Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рама (3)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Garden of Rama, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Артър Кларк; Джентри Лий

Заглавие: Градината на Рама

Преводач: Надежда Гаврилова

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК Калпазанов

Град на издателя: Габрово

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Печатница: Полиграфия АД — Пловдив

Редактор: Полиана Атанасова

Технически редактор: Мариета Суванджиева

Коректор: Юлия Бързакова

ISBN: 954-17-00

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5793

 

 

Издание:

Автор: Артър Кларк; Джентри Лий

Заглавие: Градината на Рама

Преводач: Надежда Гаврилова

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК Калпазанов

Град на издателя: Габрово

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Печатница: „Абагар“ ООД — Велико Търново

Редактор: Полиана Атанасова

Технически редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Юлия Бързакова

ISBN: 954-17-0092-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5794

История

  1. — Добавяне

4.

Заведението за хамбургери в Сентръл Сити се въртеше изцяло от биоти. Два Линкълн управляваха оживената закусвалня, четири Гарсия изпълняваха домашните поръчки на клиентите. Храната се приготвяше от двойка Айнщайновци, а цялата зона за хранене се поддържаше безукорно чиста от една-единствена Тиасо. Заведението носеше огромни печалби на своя собственик, защото единствените разходи по него бяха тези за първоначалното преустройство на сградата и за хранителните продукти.

Всеки четвъртък, когато работеше в болницата като доброволка, Ели вечеряше тук. В деня, който влезе в историята като ден на Прокламацията на Мишкин, Ели не бе сама в бистрото. При нея беше седнала вече свободната от дамгосващата лента Епонин.

— Чудя се как не сме се засекли в болницата — запита тя и лапна един пържен картоф. — Всъщност какво правиш там?

— Най-вече разговарям с болните деца — отвърна Ели. — Има четири или пет, които са със сериозни заболявания, а едно малко момченце дори е носител на РВ-41. Те са много благодарни, когато ги посещават хора. Хуманоидите Тиасо са изключително експедитивни, когато става въпрос за управлението на болницата и извършването на различните манипулации, но не са толкова състрадателни.

— Ако въпросът ми не те засяга — запита Епонин, след като сдъвка й глътна парче от хамбургера — защо го правиш? Ти си млада, красива, здрава. Сигурно има хиляди други неща, които би предпочела да вършиш.

— Не съвсем — отвърна Ели. — Както знаеш, майка ми има подчертано развито чувство по отношение интересите на общността, а след като съм разговаряла с хлапетата, не се чувствам безполезна — за момент се поколеба. — Освен това, когато съм сред хората, се чувствам някак неловко. Физически аз съм на деветнадесет или двадесет години, на практика — старица в гимназията, обаче нямам никакъв социален опит — Ели се изчерви. — Една от моите приятелки в училище ми каза, че момчетата са убедени, че съм извънземна.

Епонин се усмихна на своята любимка. Да си извънземен е дори по-добре, отколкото да си носител на РВ-41. — Но младежите ще направят голям пропуск, ако те подпомогнат.

Двете жени приключиха с вечерята и напуснаха ресторанта. Отидоха на площада в Сентръл Сити. В средата му се издигаше паметник във формата на цилиндър, който бе посветен на церемонията, свързана с празника за първия ДЕН на Заселването. Паметникът беше висок всичко на всичко два и половина метра. На нивото на очите в цилиндъра беше провесена прозрачна сфера с диаметър петдесет сантиметра. Малката светлинка в центъра й представляваше Слънцето, а плоскостта, успоредна на настилката, беше елиптичната равнина, в която се разполагаха Земята и другите планети на. Слънчевата система: светлинките, разпръснати из сферата, показваха местата на всички звезди в радиус двадесет светлинни години от Слънцето.

