Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (51)

8.

— Моята родина се наричаше Тайланд. Имаше крал, чието име също бе РАМА, като на нашия космически кораб. Вашите баба и дядо — моите майка и баща — вероятно все още живеят там, в град Лампун… Ето го.

Най посочи една точка на избелялата карта. Момчетата бяха започнали да се разсейват. Все още са доста малки. Макар и да са умни деца, не мога да очаквам от тях толкова много. Те са едва четиригодишни…

— Добре, идете да си играете — рече и сгъна картата. Галилео и Кеплер сложиха дебелите якета, взеха една топка и се втурнаха през вратата навън. Само след секунди бяха заети до гуша с футболен мач за двама. О, Кенджи — замисли се Най, докато наблюдаваше момчетата от преддверието. — Колко им липсваш. Няма начин един родител да бъде едновременно майка и баща.

Както винаги Най бе започнала урока по география с напомнянето, че всички колонисти от Ню Идън първоначално са дошли от планетата Земя. После тя показа на момчетата карта на света от родната планета. Най-напред разгледа общата теория за континентите и океаните, после посочи Япония, родината на баща им. Това занимание предизвика у нея носталгия и чувство за самота.

Може би тези уроци изобщо не са за вас — мислеше си тя, като продължаваше да следи с поглед футболния мач под мъжделивото улично осветление на Авалон. Галилео дриблираше край Кеплер и заби въображаем гол. Може би са за мен.

По улицата към тях приближаваше Епонин. Тя вдигна топката и я метна към момчетата. Най се усмихна на приятелката си.

— Толкова се радвам да те видя. Без съмнение днес само това ме кара да съм щастлива…

Какво има, Най? Да не би животът в Авалон да те притиска? Е, днес поне е неделя. Не си на работа във фабриката за оръжие и момчетата са при теб, а не в центъра.

Двете жени влязоха вътре.

— А и условията, при които живееш, не могат да бъдат причина за отчаяние, нали — Епонин обхвана с жест стаята. — Та ти разполагаш с ПРОСТОРНА стая за вас тримата, с половин тоалетна и баня, която споделяш с още пет семейства. Какво повече искаш?

Най се разсмя и, прегърна Епонин.

— Ти страшно ми помагаш.

— Мамо, мамо — миг по-късно Кеплер стоеше на входа. — Ела бързо. Той пак е тук… И говори с Галилео.

Най и Епонин се върнаха до вратата. Мъж със силно обезобразено лице бе коленичил в прахта до Галилео. Момчето бе видимо изплашено. Човекът държеше в облечената с ръкавица ръка парче хартия. На него много внимателно бе нарисувано голямо човешко лице с дълга коса и брада.

— Познаваш това лице, нали? — настояваше мъжът. — Това е господин Ричард Уейкфийлд, нали?

Най и Епонин предпазливо се приближиха до мъжа.

— Нали ти казахме предишния път — обади се строго Най — да не безпокоиш повече момчетата. Върви си в клиниката или ще извикам полицията.

Очите на мъжа бяха диви.

— Видях го отново миналата нощ. Приличаше на Исус, но така или иначе беше Ричард Уейкфийлд. Понечих да стрелям по него и те ме нападнаха. Бяха пет. Разкъсаха лицето ми…

Човекът започна да плаче.

Един санитар дотърча по улицата. Сграбчи мъжа.

— Видях го — викаше мъжът, докато го отвеждаха. — Сигурен съм. Повярвайте ми.

Галилео плачеше. Най приклекна да успокои сина си.

— Мамо — попита момчето, — вярваш ли, че той наистина е видял господин Уейкфийлд?

— Не зная — отвърна тя и погледна Епонин. — Но сред нас има такива, на които им се иска да вярват.

Най-сетне момчетата заспаха в леглата си в ъгъла. Най и Епонин се настаниха една до друга в два стола.

— Носят се слухове, че е много болна — рече тихо Епонин.

