Метаданни
Данни
- Серия
- Рама (3)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- The Garden of Rama, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Надежда Гаврилова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Артър Кларк; Джентри Лий
Заглавие: Градината на Рама
Преводач: Надежда Гаврилова
Език, от който е преведено: английски
Издател: ИК Калпазанов
Град на издателя: Габрово
Година на издаване: 1995
Тип: роман
Печатница: Полиграфия АД — Пловдив
Редактор: Полиана Атанасова
Технически редактор: Мариета Суванджиева
Коректор: Юлия Бързакова
ISBN: 954-17-00
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5793
Издание:
Автор: Артър Кларк; Джентри Лий
Заглавие: Градината на Рама
Преводач: Надежда Гаврилова
Език, от който е преведено: английски
Издател: ИК Калпазанов
Град на издателя: Габрово
Година на издаване: 1995
Тип: роман
Печатница: „Абагар“ ООД — Велико Търново
Редактор: Полиана Атанасова
Технически редактор: Стефка Димитрова
Коректор: Юлия Бързакова
ISBN: 954-17-0092-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5794
История
- — Добавяне
13.
30 юни, 2213
Снощи всички бяхме прекалено възбудени, за да заспим. С изключение на Бенджи, Господ да го благослови, който просто не схваща това, което му казваме. Симон много пъти му беше обяснявала, че нашият дом се намира във вътрешността на гигантски цилиндричен космически кораб — дори му беше показвала върху черния екран различни ракурси на Рама, постъпващи от външните сензори — но общата представа все така му се изплъзва.
Когато вчера се чу звукът от свирката, ние с Ричард и Майкъл се спогледахме. Много време мина от последния път, когато я чухме. В следващия момент всички заговорихме едновременно. Децата, включително малката Ели, напираха с въпроси и усещаха възбудата ни. Седмината веднага се изкачихме горе. Ричард и Кати се втурнаха към морето, без да чакат останалите членове на семейството. Симон вървеше с Бенджи, Майкъл с Патрик. Аз носех Ели, защото малките й крачета не можеха да издържат на темпото.
Когато се завтече обратно към нас, Кати гореше от ентусиазъм.
— Хайде. Хайде де — сграбчи Симон за ръката. — Трябва да го видите. Удивително е. Цветовете са фантастични.
Наистина бяха фантастични. Многоцветни светлинни дъги с пращене прескачаха от хорна на хорна и превръщаха рамианската нощ във величествено представление. Бенджи се беше вторачил на юг. Устата му беше отворена. След доста време се усмихна и се извърна към Симон.
— Кра-си-во е — изрече бавно, горд, че е използвал тази дума.
— Наистина, Бенджи — отвърна Симон. — Много красиво.
— Мно-го кра-си-во — повтори Бенджи и отново се извърна към светлините.
По време на самото представление не говорихме много. Но когато се върнахме в пещерата, разговорът ни продължи с часове. Разбира се, все някой трябваше да обясни всичко на децата. От тях единствено Симон беше родена по онова време — времето на последната маневра, пък и тя тогава беше само бебе, така че не я помни. Говореше предимно Ричард. Свирката и светлинното представление го изпълниха с енергия. Откакто се е завърнал, едва снощи съвсем заприлича на предишния Ричард. Разказът му за всичко, което знае за свирката, за светлинното шоу и маневрите на раманяните, беше както занимателен, така и изпълнен с информация.
— Мислиш ли, че октопаяците ще се върнат в Ню Йорк? — попита го в очакване Кати.
— Не зная — каза Ричард. — Но е напълно възможно.
През следващите петнадесет минути Кати разказа на всички за енти път срещата ни с октопаяка от преди четири години. Както обикновено тя украси и преувеличи някои от детайлите, особено от онази част на историята, която се е случила, преди да се срещнем в музея.
Патрик обожава тази история. През цялото време кара Кати да я разказва.
— Лежах по корем — разказваше снощи Кати, — надничах над ръба на огромния цилиндър, който се спускаше надолу в мрака. От стените му стърчаха сребърни шипове, светлината проблясваше отгоре им. Хей — извиках, — има ли някой там?
