи път? Защо младостта е толкова егоистична и защо трябва най-напред да открием себе си, за да установим, че животът е нещо много повече?

Когато биотът Гарсия, който й носеше храната, включи, във вечерята й пресен хляб и няколко сурови моркова, Никол заподозря, че в режима ще настъпи някаква промяна. Няколко дни по-късно Тиасо влезе в килията с гребен, грим, огледало и дори парфюм. За първи път от месеци насам Никол се наслади на продължителна и чудесна баня и се освежи. Когато биотът вдигна дървената вана и се приготви да напусне, й подаде една бележка. „Утре сутрин ще имате посетител.“

Никол не можа да спи. Сутринта като малко момиченце бъбреше с приятелката си катеричката, обсъждаше надеждите и вълнението от предстоящото посещение. Неколкократно се обезпокои за външния си вид и най-накрая обяви лицето и косите си за безобразни. Времето течеше много бавно.

След много дълго време, точно преди обяд, тя чу по коридора към килията да се приближават човешки стъпки. Никол се втурна напред в очакване.

— Кати — извика, когато видя дъщеря си на последния завой.

— Здравей, майко — рече Кати, отключи вратата и влезе в килията. Двете жени останаха прегърнати доста дълго. Никол не се опита да възпре сълзите, които се стичаха по бузите й.

Седнаха на леглото, единствената мебел в стаята, и няколко минути разговаряха приятелски за семейството. Кати я осведоми, че има внучка („Никол дьо Жарден Търнър — каза тя. — Трябва да си много горда“) и после извади двайсетина снимки. Това бяха последните фотографии на бебето с родителите му, снимки на Ели и Бенджи някъде в парка, Патрик в униформа и дори Кати с вечерна рокля. Никол ги гледаше, една по една, очите й бяха постоянно влажни.

— О, Кати — възкликна тя на няколко пъти.

Когато приключи, Никол многословно благодари на дъщеря си, че е донесла снимките.

— Можеш да ги задържиш, майко — рече Кати, изправи се и отиде до прозореца. Отвори чантичката си й извади цигари и запалка.

— Скъпа — обади се колебливо Никол, — моля те, недей да пушиш тук. Вентилацията е отвратителна. Ще ми мирише седмици наред.

Няколко секунди Кати остана загледана в майка си, сетне прибра цигарите и запалката обратно в чантата. Миг по-късно двойка Гарсия пристигнаха пред килията с маса и два стола.

— Какво става? — запита Никол.

— Ще обядваме заедно — усмихна се Кати. — Приготвила съм нещо специално за случая — пиле със сос от гъби и вино.

Храната, която беше с божествен аромат, беше внесена в килията от трети Гарсия и сервирана на застланата маса, редом с финия порцелан и среброто. Имаше даже бутилка вино и две кристални чаши.

За Никол бе трудно да запази добрите маниери. Пилето бе толкова вкусно, а гъбите така крехки, че тя изяде всичко, без да проговори. Само от време на време, докато отпиваше глътка вино, измърморваше:

— М-м-м. Фантастично — но докато чинията й не се опразни, не каза нищо повече.

— И така, Кати — рече тя с топла усмивка, след като й благодари за храната, — какво става с теб? С какво се занимаваш?

Кати се изсмя дрезгаво.

— Старите глупости. Сега съм „Директор по развлеченията“ на целия курортен комплекс Вегас… Ангажирам артисти за представленията в клубовете… Бизнесът върви страхотно, нищо че… — Кати се сепна, припомняйки си, че майка й не знае за войната във втория модул.

— Откри ли мъж, който да оцени всичките ти достойнства? — запита деликатно Никол.

— Не и такъв, който да се задържи — Кати бе предпазлива в отговора и внезапно стана напрегната. — Виж, майко — тя се облегна на масата и се наклони напред, — не съм дошла да обсъждаме интимния ми живот… Имам предложение за теб, или по-скоро семейството има предложение, което всички подкрепяме.

Никол гледаше дъщеря си, смръщила вежди в недоумение. Едва сега забеляза, че за последните две години, откак не я беше виждала, Кати е остаряла значително.

— Не разбирам. Какво предложение?

— Както знаеш, от известно време правителството подготвя процес срещу теб. Вече са готови. Обвинена си в противодържавна дейност, а присъдата със сигурност е смъртно наказание. Прокурорът ни съобщи, че доказателствата срещу теб са железни и че без съмнение ще бъдеш провъзгласена за виновна. Но заради миналите ти заслуги към колонията, ако се признаеш за виновна в по-малкото престъпление „непреднамерена противодържавна дейност“, той ще отхвърли…

— Но аз не съм виновна в нищо — изрече убедено Никол.