— Почти не я хранят. Подлагат я на всевъзможни мъчения.

— Никол никога няма да се предаде — отвърна гордо Най. — Иска ми се и аз да имам нейната сила и смелост.

— Повече от шест месеца не са разрешавали свиждане нито на Ели, нито на Робърт… Никол дори не знае, че има внучка.

— Миналата седмица Ели ми каза, че е попълнила молба до Накамура за посещение при майка си — рече Най. — Тревожа се за Ели. Тя продължава да се бори много, много упорито.

Епонин се усмихна.

— Ели е чудесна, нищо че е толкова наивна. Твърди, че ако спазва всички закони на колонията, Накамура ще я остави на мира.

— Нищо чудно… особено като си помисля, че тя все още вярва, че баща й е жив. Разговаря с всеки един от войниците, които твърдят, че са видели Ричард след изчезването му.

— Всички тези приказки за Ричард й вдъхват надежда. От време на време всички ние изпитваме потребност от малко надежда…

За известно време разговорът се прекъсна.

— Ами ти, Епонин? Позволяваш ли си…?

— Не — прекъсна я Епонин. — Аз съм винаги честна към себе си… Скоро ще умра, просто не зная кога… Освен това, защо трябва да се боря за живот? Тук в Авалон условията са много по-лоши дори от тези в изолационния лагер в Бурже. Ако не бяха малкото деца в училището…

Най и Епонин чуха шума пред вратата едновременно. И двете застинаха. Ако техният разговор е бил записан от някой патрулиращ биот на Накамура…

Вратата рязко се отвори. Двете жени подскочиха. В стаята пристъпи ухиленият Макс Пъкет.

— Арестувани сте за бунтарски приказки…

Макс носеше голям дървен сандък. Двете жени му помогнаха да го сложи в ъгъла. Макс свали дебелото яке.

— Съжалявам, че ви се натрисам толкова късно, дами, но не мога да направя нищо друго.

— Ново снабдяване с храна за войските? — попита тихо Най.

Посочи към спящите близнаци.

Макс кимна.

— Крал Джап — продължи той, но много по-тихо, — винаги ми напомня, че армията воюва със стомаха си.

— Това е било сентенция на Наполеон — Епонин изгледа Макс със саркастична усмивка. — Предполагам, че вие в Арканзас не сте и чували за него.

— Вярно — отвърна Макс. — Прекрасната учителка е в страхотно настроение тази вечер. — Измъкна от джоба на ризата си неразпечатан пакет цигари. — Може би тогава ще трябва да си задържа подаръка.

Епонин се разсмя и скочи да грабне цигарите. След кратка борба на шега Макс се предаде.

— Благодарности, Макс — изрече без преструвки Епонин. — На нас тук не ни разрешават много удоволствия.

— Я чакай малко — рече Макс, все още усмихнат, — не съм дошъл чак дотук да те слушам как се само съжаля ваш. Отбих се в Авалон, за да се насладя на хубавото ти личице… Ако възнамеряваш да се мръщиш толкова, просто ще си взема царевицата и доматите…

— Царевица и домати! — възкликнаха в един глас Най и Епонин. Двете жени се втурнаха към сандъка в ъгъла на стаята. — Децата не са хапвали нищо прясно от месеци наред — рече възбудено Най, докато Макс го отваряше с един железен лост.

— Бъдете много, много предпазливи — продължи вече сериозно той. — Знаете, че това, което правя, е абсолютно незаконно. Прясната храна не стига за войската и за правителството. Но реших, че вие заслужавате нещо повече от червясал ориз.

Епонин прегърна Макс.

— Благодаря.

— Момчетата и аз сме ти много задължени, Макс — рече и Най. — Не зная как ще ти се отплатим.

— Ще измисля нещо.

Двете жени се върнаха на столовете, а Макс седна на пода между тях.

— Между другото, във втория модул се натъкнах на Патрик О’Туул… Помоли ме да поздравя и двете ви.