— Чух звук, наподобяващ влачещи се метални четки и високочестотен вой. Изпод мен се появиха светлини. От дъното на цилиндъра едно черно нещо с кръгла глава и осем пипала в черно и златисто се изкачваше по шиповете. То се придвижваше бързо към мен, като обвиваше пипалата си около тях…
— Ок-то-па-як — рече Бенджи.
Когато Кати завърши разказа си, Ричард обясни на децата, че вероятно след четири дни подът ще започне да се тресе. Подчерта, че всичко трябва да бъде внимателно закрепено за него и че трябва да се подготвим за нова поредица престои в антиускорителния резервоар. Майкъл изтъкна, че се нуждаем поне от още един за децата, а също и от няколко солидни кутии за вещите. През изминалите години бяхме насъбрали толкова много боклуци, че обезопасяването на всичко щеше да е доста трудоемко.
Когато двамата с Ричард останахме сами, легнахме върху матрака, хванати за ръце, и говорихме часове наред. Казах му, че се надявам предстоящата маневра да предвещава края на пътешествието ни с Рама.
— „В душата на човека гори вечна надежда. Той никога не е, но очаква да бъде благословен“ — отвърна ми той. Седна за малко и се вгледа в мен, а очите му проблясваха в полумрака. — Александър Поуп — уточни и после се разсмя. — Хващам се на бас, че никога не му е идвало наум, че ще бъде цитирам на 6000 милиона километра от Земята.
— Изглеждаш по-добре, скъпи — помилвах ръката му.
Той присви вежди.
— Точно сега всичко изглежда наред. Но не зная кога отново ще се спусне мъглата. Може да се случи всеки миг. И все още не мога да си спомня ясно какво се е случило с мен през трите години на отсъствието ми.
Легна отново.
— Какво ще стане според теб? — попитах.
— Предполагам, че предстои нова маневра. Надявам се да е голяма. Приближаваме Сириус с голяма скорост и ще трябва значително да я намалим, ако целта ни се намира някъде в неговата система. — Той се пресегна и хвана ръката ми — Заради теб и особено заради децата се надявам тревогата да не е фалшива.
8 юли, 2213
Маневрите започнаха преди четири дни, точно по програма, веднага щом приключи третото и последно светлинно представление. Както през изминалите четири години, така и сега нито чухме, нито видяхме птицеподобни или октопаяци. Кати беше много разочарована. Искаше да види как всички октопаяци се завръщат в Ню Йорк.
Вчера в нашата пещера се появи двойка биоти-богомолки, които се насочиха право към антиускорителния резервоар. Носеха голям контейнер, с пет нови плетени хамака (Симон, разбира се, се нуждаеше от друг размер) и шлемове за всички ни. Наблюдавахме ги от разстояние, докато те инсталираха хамаците и проверяваха системите на резервоара. Децата бяха очаровани. Краткото посещение на богомолките потвърди, че скоро предстои много голяма промяна в скоростта на движение.
Очевидно хипотезата на Ричард за връзката между главната изтласкваща система и общия температурен контрол на Рама е вярна. Температурата отгоре вече започна да се понижава. В очакване на по-продължителна маневра ние сме постоянно заети с клавиатурата и поръчваме облекла за децата, подходящи за студеното време.
Постоянните вибрации отново нарушават хода на живота ни. В началото децата се забавляваха, но вече взеха да се оплакват. Колкото до мен, надявам се, че приближаваме крайното назначение. Макар че Майкъл постоянно повтаря „Ще бъде волята Божия“, аз също отправям редки молитви, които са по-егоистични и по-особени от неговите.
1 септември, 2213
Съвсем сигурно е, че се случва нещо ново. През последните десет дни, откакто престанахме да влизаме в резервоара и маневрите приключиха, корабът се приближава към самотен източник на светлина, разположен приблизително на тридесет астрономически единици от звездата Сириус. Ричард свърза набора сензори с черния екран по такъв начин, че този източник на светлина постоянно да се намира в центъра на нашия монитор, независимо кой рамиански телескоп го наблюдава.
