Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (36)

2.

Сънищата й отново нахлуха в ранните утринни часове. Никол се събуди и се опита да си припомни какво бе сънувала, но успя да възстанови само някой и друг отделен образ. В един от сънищата бе видяла само главата на Омех. Нейният прапрадядо я предупреждаваше за нещо, но Никол не бе разбрала какво й казва. В друг сън бе видяла Ричард да навлиза в спокойните води на океана, а веднага след това една разрушителна вълна с грохот се втурна към брега.

Никол разтърка очи и хвърли поглед към часовника. Беше малко преди четири. Цяла седмица почти всяка сутрин по едно и също време — помисли тя. — Какво ли означават? — Изправи се и прекоси стаята в посока към банята.

Малко по-късно вече се намираше в кухнята по спортен екип, където изпи чаша вода. Един биот Абрахам Линкълн, който стоеше неподвижен край стената в края на кухненския плот, се активира и приближи до Никол.

— Желаете ли кафе, госпожо Уейкфийлд? — изрече, вземайки от ръката й празната водна чаша.

— Не, Линк — отвърна тя. — Сега излизам. Ако се събуди някой и ме потърси, кажи му, че ще се върна преди шест.

Никол тръгна по коридора към външната врата. Преди да напусне къщата, тя се отби в кабинета отдясно на коридора. Подялото бюро на Ричард бяха разпилени книжа, както от двете страни, така и върху самия компютър, който бе проектирал и сглобил сам. Ричард се гордееше изключително много с него (Никол го бе подтикнала да го направи), макар да не бе вероятно, че той може да измести любимата му електронна играчка, стандартния джобен компютър на МКА. Ричард го пазеше с благоговение още от времето преди изстрелването на „Нютон“.

По някои от листовете Никол разпозна почерка на Ричард, но не можа да разбере нищо от символите на компютърния език. Напоследък прекарва тук много време — помисли Никол и усети как я пробожда чувство на вина. — Макар да не е сигурен в правилността на това, което прави…

Първоначално Ричард бе отказал да участва в опитите да се декодира алгоритъмът, управляващ времето в Ню Идън. Никол много ясно си спомняше спора помежду им.

— Ние приехме да участваме в демократичното управление — бе изтъкнала тя. — И ако ти решиш да пренебрегнеш неговите закони, това ще бъде опасен прецедент за останалите…

— Това не са закони — беше я прекъснал Ричард. — Това е само едно решение. И ти много добре знаеш, че решението е страшно глупаво. И ти, и Кенджи се борихте срещу него… А освен това, нали точно ти ми каза веднъж, че наше задължение е да издигаме глас срещу глупостта на мнозинството?

— Моля те, Ричард. Разбира се, ти можеш да обясниш на всекиго защо мислиш решението за погрешно. Но опитите по алгоритъма сега са цел на компанията. И колонистите знаят, че ние сме близки с Уатанабе. Ако ти пренебрегнеш решението, ще излезе, че Кенджи нарочно се опитва да подкопае…

Докато Никол си припомняше спора със своя съпруг, погледът й блуждаеше из стаята. Когато мислите й отново се върнаха в настоящето, тя с изненада установи, че се е втренчила в три малки фигурки, подредени върху една открита полица над бюрото на Ричард. Принц Хал, Фалстаф, ТБ, колко време изтече, откак Ричард ни развличаше нас?

Никол се върна към дългите и еднообразни седмици, последвали събуждането на семейството. Докато чакаха пристигането на другите колонисти, роботите на Ричард бяха основното им средство за развлечение. Никол все още чуваше радостния смях на децата и виждаше как съпругът й се усмихва доволен. Онези времена бяха подразбираеми, по-обикновени. Тя затвори вратата на кабинета и продължи нататък по коридора. После животът стана прекалено сложен, за да има време за игра. Сега вие, малки приятели, си седите тихо на полицата.

Навън на моравата, под светлината на уличната лампа, Никол се спря за миг до стойката на велосипедите. Поколеба се, гледайки колелото си, после се извърна и се отправи пеша към задния двор. Минути по-късно вече беше прекосила затревената площ зад къщата и се намери на пътеката, която извиваше нагоре към планината Олимп.

Никол вървеше бързо. Беше се замислила дълбоко. Дълго време не обърна никакво внимание на това, което я заобикаляше. Мисълта й скачаше от тема на тема, от проблемите, нападнали Ню Идън и странните сънища, които се повтаряха, до тревогите й за децата и по-специално за Кати.