— Как е той? — попита Епонин.

— Бих казал разстроен. Когато получи повиквателната, се остави Кати да го убеди да се яви. Сигурен съм, че това никога нямаше да се случи, ако Никол или Ричард бяха говорили поне веднъж с него. Според мен сега вече разбира, че е направил грешка. Не казва нищо, но мога да усетя, че се чувства нещастен. Заради Никол Накамура постоянно го държи на първа линия.

— Не свърши ли вече тази война? — запита Епонин.

— Така мисля. Но не е ясно дали крал Джап ще иска да свърши. От това, което ми разказаха войниците, разбирам, че вече срещат много малко съпротива. Отдават се предимно на пиене.

— Носи се слух, че в цилиндъра живее още един разумен вид, нещо съвсем различно от птицеподобните — приведе се напред Най.

— Знае ли вече човек на какво да вярва? Телевизията и пресата съобщават това, което Накамура им нареди. И всеки го знае. Постоянно се носят хиляди слухове… Самият аз се сблъсках с някои чудновати растения и животни в другия модул, така че нищо няма да ме учуди — разсмя се Макс.

Най прикри една прозявка.

— По-добре да вървя — изправи се Макс — и да оставя домакинята да си ляга — погледна към Епонин. — Искаш ли някой да те изпрати?

— Зависи кой е този някой — отвърна тя с усмивка.

Няколко минути по-късно Епонин и Макс стигнаха до миниатюрната хижа в една от страничните улици на Авалон. Макс пусна цигарата, която пушеха подред и я стъпка в мръсотията.

— Би ли желала някой… — започна той.

— Да, Макс, разбира се, че бих желала — отвърна Епонин с въздишка. — И ако изобщо се предвиждаше да има някой, това щеше да бъдеш ти. — Погледна го право в очите. — Но ако споделиш постелята ми дори един-единствен път, аз ще си пожелая още. А ако по някое злощастно стечение на обстоятелствата, без значение колко сме предпазливи, някога ти се окажеш РВ-41 положителен, аз никога няма да си го простя.

Епонин се притисна към него за да скрие сълзите.

— Благодаря ти за всичко. Ти си добър човек, Макс Пъкет, може би единственият останал в този побеснял свят.

Епонин се намираше в един парижки музей, заобиколена от стотици шедьоври. Голяма група туристи обхождаше музея. Прекараха общо четиридесет и пет секунди в разглеждане на пет великолепни творби на Реноар и Моне.

— Спрете — викаше им насън Епонин, — не е възможно да сте ги разгледали.

Чукането на вратата прогони съня.

— Ние сме, Епонин — чу тя гласа на Ели. — Ако сме подранили много, ще наминем по-късно, преди да тръгнеш за училище. Робърт го е страх да не затънем в работа до гуша в психиатричното отделение и после не можем да се измъкнем.

— Минутка само… идвам — Епонин се пресегна и грабна халата, преметнат на единствения стол в помещението.

Отвори на приятелите си. Ели бе в сестринската униформа, а в специална раничка на гърба й спеше малката Никол. Бебето бе предвидливо увито в памук, за да го предпазят от студа.

— Удобно ли е да влезем?

— Разбира се — отвърна Епонин. — Съжалявам. Сигурно не съм ви чула…

— Времето изобщо не е за посещения — рече Ели, — но при толкова много работа в болницата, ако не дойдем рано сутринта, никога няма да намерим време.

— Как се чувстваш? — запита доктор Търнър няколко секунди по-късно. Държеше скенера пред Епонин и по монитора на портативния компютър вече се появяваха данни.

— Леко изморена. Но може да е просто от нерви. Откакто преди два месеца ми каза, че сърцето ми започва да дава признаци на заболяване, поне веднъж на ден си въобразявам, че правя инфаркт.