Преди две вечери взехме вече да различаваме очертанията на обекта. Мислехме си, че това сигурно е някаква населена планета. Ричард се впусна да изчислява количеството топлина, което Сириус отдава на тази планета, отстояща от него на разстояние приблизително еднакво с това между Нептун и нашето Слънце. Независимо че Сириус е по-голям, по-ярък и по-горещ от Слънцето, Ричард заключи, че нашият Рай (ако това наистина беше мястото на нашето назначение) ще бъде доста хладен.
Снощи успяхме да видим целта по-ясно. Тя представлява продълговата конструкция (Ричард твърди, че поради тази причина не може да бъде планета, защото всяко нещо „с тези размери“, което не е сферично, „трябва да е изкуствено“); наподобява пура с два реда светлини по горната и долната й част. Понеже не знаем точно на какво разстояние се намира от нас, не можем със сигурност да определим размера й. Ричард прави някои „догадки“ въз основа на скоростта, с която се приближаваме, и смята, че пурата е дълга приблизително сто и петдесет километра и петдесет километра висока.
Цялото семейство се събираме в централното помещение да следим монитора. Тази сутрин имаше нова изненада. Кати ни показа, че около нашата цел се намират още две превозни средства. Миналата седмица Ричард я научи как да борави с рамианските сензори, които довеждат информацията до черния екран, и докато ние, останалите, разговаряхме, тя получи достъп до отдалечения радар, който бяхме използвали за първи път преди тринадесет години, за да идентифицираме ядрените бойни глави от Земята. Пуроподобният обект се намираше в периферията на обсега на радара. Точно пред него, почти неразличими в широкото поле, се намираха два други блика. Ако наистина гигантската пура е нашето, местоназначение, вероятно ще си имаме компания.
8 септември, 2213
Не съществува начин да дам правдиво описание на поразителните събития от последните пет дни. В речника липсват достатъчно суперлативи, за да бъде изразено това, което видяхме и преживяхме. Майкъл дори отбеляза, че може би дори Раят бледнее в сравнение с чудесата, на които станахме свидетели.
В този момент нашето семейство се намира на борда на малка безпилотна совалка, не по-голяма от земен автобус. Фучейки, тя ни отнася от междинната станция в неизвестна посока. През куполообразния прозорец на задната част на совалката все още може да се види пуроподобната междинна станция, но е едва различима. Отляво цилиндричният космически кораб, който наричаме Рама, и който беше наш дом в продължение на тринадесет години, се отправя в посока до известна степен отличаваща се от нашата. Той тръгна от междинната станция няколко часа след нас, осветен отвън като коледно дърво. В момента разстоянието помежду ни е около двеста километра.
Преди четири дни и единадесет часа нашият космически кораб Рама спря по отношение на междинната станция. В удивителната опашка ние бяхме третото превозно средство. Точно пред нас се намираше една въртяща се морска звезда, около десет пъти по-малка от Рама, и едно гигантско колело с главина и спици, което влезе в междинната станция няколко часа, след като ние бяхме спрели.
Самата междинна станция се оказа куха. Когато гигантското колело се претърколи в нейния център, към него се придвижиха подемни кранове и други сгъваеми съоръжения за да го посрещнат и застопорят. Комплект особени движещи се механизми с необикновена форма (единият приличаше на балон, вторият на дирижабъл, а третият на земен батискаф) влязоха в колелото. Макар че не виждахме какво става вътре в него, през следващите два дни видяхме особените механизми да се явяват един по един на неравномерни интервали. Всеки механизъм бе посрещнат от совалка, подобна на тази, с която пътуваме в момента, но с по-голям размер. Всички тези совалки бяха паркирани в мрака от дясната страна на междинната станция и се придвижваха на съответното място около тридесет минути преди срещата.
Щом като ги натовареха, те се отправяха в посока винаги противоположна на опашката. Около час след като последният механизъм се беше измъкнал от колелото и последната совалка беше отпътувала, множеството съставни части на механичното оборудване, прикрепени към колелото, бяха изтеглени и големият кръгъл космически кораб се измъкна от междинната станция.
Морската звезда, която се намираше пред нас, вече беше влязла в междинната станция и с нея действаха друга група кранове и приспособления, когато пронизително свирене ни призова горе на Рама. Свиренето бе последвано от светлинно представление в Южната падина. То обаче напълно се различаваше от онези, които бяхме виждали досега. Голямата хорна беше звездата в новото шоу. Около върха й се образуваха цветни пръстени, които после бавно отплуваха на север и се центрираха около оста на въртене на Рама. Пръстените бяха огромни. Ричард прецени, че диаметърът им е почти километър, а дебелината четиридесет метра.