Стигна до едно разклонение на пътеката. Малка, изработена с вкус табелка обясняваше, че осемдесет метра по-нататък по лявото разклонение се намира станцията на кабинковия лифт, който се изкачва до върха на планината Олимп. Присъствието на Никол беше засенчено от електронните детектори и в отговор откъм лифта се зададе един робот Гарсия.

— Няма нищо — извика Никол. — Ще продължа пеша.

С всяка извивка на зигзаговидната пътека, която пълзеше нагоре по склона на планината, гледката ставаше все по-внушителна. Никол спря на едно от разширенията, което се намираше на петстотин метра височина и на около три километра от дома на семейство Уейкфийлд. Загледа се към Ню Идън. Нощта беше ясна, във въздуха нямаше никаква влага.

Днес няма да вали — помисли си Никол, защото знаеше, че в дните, когато падаха дъждове, утрините бяха богати на роса. Точно под нея се намираше градчето Бовоа, а светлините на новата фабрика за мебели й позволяваха да различи повечето от познатите постройки в района дори и от това разстояние. На север градчето Сан Мигел се скриваше от масива на планината. Но в другия край на колонията, точно срещу притъмнелия Сентръл Сити, Никол можеше да види водопадите светлина, които заливаха Вегас на Накамура.

Тутакси я обзе лошо настроение. Това дяволско място е отворено по цяла нощ — проскърца със зъби. — Използва жизнено необходими източници на енергия и предлага безвкусни развлечения.

Когато зърна Вегас, Никол не можеше да не се сети за Кати. Толкова талант по природа — отбеляза наум тя. Тъпа болка в сърдечната област съпроводи образа на дъщеря й. Не можеше да не се запита дали Кати все още будува в блещукащия фантастичен живот от другата страна на колонията. И така колосално пропилян… — поклати тя глава.

Ричард и Никол често си говореха за Кати. След политиката на Ню Идън Кати беше втората тема, по която се караха. И не беше съвсем точно да се каже, че се караха за политика. Просто Ричард живееше с чувството, че всички политици, с изключение на Никол и МОЖЕ БИ на Кенджи Уатанабе, са, като цяло безпринципни. Така че „караницата“ му се състоеше, в бърза присъда над безцветните дебати в Сената или дори над тези в съдебната зала на Никол, след което отказваше да разговаря по въпроса.

Кати беше другият повод за напрежение между тях. Ричард постоянно твърдеше, че Никол се държи към нея прекалено строго. Обвинява ме — мислеше си Никол, докато се взираше в далечните светлини, — че не прекарвам достатъчно време с Кати. Твърди, че най-критичния период от живота си децата прекараха почти без майка, защото аз се впуснах в политиката.

Кати вече почти не се прибираше у дома. Все още имаше собствена стая в къщата на семейство Уейкфийлд, но прекарваше повечето нощи в един от модните апартаменти, изградени от Накамура в границите на комплекса Вегас.

— Как успяваш да си плащаш наема? — запита тя една вечер дъщеря си малко преди да си разменят обичайните любезности.

— А ти как мислиш, майко? — запита войнствено Кати. — Работя, ето как. Нали разполагам с много време. В университета изучавам само три предмета.

— И какво работиш?

— Ами играя ролята на домакиня или пък забавлявам… нали знаеш, каквото е необходимо… — отговорът на Кати бе доста мъгляв.

Никол загърби светлините на Вегас. Напълно естествено е, че Кати е объркана. Изобщо не е имала юношество. Но въпреки това нещата не вървят както трябва… Никол продължи забързано нагоре, като се опитваше да пропъди нарастващата тъга.

Между петстотин и хиляда метра височина планината беше покрита с дървета, които бяха пораснали близо пет метра. Тук, в един изключително мрачен участък с дължина повече от километър, пътеката към билото се виеше между планината и външната стена на колонията. Почти към края на усойния участък имаше малка пролука, от която се откриваше изглед на север.

Никол бе стигнала до най-високата точка на своето изкачване. Тя спря на разширението и се загледа към Сан Мигел. Ето го доказателството — помисли си и поклати глава, — че и тук, в Ню Идън, ние се провалихме. Въпреки всичко в Рая също има бедност и отчаяние.