По време на прегледа Ели манипулираше с клавиатурата, която бе свързана с монитора. Провери дали най-важната информация е записана в компютъра. Епонин изви шия да види екрана.

— Как работи новата система, Робърт?

— Провалихме се при някои от тестовете. Ед Станфорд твърди, че това е нормално при незадоволителните изпитания… И все още не разполагаме с добра програма за обработка на данните. Но като цяло сме много доволни.

— Това бе истинско спасение, Епонин — обади се Ели, без да отмества поглед от клавиатурата. — Ако нямахме тази система, при ограничените средства с които разполагаме и с толкова ранени във войната… нямаше да е възможно да водим редовно болничните досиета на РВ-41.

— Щеше ми се само да можехме да използваме по-голяма част от оригиналната експертна система на Никол — намеси се Робърт Търнър. — Не знаех, че тя е такъв специалист по международните мониторни системи — докторът видя нещо необичайно в едно от изображенията, което се появи на екрана. — Отпечатай един екземпляр от това, скъпа. Искам да го покажа на Ед.

— Чувала ли си нещо ново за майка ти? — запита към края на изследването Епонин.

— Преди две вечери видяхме Кати — Отговорът на Ели доста позакъсня. — Беше тежка вечер. Идваше с предложение за нова „сделка“ от Накамура и Макмилън, която желаеше да… обсъдим… — гласът й изтъня. — Както и да е, Кати твърди, че със сигурност ще има процес преди Деня на Заселването.

— Виждала ли си Никол?

— Не — отвърна Ели. — Доколкото знаем, никой не я е виждал. Гарсия й носи храната, а ежемесечните прегледи се извършват от Тиасо.

Бебето Никол се размърда и замрънка. Епонин се пресегна й докосна онази част от бузката, която бе изложена на въздуха.

— Толкова е мека — в същия момент момиченцето отвори очи и заплака.

— Имам ли време да я накърмя, Робърт?

Доктор Търнър погледна часовника си.

— Добре. Тук почти свършихме… Уилма Марголин и Бил Такър са на съседната пряка. Ще ги посетя сам и после ще се върна, става ли?

— Ще се оправиш ли без мен?

— Трудно — гласът му бе изпълнен с горчивина. — Особено с бедния Такър.

— Бил Такър умира бавно — обясни Ели. — Сам е и има силни болки. Но откак правителството забрани евтаназията, не можем да му помогнем с нищо.

— При теб няма нови данни за нарастване на атрофичния участък — обърна се към Епонин доктор Търнър. — И това е нещо.

Тя не го чу. Умът й рисуваше картината на нейната бавна и мъчителна смърт. Няма да позволя да ми се случи същото. Никога. В мига, в който вече не мога… Макс ще ми донесе пистолет.

— Съжалявам, Робърт. Май още не съм се разсънила. Какво каза?

— Нямаш влошаване — Робърт я целуна по бузата и се отправи към вратата. — Ще се върна след около двадесет минути.

— Изглежда много изморен — отбеляза Епонин, когато той излезе.

— Така е. Продължава да работи, без да спира… А когато не работи, постоянно се тревожи — Ели седеше на мръсния под, облегнала гръб в стената на колибата. Никол бе сгушена в ръцете й, сучеше и от време на време гукаше.

— Изглежда приятно — отбеляза Епонин, като кимна с глава към бебето.

— Никога не съм преживявала нещо подобно. Удоволствието е неописуемо.

Не е за мен — изрече вътрешният глас на Епонин. — Не и сега. Всъщност никога. За един безкрайно кратък миг Епонин си припомни онази страстна нощ, когато едва не каза „да“ на Макс Пъкет. Дълбоко в нея се надигна горчивина. Опита се да я потисне.

— Вчера с Бенджи си направихме една хубава разходка тя промени темата.

— Сигурно ще ми разкаже днес. Той обожава неделните разходки с теб. Само това му е останало, като изключим моите периодични посещения… Знаеш, че съм ти много задължена.