Един светлинен лъч свързваше Слънцето и Сириус, посочвайки пътя, изминат от семейство Уейкфийлд по време на тяхната одисея към Орбиталния възел и обратно. Друг тъничък лъч започваше от Слънчевата система и отразяваше траекторията, следвана от РАМА III, откакто бе поела край Марс със заселниците — човеци. Чуждоземният космически кораб, който беше представен като мигаща червена светлина, понастоящем се намираше на една трета от разстоянието между Земята и звездата Тау Цети.

— Разбрах, че идеята за този паметник принадлежи на баща ти — изрече Епонин, когато двете жени застанаха край звездната сфера.

— Да — отвърна Ели, — когато става въпрос за електроника и наука, татко има страхотно въображение.

Епонин се взираше в мигащата червена светлина. — Изобщо ли не го вълнува това, че не пътуваме към Сириус и Орбиталния възел, а в съвсем друга посока?

Ели сви рамене.

— Не мисля… Не го обсъждаме много-много… Веднъж ми каза, че така или иначе никой от нас не е в състояние да проумее какво вършат извънземните.

Епонин огледа площада.

— Виж всички тези хора, забързани нанякъде. Повечето от тях никога не се спират да видят къде сме… А аз проверявам нашето местоположение поне веднъж седмично. — Внезапно стана много сериозна. — Откакто ми поставиха диагнозата, че съм РВ-41 положителна, изпитвам непреодолима нужда да знам точно къде се намирам във Вселената… Питам се дали това не е част от страха, че умирам.

След дълго мълчание Епонин обгърна раменете на Ели.

— Питала ли си някога Орела за смъртта?

— Не — отвърна тихо Ели. — Но когато напуснахме Орбиталния възел, аз бях само на четири години. Сигурно не съм имала представа за смъртта.

— Когато бях дете и аз разсъждавах по детски… — рече на себе си Епонин. Тя се разсмя. — Тогава ЗА КАКВО си говорила с Орела?

— Не си спомням съвсем точно. Патрик ми е разказвал, че Орелът особено много обичал да ни гледа как си играем с играчките.

— Наистина ли? Това е учудващо. От описанията на майка ти останах с впечатление, че Орелът е твърде сериозен, за да се интересува от игра.

— Все още го виждам ясно в спомените си, макар че съм била толкова малка. Но не си спомням гласа му.

— Сънувала ли си го някога? — запита няколко секунди по-късно Епонин.

— О, да, много пъти. Веднъж седеше на върха на огромно дърво и ме гледаше през облаците.

Епонин се разсмя отново. После припряно погледна часовника си.

— Имам час при лекаря и ще закъснея. Ти кога трябва да си в болницата?

— В седем.

— Тогава е по-добре да тръгваме.

Когато Епонин се появи в приемната на доктор Търнър за редовния преглед, който й правеха на всеки две седмици, дежурната Тиасо я заведе в лабораторията, взе й кръв и урина и после я покани да седне. Хуманоидът осведоми Епонин, че докторът „ще дойде ей сегичка“.

В чакалнята се намираше и един катранено черен мъж с проницателен поглед и приятелска усмивка.

— Здравей — поздрави той, когато очите им се срещнаха. — Казвам се Амаду Диаба и съм аптекар.

Епонин също се представи, като през това време си мислеше къде ли е срещала този човек.

— Знаменит ден, а? — отбеляза мъжът след кратко мълчание. — Какво облекчение да захвърлим омразните ленти.

Сега Епонин си спомни Амаду. Беше го виждала един или два пъти на груповите срещи на болните и носителите на РВ-41. Някой й беше казал, че Амаду е прихванал вируса вследствие на кръвопреливане през първите дни от основаването на колонията. Колко ли сме общо? — питаше се тя. — Деветдесет и трима. Или май деветдесет и четири? Петима от тях са хванали болестта от кръвопреливане.

— Изглежда големите събития винаги вървят ръка за ръка — тъкмо казваше Амаду. — Прокламацията на Мишкин бе оповестена само часове, преди да се появят многокраките.