Тя бе видяла зараждането на проблема, всъщност предсказа го още към края на едногодишния си мандат като временен губернатор.

По ирония на съдбата точно тогава се зароди процесът, породил Сан Мигел, където стандартът на живот бе два пъти по-нисък от този в другите три градчета на Ню Идън. Началото бе веднага след пристигането на „Пинта“. Колонистите от тази първа група се установиха в югоизточното градче, което по-късно бе наречено Бовоа. Така те създадоха прецедент, който беше повторен след пристигането на Нина. В ход бе планът за свободен избор на местоживеене, така че почти всички азиатци решиха да се заселят заедно в Хаконе; европейците, белите американци и азиатците от Средния Изток предпочетоха Позитано или това, което беше останало от Бовоа. А мексиканците, другите латиноамериканци, цветнокожите американци и африканците до един се ориентираха към Сан Мигел.

Като губернатор Никол се бе опитала да реши проблема на де факто създадената сегрегация. Тя изработи един утопичен план за ново заселване, според който във всяко едно от четирите селища трябваше да попаднат представители на различните раси в такова процентно съотношение, което да отразява колонията като цяло. Предложението й може би щеше да бъде прието, ако беше направено в ранната история на колонията и по-специално непосредствено след дните, прекарани в сомнариума. Тогава повечето колонисти гледаха на Никол като на богиня. Но година след това стана много късно. Свободната инициатива вече бе създала различия както в личната собственост, така и в собствеността на недвижимо имущество. Дори и най-верните последователи на Никол си даваха сметка колко неприложима е в този момент нейната идея за ново заселване.

Когато мандатът й на губернатор завърши. Сенатът гръмко одобри назначаването й от Кенджи за един от петте постоянни съдии на Ню Идън. Независимо от това нейният имидж в колонията пострада значително, когато започнаха навсякъде да се коментират направените от нея забележки в защита на пропадналия план за презаселване. Никол продължи да настоява, че за колонистите е важно да живеят в малки, задружни квартални общества, за да може у тях да се развие разбиране към расовите и културни различия. Тогава нейните опоненти определиха възгледите й като „безнадеждно наивни“.

Още няколко минути Никол остана загледана в примигващите светлини на Сан Мигел, а през това време тялото й попиваше потта от напрегнатото изкачване на планината. Точно когато се обърна да си тръгва обратно към дома, в спомените й нахлуха други примигващи светлини — на град Давос, Швейцария, там долу на планетата Земя. По време на последната си ски ваканция Никол и Женевиев бяха вечеряли в един ресторант на планината Давос. След вечеря те стояха на терасата, уловени за ръце в сковаващия студ. На много километри под тях светлините на Давос блестяха като малки скъпоценни камъчета. При спомена за изяществото и интелекта на първата си дъщеря, която не бе виждала от толкова много години, в очите на Никол нахлуха сълзи. Благодаря ти още веднъж, Кенджи — промърмори на себе си, като си припомни снимките, които новият й приятел бе донесъл на Земята. — Благодаря за това, че сподели с мен за посещението ти при Женевиев.

Докато Никол се спускаше надолу по склона, около нея пак се възцари мрак. Този път стената на колонията се намираше от лявата и страна. Тя продължаваше да си мисли за живота в Ню Идън. Точно сега се нуждаем от смелост. Смелост, ценност и прозорливост. Но дълбоко в сърцето си тя се страхуваше, че най-лошото все още предстои. За нещастие — мислеше си тя с горчивина — Ричард, аз, та дори и децата останахме чужденци, независимо от всичко, което направихме. Малко вероятно е да успеем да променим нещо.

Ричард, направи проверка, за да се убеди, че трите хуманоида Айнщайн са възпроизвели правилно всичките процедури и данни, които се намираха на няколкото монитора в кабинета му. Когато четиримата напускаха къщата, Никол го целуна.

— Прекрасен човек си, Ричард Уейкфийлд.

— Ти си единствената, която мисли така — отвърна той, усмихвайки се насила.

— И само аз си го зная — за момент Никол замълча. — Високо ценя това, което вършиш. Зная, че…

— Няма да закъснявам — прекъсна я той. Ние с биотите имаме да проверим само две хипотези… Ако и днес не успеем, ще се откажем.

