Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (16)

2.

Празненството по случай поредното събиране на семейството премина с голям успех. Бенджи гушна любимата си Симон веднага щом тя влезе в апартамента. Минута по-късно Кати беше притиснала Патрик към пода.

— Виждаш ли — каза тя, — все още мога да те надвивам.

— Но не толкова лесно — отвърна Патрик, — ставам все по-силен. По-добре внимавай.

Никол успя да прегърне Ричард и Майкъл, преди малката Ели да се завтече и да скочи в ръцете й. Беше вечер, два часа след вечерята по двадесет и четиричасовия цикъл, използван от семейството. Ели беше готова за лягане, когато майка й и сестрите й пристигнаха. Малкото момиче се прибра в своята стая, след като с гордост беше показало на Никол, че вече може да прочете „котка“, „куче“ и „момче“.

Възрастните разрешиха на Патрик да остане с тях, докато напълно се изтощи. После Майкъл го отнесе в леглото, а Никол го зави.

— Радвам се, че се върна, мамо — каза той. — Много ми беше мъчно за теб.

— И ти ми липсваше — отвърна Никол. — Мисля, че вече няма да отсъствам толкова дълго.

— Надявам се — рече шестгодишното момче. — Харесва ми да си тук.

Към един часа всички бяха заспали, с изключение на Никол. Тя не беше изморена. В края на краищата, нали току-що бе приключила един петседмичен сън. Въртя се в леглото до Ричард близо половин час и накрая реши да се поразходи.

Апартаментът беше без прозорци, но малкото преддверие встрани от входа имаше външен прозорец, който разкриваше вълнуващ изглед към другите два върха на пресечната точка на орбитите. Никол влезе в преддверието, облече космонавтския костюм и застана пред външната врата. Тя не се отвори. Никол се усмихна наум. Кати май е права. Може би сме само едни затворници. От самото начало на престоя им тук стана ясно, че външната врата периодично се заключва. Орелът беше обяснил, че това е „необходимо“, за да не видят неща, които „не биха могли да разберат“.

Никол се взря навън през прозореца. В този момент една совалка, подобна на онази, която преди тринадесет месеца ги беше докарала до Пресечната точка, се приближаваше до транспортния център на жилищния модул. Какви ли същества носиш — помисли си Никол. — Дали и те са изумени, както бяхме ние при нашето пристигане?

Никол никога нямаше да забрави първите си впечатления от панорамата към Орбиталния възел или Пресечната точка, както го наричаха помежду си. Цялото семейство си мислеше, че след като са напуснали Междинната станция, ще пристигнат на следващото местоназначение след няколко часа. Бяха сгрешили. Отдалечаването им от осветената Рама беше бавно. След шест часа тя вече не се виждаше от левия борд. Светлините на Междинната станция зад тях започнаха да избледняват. Всички бяха изморени. Накрая цялото семейство заспа.

Събуди ги Кати.

— Виждам къде отиваме — победоносно извика тя, извънредно възбудена. Посочи навън през предния прозорец на совалката, малко вдясно, където една ярка и нарастваща по обхват светлина започваше да се разделя на три. През следващите три часа изгледът към Орбиталния възел все повече се изясняваше. Отдалече той представляваше странна гледка — равностранен триъгълник, във върховете на който бяха разположени блестящи прозрачни сфери. И с какви размери!

Дори опитът, натрупан на Рама, не ги беше подготвил за това величаво и невероятно творение на машиностроенето. Всяка от трите страни — в действителност дълги транспортни коридори, свързващи трите сферични модула — беше с дължина повече от сто и петдесет километра. Разположените по върховете кълба бяха с диаметър двадесет и пет километра. Дори от разстоянието, на което се намираха, хората можеха да видят, че там се извършват различни дейности на различните нива вътре в модулите.

— И сега какво ще стане? — запита напрегнато Патрик, когато совалката отклони своя ход и се отправи към един от върховете на триъгълника.

Никол вдигна Патрик на ръце и го прегърна.

— Не зная, скъпи — отвърна нежно на сина си. — Ще чакаме и ще видим.