— Няма защо. Харесвам Бенджи. А и аз изпитвам нужда да усещам, че съм необходима някому, ако разбираш какво искам да кажа… Всъщност Бенджи се приспособи много добре. Не се оплаква толкова, колкото останалите 41, а с назначените на работа в оръжейната фабрика не може да става и сравнение.

— Той крие болката си — отвърна Ели. — Бенджи е много по-умен, отколкото си мислят някои… В действителност той мрази клиниката, но знае, че не може да се грижи сам за себе си. И не желае да тежи никому…

Неочаквано очите на Ели се изпълниха със сълзи и тялото й леко потрепери. Бебето Никол спря да суче и се втренчи в майка си.

— Добре ли си? — запита Епонин.

Ели кимна утвърдително и избърса очи с малката памучна кърпичка, която държеше до гърдата, за да попива капките. Никол започна да суче отново.

— Страданието не може да се наблюдава с безразличие — каза Ели. — Безсмисленото страдание просто разкъсва сърцето.

Пазачът внимателно прегледа личните им карти и после ги подаде на мъжа, който седеше край компютърния блок. Той въведе данните и върна документите на охраната.

— Защо този човек всеки ден изучава така подробно снимките ни? — запита Ели, когато вече не можеха да бъдат чути. — През изтеклия месец лично той ни е пускал през контролния пост поне десет пъти.

Вървяха по алеята, свързваща входа на модула с Позитано.

— Такава му е работата — отвърна Робърт, — и му е приятно да се чувства важен. Ако всеки път не изпълнява тази церемония, ние можем да забравим каква власт има над нас.

— Всичко минаваше много по-гладко, когато биотите контролираха входа.

— Тези, които все още функционират, са жизненоважни за хода на войната… Освен това Накамура се опасява, че ще се появи призракът на Ричард Уейкфийлд и по някакъв начин ще измами биотите.

Няколко секунди вървяха, без да говорят.

— Ти не вярваш, че баща ми е жив, нали, скъпи?

— Да — отвърна Робърт след кратко колебание. Беше изненадан от прямотата на въпроса. — Но дори и да не мисля, че е жив, се надявам да е така.

Робърт и Ели най-накрая достигнаха покрайнините на Позитано. Няколко нови къщи в европейски стил се нижеха покрай алеята, която се спускаше плавно към центъра на селището.

— Между другото, Ели — започна Робърт, — като говорим за баща ти, се сетих, че искам да обсъдя нещо с теб… Спомняш ли си онзи проект, за който ти разказвах, проекта по който работи Ед Станфорд?

Ели поклати отрицателно глава.

— Ед се опитва да класифицира и категоризира населението на колонията въз основа на генетичната информация. Той смята, че с подобна класификация може да посочи онези индивиди, за които съществува по-голяма вероятност да бъдат засегнати от някакво заболяване. Аз не съм напълно съгласен с този подход, изглежда ми малко пресилен и математически, а не толкова медицински, но и на Земята са извършвани паралелни проучвания, които показват, че хора с донякъде еднакъв геном притежават еднаква склонност към определени заболявания.

Ели се спря и погледна мъжа си изпитателно.

— Защо искаш да го обсъждаш с мен?

Робърт се разсмя.

— Добре, добре… Ще стигна и до там… Така или иначе Ед дефинира цифров метод за измерване на разликата между два индивида. Позова се на начина на свързване на четирите основни аминокиселини в генома и раздели всичките обитатели на Ню Идън на групи… Разбира се, тази метрия все още не значи нищо…

— Робърт Търнър — прекъсна го Ели. Тя се смееше. — Ще си дойдеш ли на въпроса? Какво се опитваш да ми кажеш?