Ричард се забърза към гарата на Бовоа. Трите биота го следваха по петите. Взеха влака за Позитано. Той правеше съвсем кратък престой край големия парк около езерото Шекспир, където преди два месеца бе отпразнуван Денят на Заселването. Няколко минути по-късно Ричард и придружаващите го хуманоиди слязоха в Позитано и пресичайки градчето, се отправиха към югозападния ъгъл на колонията. Там, след като личните им карти бяха проверени от един човек и две Гарсия, им бе позволено да минат през изхода на колонията и да навлязат в пръстена, който опасваше Ню Идън. Преди да стигнат до единствената врата, изрязана в дебелата външна стена, която опасваше поселището, трябваше да минат само още една кратка електронна проверка. Вратата се отвори и Ричард поведе хуманоидите към вътрешността на РАМА.

Ричард Уейкфийлд изпитваше прекалено много опасения, когато осемнадесет месеца по-рано Сенатът гласува да се разработи и пусне в действие проникваща сонда, която да определи условията в околната среда на РАМА, в непосредствена близост с техния модул. Той бе в състава на комисията, която направи преглед на инженеринговия проект на сондата; страхуваше се, че външната среда може да е прекалено враждебна за човека и че формата на сондата няма да гарантира неприкосновеността на тяхната обител. Изразходвани бяха много време и средства, за да се подсигури херметизацията на Ню Идън по време на цялата процедура дори когато сондата си пробива път през стената.

Ричард загуби доверието на колонията, когато се оказа, че външната среда в РАМА не се различава значимо от тази в Ню Идън. Отвън цареше постоянен мрак и съществуваха незначителни периодични вариации в атмосферното налягане и в съставните елементи, но като цяло средата в РАМА дотолкова съвпадаше със средата в колонията, че човеците изследователи не се нуждаеха от космонавтски костюми. Две седмици след като първата сонда установи благоприятната атмосфера отвън, колонистите бяха привършили с картографирането на онази част от Централната равнина, която беше достъпна за тях.

Ню Идън и още една почти идентична правоъгълна конструкция, разположена на юг (Ричард и Никол бяха убедени, че тя представлява обител на друга форма на живот), бяха оградени в един много по-обширен, също правоъгълен район. Неговите невероятно високи металносиви бариери го отделяха от останалата част на РАМА. На юг и на север тези бариери представляваха продължение на стените на самите модули, но както от източната, така и от западната им страна имаше по около два километра свободно пространство.

В четирите ъгъла на този външен правоъгълник бяха разположени масивни цилиндрични конструкции. Ричард и останалият технически персонал на колонията бяха убедени, че ъгловите цилиндри, до които достъпът бе невъзможен, съдържат течностите и изпомпващите механизми, чрез които се поддържат условията на средата вътре в модулите.

Новооткритият външен район нямаше друг покрив, освен обвивката на самата РАМА, и заемаше по-голямата част от Северния полуцилиндър на космическия кораб. Единствената постройка между двата модула в Централната равнина беше просторна хижа с формата на иглу. Именно тук се помещаваше контролният център на Ню Идън, разположен на два километра южно от стената на колонията.

Когато напуснаха Ню Идън, Ричард и тримата Айнщайн се отправиха към контролния център, където работеха вече от три седмици, като се опитваха да проникнат в главния контролен блок, управляващ времето в Ню Идън. Независимо от протестите на Кенджи Уатанабе Сенатът бе отпуснал средства за „радикални усилия“, които да бъдат положени от „най-добрите инженери“ на колонията с цел промяна алгоритъма на времето. Политиците бяха обнародвали този закон, след като изслушаха експертното мнение на група японски учени: Според тях излизаше, че в Ню Идън действително могат да се поддържат стабилни климатични условия, въпреки повишеното ниво на въглероден двуокис в степента на запрашеност в атмосферата.

Това заключение крайно допадна на политиците. Ако действително не се налагаше да се забранява със закон изгарянето на дърва, нито да се въвеждат отново мрежите СОГ, а само да се пренагласи някой и друг параметър в чуждоземния алгоритъм, който в края на краищата е бил проектиран въз основа на някои допускания, вече невалидни, то тогава…

Ричард мразеше тази логика. Наричаше я „избягвай проблема колкото се може по-дълго“. Независимо от това той се съгласи да се заеме със задачата както заради апелите на Никол, така и защото останалите инженери от колонията претърпяха пълен провал в опитите си да вникнат поне в едно звено на алгоритъма, контролиращ климата в Ню Идън. Обаче настоя да работи предимно сам, единствено с помощта на хуманоидите Айнщайн.