Бенджи стоеше напълно вцепенен. Беше прекарал часове наред втренчен в осветения триъгълник в Космоса. Преди това Симон на няколко пъти бе стояла край него и го бе държала за ръката. Сега, когато совалката най-сетне се доближи до едно от кълбата, тя почувства как мускулите му се напрягат.

— Не се тревожи, Бенджи — успокои го, — всичко ще бъде наред.

Совалката навлезе в тесен коридор, прорязващ кълбото и спря край транспортния център. Семейството внимателно слезе от нея. Носеха целия багаж със себе си, а също и компютъра на Ричард. Веднага след това совалката отпътува, като с мигновеното си изчезване притесни дори възрастните. След по-малко от минута чуха първия безтелесен глас.

— Добре дошли — липсваше всякаква интонация. — Пристигнахте в жилищния модул. Продължете право напред и застанете пред сивата стена.

— Откъде се чу това? — запита Кати. Гласът й издаде страха, който изпитваха всички.

— Отвсякъде — отвърна Ричард. — Над нас, около нас, под нас.

Всички взеха да оглеждат стените и тавана.

— Но откъде знае английски? — полюбопитства Симон. — Нима тук има и други хора?

Ричард се разсмя напрегнато.

— Малко е невероятно — отвърна. — По-скоро това място по някакъв начин е поддържало връзка с Рама и има съвършен езиков алгоритъм. Чудя се…

— Моля, движете се напред — прекъсна ги гласът. — Вие сте в транспортен център. Превозното средство, което ще ви отведе във вашия отсек от модула, ви очаква на по-долно ниво.

Отне им няколко минути да стигнат до сивата стена. Децата никога досега не бяха изпитвали некомпенсирана безтегловност. Кати и Патрик отскачаха от платформата, премятаха се във въздуха и правеха кълбета. Бенджи, който ги наблюдаваше как се забавляват, се опита да имитира техните лудории. За нещастие, не можеше да съобрази как да използва тавана и стените, за да се върне на платформата. Симон го върна на пода, след като той вече напълно беше загубил ориентация.

Когато цялото семейство се строи пред стената заедно с багажа, в нея се отвори широка врата и те се озоваха в малка стая. На една пейка прилежно бяха подредени прилепващите към тялото костюми, а също така шлемове и обувки за всекиго от семейството.

— В транспортния център и в повечето общи помещения тук, в Орбиталния възел, липсва атмосфера, подходяща за вас — изрече съвършено монотонно гласът. — Ще трябва да носите това облекло винаги, когато се намирате извън апартамента си.

Щом всички се облякоха, в отсрещната част на стаята се отвори друга врата и те проникнаха в главния коридор на транспортния център за жилищния модул. Станцията беше абсолютно еднаква с тази, която щяха да видят по-късно в машинния модул. Никол и цялото семейство се спуснаха две нива по-надолу, според указанията на гласа, а после продължиха по кръговата обиколна алея към мястото, където ги очакваше техният „автобус“. Затвореното возило беше удобно и светло, но през единия час, който прекараха в пътуване из лабиринта от галерии, не успяха да видят нищо отвън. Най-накрая автобусът спря и горната му част се отвори.

— Тръгнете по коридора вляво — друг, но подобен на първия глас ги напъти веднага щом осмината стъпиха на металния под. — След четиристотин метра коридорът се раздвоява. Завийте вдясно. Спрете пред третия квадратен знак. Това е вратата за вашия апартамент.

Патрик се втурна по един от коридорите.

— Тук не е вашият коридор — беше оповестил гласът без раздразнение. — Върнете се на платформата и завийте по следващия коридор вляво.

По пътя между платформата и апартамента също нямаше кой знае какво да се види. През следващите месеци щяха да го изминават многократно — или към залата за упражнения, или от време на време за тестове в машинния модул, но пак нямаше да видят нищо, освен стени, тавани и квадратни знаци, за които вече знаеха, че представляват врати. Очевидно мястото внимателно се контролираше. Още в началото Никол и Ричард бяха почти сигурни, че повечето апартаменти в тяхната зона са заети от някой или нещо, но никога не успяха да срещнат някого от другите по коридора.