Във всеки един момент тъмната рамианска нощ беше осветена от поне осем такива пръстена. И през трите повторения на спектакъла последователността на цветовете се запази — червен, оранжев, жълт, зелен, син, кафяв, розов и морав. Когато един пръстен се разкъсаше и изчезнеше край релейната станция Алфа, при Северната падина на Рама, нов пръстен със същия цвят се образуваше край върха на Голямата хорна.
По време на този спектакъл стояхме като вцепенени, зяпнали света. Веднага щом изчезна и последния пръстен от третата серия, се случи друго удивително нещо. Всички светлини на Рама се запалиха. Рамианската нощ бе настъпила едва преди три часа — тринадесет години денят и нощта тук се редуваха със съвършено постоянство. Съвсем ненадейно сега тази последователност се промени. И не бяха само светлините. Имаше и музика; поне предполагам, че може да бъде наречена така. Звучеше като звън от милиони миниатюрни камбанки и сякаш извираше отвсякъде.
Дълго време останахме неподвижни. Сетне Ричард, който разполагаше с най-добрия бинокъл, забеляза нещо да лети към нас.
— Птицеподобни — извика, подскачайки на място, докато сочеше небето. — Току-що си спомних нещо. По време на моята одисея ги посетих в новия им дом на север.
Един по един всички погледнахме през бинокъла. Отначало не беше много сигурно дали Ричард не греши, но с приближаването си петдесетте или шестдесетте малки точки се превърнаха в големите, подобни на птици същества, които наричахме птицеподобните. Бяха се запътили право към Ню Йорк. Половината от птицеподобните се рееха в небето на около триста метра над тяхната пещера. Другата половина пикираха към повърхността.
— Хайде, татко — извика Кати — да вървим.
Преди да успея да възразя, баща и дъщеря изчезнаха препускайки. Гледах Кати как тича. Винаги е много бърза. В ума си видях мама грациозно да крачи по тревата в парка в Шили-Мазарен. Кати определено е наследила някои нейни черти, нищо, че е преди всичко татковото момиче.
Симон и Бенджи вече бяха поели към нашата пещера. Патрик беше разтревожен от птицеподобните.
— Ще сторят ли нещо лошо на татко и на Кати?
Усмихнах се на красивия си петгодишен син.
— Не, скъпи, не и ако внимават.
Майкъл, Патрик, Ели и аз се завърнахме в пещерата да наблюдаваме обработването на морската звезда в междинната станция.
Не виждахме много, защото всичките й входни отвори се намираха от другата страна, извън обсега на рамианските камери. Предположихме, че става нещо като разтоварване, защото накрая пет совалки се отправиха към някакво ново местоназначение. Обработването на морската звезда приключи много бързо. Когато Ричард и Кати се завърнаха, тя вече беше напуснала междинната станция.
— Започвайте събирането на багажа — изрече останалият без дъх Ричард веднага щом двамата с Кати се появиха. — Тръгваме. Тръгваме си.
— Трябваше да ги видите — обърна се Кати към Симон, почти едновременно с баща си. — Бяха огромни. И грозни. Спуснаха се в тяхната пещера.
— Птицеподобните се завърнаха, за да вземат някои специални неща от пещерата си — прекъсна я Ричард. — Може би това са вид реликви. Без значение, всичко съвпада. Излизаме оттук.
Втурнахме се да прибираме най-необходимите неща в здрави кутии. Обвинявах се защо не съм се сетила по-рано. Бяхме наблюдавали как и колелото, и морската звезда „се разтоварват“ в междинната станция. Но не ни беше хрумнало, че и нас може да ни разтоварят от Рама.
Беше невъзможно да решим какво да опаковаме. Тринадесет години бяхме живели в тези шест стаи (включително двете, които бяхме пригодили за склад). Ежедневно чрез клавиатурата бяхме изисквали приблизително по пет неща. Действително повечето от тях вече не се употребяваха, но въпреки това… Не знаехме къде отиваме. Как можехме да знаем какво да вземем?