В деня, когато Ричард реши да опита за последно да декодира алгоритъма на климата в Ню Идън, той и неговите биоти минаха и през един участък, отстоящ на около километър от изхода на колонията. Под големите осветителни тела се бяха струпали архитекти и инженери, които работеха край една много дълга маса.

— Каналът няма да ни затрудни, почвата е много мека.

— Ами отходните води? Шахти ли ще строим, или ще ги извозваме обратно в Ню Идън за преработка?

— Енергийните нужди на това градче ще бъдат значителни. Не само за осветление, поради заобикалящия мрак, но също и за различните прибори. Освен това се намираме доста далеч от Ню Идън и трябва да вземем предвид обичайните загуби по трасето… Ще се наложи да употребим най-добрите свръхпроводници, с които разполагаме…

Смесица от отвращение и ярост заля Ричард, докато слушаше този разговор. Архитектите и инженерите проучваха възможностите да се изгради селище извън Ню Идън, което да поеме носителите на РВ-41. Проектът, наречен Авалон, бе плод на деликатен политически компромис, постигнат между губернатор Уатанабе и опозицията. Кенджи бе дал съгласието си да се отпуснат средства за това проучване, за да демонстрира, че е „непредубеден“ по въпроса как да се реши проблемът РВ-41.

Ричард и тримата Айнщайн продължиха по пътеката в южна посока. Северно от контролния център настигнаха група хора и биоти, които се бяха отправили към мястото на сондажите на другия модул. Носеха внушителна апаратура.

— Здрасти, Ричард — поздрави Мерилин Блекстоун, сънародничката му британка, която по негова препоръка бе оглавила проекта по сондирането. Мерилин бе от Торнтън, Съмърсет. Инженерската си диплома бе получила през 2232 в Кеймбридж и беше изключително компетентна.

— Как върви работата? — запита Ричард.

— Ако разполагаш с малко време, ела да видиш — предложи Мерилин.

Ричард остави тримата Айнщайн край контролния център и придружи Мерилин и нейния екип през Централната равнина към втория модул. Докато вървеше, той си припомни разговора с Кенджи Уатанабе и Дмитри Уланов, който се бе състоял в кабинета на губернатора следобеда преди официалното приемане на проекта за сондирането.

— Искам да знаете — беше заявил Ричард, — че съм категорично против каквито и да било опити да се нарушава неприкосновеността на другия модул. Ние с Никол сме почти сигурни, че там се помещава друга форма на живот. Няма нито една причина, която да ни принуждава да вършим това.

— Да предположим, че е празна — отвърна Дмитри. — Да предположим, че този модул е създаден за нас, в случай че сме достатъчно умни, за да разберем как да го използваме.

— Дмитри — Ричард почти викаше, — чул ли си изобщо нещо от това, което двамата с Никол повтаряме месеци наред? Все още продължаваш да се придържаш към тази абсурдна хомоцентрична представа за нашето място във Вселената. Понеже сме доминиращият вид на планетата Земя, ти приемаш, че сме висши същества. Не сме. Сигурно има стотици…

— Ричард — гласът на Кенджи беше тих, — знаем твоето становище по въпроса. Но колонистите от Ню Идън не са съгласни с теб, те никога не са виждали Орела, октопаяците или някое от другите фантастични същества, за които говориш. Искат да знаят дали разполагаме с пространство, в което можем да се разгърнем…

Още тогава Кенджи бе уплашен — си мислеше Ричард, докато заедно с изследователския екип приближаваше към втория модул. — И все още изпитва ужас, че Макмилън ще победи Уланов в изборите и ще предаде колонията на Накамура.

Два хуманоида Айнщайн започнаха работа веднага щом екипът пристигна на мястото за сондажа. Много внимателно нагласиха компактната лазер-бормашина на мястото, където в стената вече бе образувано отверстие. Само след пет минути бормашината бавно започна да разширява отвора в метала.

— Колко дълбоко сте проникнали? — запита Ричард.

— Засега само тридесет и пет сантиметра — отвърна Мерилин. — Работим много бавно. Ако стената е със същата дебелина като нашата, ще минат поне още три или четири седмици, преди да я преодолеем… Между другото, спектрографският анализ на стружките от стената показва, че е направена от същия материал като нашата.

— А след като проникнете във вътрешността? Мерилин се разсмя.