— Е, малко е странно. Не знаем как да го тълкуваме. Когато Ед направи пълната класификация, двама от тестуваните не попаднаха в нито една от групите. След като си поигра с отклоненията в категориите, в края на краищата Ед успя да определи количественото разсейване и единият човек попадна в една от групите. Но верижната структура на аминокиселините на другия беше толкова различна, че тя просто не можеше да бъде причислена към нито една от групите…

Ели гледаше Робърт така, като че се беше побъркал.

— Двамата индивиди сте ти и брат ти Бенджи — заключи неловко Робърт. — А ти си тази, която не попада никъде.

— Това трябва ли да ме тревожи? — запита Ели, след като бяха изминали още тридесет метра в мълчание.

— Не мисля — пророни безразлично Робърт. — Вероятно е парадокс в избраната от Ед метрична система. Или може би е допусната някаква грешка… Би било удивително, ако някакво космическо лъчение е променило генетичната ти структура още в ембрионалния стадий.

Вече бяха стигнали до главния площад на Позитано. Ели се вдигна на пръсти и целуна съпруга си.

— Това е много интересно, скъпи — рече дразнейки го тя, — но все още не съм напълно сигурна за какво точно си приказвахме.

Голям паркинг за велосипеди заемаше по-голямата част от площада. Пред някогашната влакова гара бяха наредени тридесетина стойки и още толкова колонки за паркиране. Всички жители на колонията сега използваха велосипеди, с изключение на правителствените лидери, които имаха електрически автомобили.

Влаковият транспорт в Ню Идън бе прекъснат малко след започването на войната. Оригиналните влакове, които бяха конструирани от извънземните, бяха изработени от много лек и изключително як метал, който фабриките на земните колонисти така и не успяха да възпроизведат. Тези сплави бяха безкрайно ценни за много военни цели. Ето защо, когато войната навлезе във втората фаза, агенцията по отбраната реквизира всички вагони от влаковата система.

Ели и Робърт караха колелетата си редом по крайбрежната алея на езерото Шекспир. Малката Никол се беше събудила и тихичко наблюдаваше пейзажа. Отминаха парка, в който се честваше Деня на Заселването и завиха надясно.

— Робърт — Ели беше много сериозна, — ти помисли ли върху снощния ни спор?

— За Накамура и политиката?

— Да. Все още смятам, че и двамата трябва да се противопоставим на указа, с който изборите се отлагат до края на войната… Ти се ползваш с уважение в колонията. Повечето от медицинските специалисти ще те последват… Най дори мисли, че и работниците от фабриката в Авалон са готови да стачкуват.

— Не мога да го направя — проговори след продължително мълчание Робърт.

— Защо не, скъпи?

— Защото съм сигурен, че няма да свърши работа… Ели, според твоите идеалистични възгледи за живота хората действат в съответствие с някакви принципи или морални ценности. В действителност те изобщо не се държат така. Ако се противопоставим на Накамура, най-вероятно и двамата ще бъдем затворени. Какво ще стане тогава с дъщеря ни? А освен това цялата помощ за разработките, свързани с РВ-41, ще бъде оттеглена. Положението на тези нещастници ще се влоши още повече. В болницата съвсем няма да достига работна ръка… Много хора ще пострадат от нашия идеализъм. За мен като лекар тези възможни последствия са неприемливи.

Ели отби от Велосипедната пътека и навлезе в една малка градинка на около петстотин метра от първите сгради На Сентръл Сити.

— Защо спираш тук? Очакват ни в болницата.

— Искам пет минути да погледам дърветата, да помириша цветята и да подържа Никол.

Когато слезе от колелото, Робърт й помогна да свали бебешката раничка от гърба си. Тогава Ели седна на тревата, а Никол в скута й. И двамата не пророниха нито дума, докато наблюдаваха как бебето Никол изучава три стръка трева, които бе сграбчило с пухкавите си ръчички.

Най-накрая Ели постла одеяло и нежно положи дъщеричката си върху него. Приближи до съпруга си и обви шията му с ръце.

— Обичам те, Робърт, много, много силно. Но понякога не съм съгласна с теб.