— Имаш ли представа какво ще последва? — запитах Ричард.
Съпругът ми се беше вглъбил в себе си, опитвайки се да измисли как да вземе големия компютър.
— Историята ни, научните постижения — всичко, което е останало от нашите познания, се намира тук. Какво ще стане, ако се изгуби безвъзвратно?
С всичките си съставни части компютърът тежеше само осемдесет килограма. Казах му, че след като опаковаме дрехите, личните си вещи и малко храна и вода, всички ще му помогнем да го изнесе.
— Имаш ли представа къде отиваме? — повторих.
Ричард сви рамене.
— Абсолютно никаква. Но където и да е, хващам се на бас, че ще е изумително.
В стаята влезе Кати. Държеше малка торбичка, очите й бяха изпълнени с енергия.
— Приготвих си багажа. Мога ли да се кача горе и да чакам там?
Баща й кимна утвърдително и още в същия момент тя изчезна през вратата. Поклатих глава, погледнах неодобрително Ричард и се оправих по коридора да помогна на Симон за другите деца. За момчетата прибирането на багажа беше цяло изпитание. Бенджи беше несигурен и объркан. Патрик беше раздразнителен. Симон и аз току-що бяхме приключили (беше невъзможно да свършим, докато не убедихме момчетата да подремнат), когато Ричард и Кати се върнаха от горе.
— Нашето превозно средство е вече тук — изрече спокойно Ричард, потискайки възбудата си.
— Паркирано е на леда — добави Кати, докато сваляше дебелото яке и ръкавиците.
— Откъде знаете, че е нашето? — запита Майкъл. Беше влязъл в стаята миг след Ричард и Кати.
— Има осем места и място за торбите — отвърна десетгодишната ми дъщеря. — За кой друг може да бъде?
— Кого — поправих я механично, опитвайки се да осмисля най-новата информация. Чувствах се така, сякаш в продължение на четири последователни дни съм пила като смок.
— Видя ли някой октопаяк? — запита Патрик.
— Ок-то-па-як — повтори внимателно Бенджи.
— Не — отвърна Кати, — но видяхме четири гигантски самолета, съвършено плоски, с големи крила. Прелетяха над главите ни. Идваха от юг. Ние мислим, че плоските самолети прекарват октопаяците, нали тате?
Ричард кимна. Поех дълбоко дъх.
— Добре тогава — казах. — Събирайте се, всички. Да вървим. Най-напред изнесете торбите. Ричард, Майкъл и аз ще се върнем за компютъра.
Час по-късно всички се намирахме в превозното средство. За последен път бяхме изкачили стъпалата, извеждащи навън от нашата пещера. Ричард натисна едно мигащо червено копче и рамианският ни хеликоптер (кръстих го така, защото се издигна право нагоре, а не защото имаше перка) литна над повърхността.
През първите пет минути се носехме бавно и перпендикулярно на земята. След като се приближихме към оста на въртене на Рама, където нямаше гравитация и почти отсъстваше атмосфера, нашето возило се зарея на място две или три минути, докато промени външната си конфигурация.
Пред нас се откри внушителна и последна картина към Рама. На много километри под нас, нашият островен дом не беше нищо повече от малка сиво-кафеникава кръпка посред замръзналото море, което обикаляше гигантския цилиндър. Виждах южните хорни по-ясно от всякога. Тези удивителни, източени образувания, подкрепяни от масивни летящи подпори, незначително по-големи от малък земен град, сочеха до едно на север.
Почувствах странно вълнение, когато взехме да се отдалечаваме. В края на краищата Рама беше наш дом в продължение на тринадесет години. Тук бях родила пет деца. Самата аз бях съзряла и може би най-накрая се бях превърнала в онази личност, която винаги съм искала да бъда.
Времето за размисъл върху миналото беше прекалено малко. Щом приключи промяната във външната си конфигурация, нашето возило изсвистя по протежение на оста на въртене в посока към северната главина за не повече от няколко минути. След по-малко от час всички се намирахме в безопасност на тази совалка. Бяхме напуснали Рама. Знаех, че никога няма да се завърнем. Докато совалката се отдалечаваше от междинната станция, избърсах сълзите от очите си.