След като откриха вратата и влязоха в преддверието на апартамента, Никол и семейството свалиха специалното облекло и го подредиха в шкафовете, поставени за тази цел. Децата се редуваха да гледат през прозореца към другите два модула, докато чакаха да се отвори вътрешната врата. Няколко минути по-късно зърнаха новия си дом за първи път.

Всички бяха поразени. В сравнение с относително примитивните условия, при които бяха живели на Рама, апартаментът тук, на Пресечната точка, беше същински рай. Всяко от децата си имаше стая. Майкъл разполагаше с личен апартамент, който се намираше в единия край, а спалнята на Ричард и Никол, обзаведена с легло с кралски размери, се намираше в противоположния край на апартамента, встрани от входното антре. Имаше общо четири бани плюс кухня, трапезария и дори стая за игри за децата. Мебелировката във всяко помещение беше удивително подходяща и подбрана с вкус. Самият апартамент беше разположен върху повече от четиристотин квадратни метра площ. Дори възрастните бяха слисани.

— Как са могли да направят това? — запита Никол съпруга си в онази първа нощ, когато останаха сами, далеч от наострените уши на прекомерно радостните деца.

Ричард се огледа наоколо объркан.

— Мога само да гадая — отвърна той. — Вероятно всички наши искания на Рама са били записвани и изпращани тук, на Пресечната точка на орбитите. Освен това сигурно имат достъп до нашата база данни и оттам са извлекли данни за начина ни на живот. — Ричард се ухили. — И разбира се, ако разполагат с чувствителни приемници дори и тук, могат да ловят телевизионните сигнали от Земята. Не е ли смущаващо да си мислим, че сме представени от такава…

— Добре дошли — поредният безизразен глас прекъсна мислите на Ричард. И отново сякаш звукът долиташе отвсякъде. — Надяваме се, че всичко в апартамента ви удовлетворява. Ако не е така, моля, уведомете ни. Не е възможно да отговаряме на всичко, което кажете във всеки един момент. Ето защо създадохме просто устройство за контакт. В кухнята ви се намира един бял бутон. Ще приемем, че всичко, изречено от всекиго след натискането на този бутон, е отправено към нас. Когато приключите с това, което искате да ни съобщите, моля натиснете отново белия бутон. По този начин…

— Имам един първи въпрос — прекъсна го Кати. Беше изтичала до кухнята, за да натисне бутона. — Кои сте вие?

Отговорът се предхождаше от съвсем кратка пауза, не по-дълга от секунда.

— Ние сме колективният разум, който управлява Пресечната точка на орбитите. Тук сме, за да ви помогнем, да ви накараме да се почувствате по-удобно и да ви подсигурим основните средства за живот. От време на време ще ви молим да изпълнявате определени задания, които ще ни помогнат да ви разберем по-добре…

Никол вече не виждаше совалката. Така дълбоко бе потънала в спомените за пристигането им в Орбиталния възел, че временно бе забравила за новодошлите. Сега, когато се върна в настоящето, си представи група странни същества, които слизат на платформата и се стряскат от глас, който се обръща към тях на родния им език.

Удивлението трябва да е присъщо на цялата вселена — помисли си тя. — Да е свойствено за всички съзнателни химически същества.

Погледът й се откъсна от мястото, в което се беше втренчила, и се насочи към административния модул в далечината. Какво ли се върши там? — чудеше се Никол. — Ние, безпомощните същества, се движим напред-назад между жилищния и машинния модул. Всичките ни действия изглеждат разумно планирани. Но от кого? И за какво? Защо някой е докарал всички тези същества в този изкуствено създаден свят?

Никол нямаше отговор за безкрайните въпроси; както обикновено те й донесоха само съзнанието за собствената й незначителност. Тутакси й се прииска да влезе вътре и да прегърне децата. Присмя се на себе си. И двете картини са вярно отражение на мястото ни в Космоса. Ние сме едновременно жизненоважни за децата си без абсолютно никакво значение в голямата схема на нещата. Нужна е дълбока мъдрост, за да осъзнаеш, че тези две гледни точки не си противоречат.