— Не се безпокой, Ричард. Следваме всичко, което си препоръчал. Ще има поне две седмици на пасивно наблюдение, преди да продължим със следващата фаза. Ще ИМ дадем възможност да реагират — ако ТЕ наистина са вътре.

Скептицизмът в гласа й бе очевиден.

— И ти ли, Мерилин! — възкликна Ричард. — Какво ви става на всички? Нима мислиш, че Никол, аз и децата сме съчинили всичките тези истории?

— Необичайните твърдения изискват необичайни доказателства — отвърна тя.

Ричард поклати глава. Понечи да възрази на Мерилин, но си даде сметка, че има да върши по-важна работа. Възпитано довърши разговора, като се ограничи в рамките на колегиалните отношения, а след няколко минути се отправи назад към контролния център, където го чакаха айнщайновците.

Най-хубавото в работата на хуманоидите Айнщайн бе, че Ричард можеше мигновено да изпробва различни варианти. Всеки път, когато му хрумнеше нещо, можеше да го изложи пред някой от биотите и да бъде сигурен, че то ще бъде изпълнено точно. Самите айнщайновци никога не предлагаха нов метод; в замяна на това притежаваха съвършена памет и често напомняха на Ричард, ако някоя от идеите му наподобява друга, по-ранна, която се е провалила.

Всички други инженери от колонията, които се бяха заели да модифицират алгоритъма за времето, най-напред се опитаха да разберат как работи чуждоземният суперкомпютър, разположен в средата на контролния център. Това беше основната им грешка. Ричард, който предварително беше наясно, че вътрешните операции на този суперкомпютър не се различават много от вълшебството, се концентрира върху изолирането и идентифицирането на изходните сигнали, които излъчваше този огромен процесор. В края на краищата, разсъждаваше той, основната структура на процеса трябва да е проста. Някакъв набор от величини определя във всеки един момент климатичните условия вътре в Ню Идън. Чуждоземните алгоритми трябва да използват данните за тези величини, за да изработят и изпратят команди към огромните цилиндрични конструкции, в които се осъществяват действителните физически процеси, довеждащи до промяна на атмосферата вътре в градчетата.

Не му отне много време да изработи обща функционална диаграма на процеса. Поради отсъствие на пряк електрически контакт между Контролния център и цилиндричните конструкции, беше очевидно, че между двата обекта съществува електромагнитна връзка. Но от какъв тип? Когато сканира спектъра, за да разбере в коя част на вълновия диапазон се осъществява връзката, Ричард откри множество потенциално възможни сигнали.

Анализът и тълкуването на тези сигнали беше като да търсиш игла в купа сено. С помощта на хуманоидите Айнщайн накрая Ричард успя да определи, че най-честото излъчване е в зоната на късите вълни. Цяла седмица той и роботите каталогизираха обмяната на микровълнови сигнали, като същевременно разглеждаха климатичните условия в Ню Идън. Опитваха се да се спрат върху специфичен набор параметри, модулиращи силата на отговора от страна на цилиндрите. През същата тази седмица Ричард изпита и пусна в действие един преносим микровълнов предавател, който той и роботите бяха изработили съвместно. Целта му бе да създаде команден сигнал, който да има характеристиките на този, който идва от командния център.

Първият сериозен опит се оказа пълен провал. Ричард допусна, че проблемът може да е в точността на избора на подходящ момент за предаването. Ето защо следващото, което направи с помощта на айнщайновците, беда разработи контролна схема на последователността, която да даде възможност да се излъчват сигнали с точно една фемтосекунда. По този начин цилиндрите щяха да получават сигналите в изключително кратък отрязък време.

Миг след като Ричард изпрати към цилиндрите това, което смяташе за нов набор от параметри, откъм контролния център, прозвуча силен алармен сигнал. Секунди след това образът на Орела подобно на привидение се появи във въздуха над Ричард и биотите.

— Човешки същества — изрече холографският образ на Орела, — бъдете много внимателни. Проектът на контрола за деликатния баланс на вашия модул бе свързан с много параметри. Не променяйте тези критично важни алгоритми, освен ако не се налага действително.

Макар да бе шокиран, Ричард реагира начаса, като нареди на айнщайновците да запишат това, което виждат. Орелът повтори своето предупреждение и изчезна, но цялата сцена се съхраняваше във видеозаписващата подсистема на хуманоидите.