— Зная, майко — отвърна Кати със следа от нетърпение в гласа. — Но ние — Ели, Патрик и аз — сме единодушни, че съществува голяма вероятност да бъдеш осъдена. Прокурорът ни обеща, че ако ти се признаеш за виновна в по-малкото престъпление, веднага ще те преместят при по-добри условия и ще ти бъдат разрешени свиждания с цялото семейство, включително с внучка ти… Дори намекна, че може да ходатайства пред властите Бенджи да живее с Робърт и Ели…

Никол беше смутена.

— И всички вие мислите, че аз трябва да приема тази сделка и да се призная за виновна, независимо от това, че до момента съм твърдяла, че съм невинна?

— Ние не искаме да умреш — кимна Кати. — Особено без причина.

— Без причина? — внезапно погледът на Никол заискри. — Ти мислиш, че ще умра без причина? — тя блъсна масата, изправи се и закрачи из килията. — Ще умра за справедливостта. — Никол говореше повече на себе си, отколкото на Кати. — Поне така мисля аз. Макар и да няма нито една душа във Вселената, която да го разбира.

— Но, майко — възрази Кати, — за кого ще е от полза това? Твоите деца и внучката ти ще бъдат лишени завинаги от твоята компания, а Бенджи ще остане в онова ужасно място…

— Значи ето я сделката — прекъсна я Никол. Гласът й постепенно се повишаваше — По-коварна от договора на Фауст с дявола… Зарежи принципите си, Никол, и се признай за виновна, макар че изобщо не си съгрешила. И не продавай душата си заради някаква обикновена, лична, земна отплата… молят те да приемеш сделката заради благото на семейството си… Можеш ли да се обърнеш към майка по този начин и да очакваш, че тя няма да се поддаде?

Погледът на Никол беше огнен. Кати бръкна в чантата, извади цигара и я запали с трепереща ръка.

— И кой идва при мен с това предложение? — продължи Никол. Вече крещеше. — Кой ми носи вкусна храна и вино, и снимки на семейството, за да ме размекне? Кой е самозабитият нож, който ще ме убие със сигурност, но много по-мъчително от електрическия стол? Ами да, това е моята собствена дъщеря, съкровения плод на моята утроба.

Неочаквано Никол пристъпи напред и сграбчи Кати.

— Не ставай Юда заради тях, Кати — изрече, разтърсвайки изплашената си дъщеря. — Ти си много по-добра. След време, ако наистина ме осъдят и екзекутират по тези абсурдни обвинения, ти ще оцениш какво съм направила.

Кати се освободи от хватката на майка си и се олюля назад. Смукна дълбоко от цигарата.

— Това са глупости, майко — изрече миг по-късно. — Абсолютни глупости… Ти си оставаш все така самодоволна… Виж, дойдох да ти помогна, да ти предложа възможност да живееш. Защо поне веднъж в проклетия си живот не послушаш някой друг?

Няколко секунди Никол остана втренчена в Кати. Когато заговори отново, гласът й бе по-мек.

— Изслушах те, Кати, и не харесах това, което чух. Освен това те наблюдавах… И за миг не си въобразявам, че си дошла за да помогнеш на мен. Това би било в пълен разрез с това, което съм наблюдавала в характера ти през последните няколко години. В цялата тази работа трябва да има нещо за самата теб… Нито пък вярвам, че представляваш Ели и Патрик. Ако това беше така, те щяха да дойдат с теб. Трябва да призная, че за момент бях объркана и имах чувството, че може би наистина причинявам прекалено много болка на децата си… Но сега, в последните минути, разбрах съвсем ясно какво става… Кати, моя скъпа Кати…

— Не ме докосвай повече — Кати довърши цигарата и се опита да се успокои. — Виж — изрече най-накрая, — не давам и пукнат грош за това, което изпитваш към мен, но защо, майко, защо не можеш да помислиш за Патрик и Ели, та дори за малката Никол? Толкова ли е важно да станеш светица, че си готова да страдаш за това?

— След време — отвърна Никол — те ще разберат.

— След време — изрече ядно Кати — ти ще си мъртва… След много кратко време… Съзнаваш ли, че в мига, в който изляза оттук и кажа на Накамура, че сделката отпада, датата за твоя процес ще бъде назначена? И че нямаш никакъв шанс, абсолютно никакъв шибан шанс?

— Не можеш да ме изплашиш, Кати.

— Не мога да те изплаша, не мога да те разчувствам, дори не мога да апелирам към чувството ти за справедливост. Като всички добри светци ти слушаш само собствения си глас.

Кати си пое дълбоко дъх.

— Ами, това е всичко… Довиждане, майко. — Въпреки желанието й нови сълзи изпълниха очите на Кати.

Никол плачеше открито.

— Сбогом, Кати. Обичам те.