Епонин го изгледа въпросително.

— За какво говориш?

— Още не си чула за многокраките? — възкликна Амаду с лека усмивка. — Къде си била?

Амаду изчака няколко секунди, преди да се впусне в обяснения.

— През последните няколко дни изследователският екип, който работи при другия модул, разширяваше прохода. Днес те неочаквано са се изправили лице в лице с шест странни същества, които изпълзели от направената в стената дупка. Очевидно тези многокраки, както ги нарече телевизионният репортер, живеят в другия модул. Наподобяват космати топки за голф, прикачени към гигантски начленени крака… Движели се много, много бързо… Около час лазили по хората, по биотите, по оборудването. Сетне изчезнали обратно в отвора.

Епонин тъкмо се готвеше да зададе някакъв въпрос за многокраките, когато доктор Търнър излезе от своя кабинет.

— Господин Диаба, госпожице Епонин, разполагам с подробни сведения за всекиго от вас. Кой ще влезе първи?

Докторът все още притежаваше най-страхотните сини очи в колонията.

— Господин Диаба беше тук преди мен — отвърна Епонин, — така че…

— Винаги предимство на дамите — прекъсна я Амаду. — Дори и в Ню Идън.

Епонин пристъпи в кабинета на доктор Търнър.

— Засега всичко е наред — обърна се към нея докторът, когато останаха насаме. — Вирусът е у теб, но няма никакви признаци за поражение на сърдечните мускули. Не зная причината, но при някои заболяването определено прогресира по-бързо, отколкото при други.

Как е възможно, прекрасни мой лекарю, толкова внимателно да следиш всички показатели за здравословното ми състояние и нито веднъж да не забележиш погледите, които ти хвърлям?

— Ще продължим с терапията за подпомагане на имунната система. Тя няма сериозни странични ефекти и може би все пак донякъде ти помага, щом досега не сме забелязали доказателства за разрушителна активност на вируса… А иначе добре ли си?

Двамата излязоха заедно от стаята. Доктор Търнър отново припомни на Епонин симптомите, които щяха да покажат, ако вирусът е преминал в нов етап на развитие. Докато разговаряха, вратата се отвори и в чакалнята влезе Ели Уейкфийлд-. В първия момент доктор Търнър не забеляза нейното присъствие, но миг по-късно той очевидно се сепна.

— Мога ли да ти помогна, млада госпожице? — запита той.

— Дойдох да питам нещо Епонин — отвърна безразлично Ели. — Ако ви преча, мога да почакам отвън.

Доктор Търнър поклати отрицателно глава, а последните му бележки към Епонин прозвучаха някак разхвърляно. В първия момент тя дори не разбра какво се е случило. Но когато си тръгваше заедно с Ели, видя как докторът се загледа в нейната ученичка. Три години копнях да видя този израз в очите му. Вече си мислех, че не е способен на това. А Ели, Господ да я благослови, изобщо не го забеляза.

Отмина още един дълъг ден. Когато вървеше по пътя от гарата до апартамента си в Хаконе, Епонин се чувстваше безкрайно изтощена. Емоционалното облекчение, което бе изпитала след свалянето на лентата, вече бе отминало. Сега беше леко потисната и същевременно се опитваше да се пребори с ревността си към Ели Уейкфийлд.

Спря се пред апартамента. Широката червена лепенка на вратата предупреждаваше всички, че тук живее носител на РВ-41. Отново изпълнена с благодарност към съдия Мишкин, Епонин я отлепи. Отдолу на вратата остана по-светла ивица. УТРЕ ЩЕ Я БОЯДИСАМ — помисли си тя.

Веднага щом влезе, Епонин се отпусна на един фотьойл и се пресегна за цигара. Докато я палеше, предчувстваше удоволствието. Никога не пуша в училище пред учениците — опита се тя да се оправдае пред себе си. — Не им давам лош пример. Пуша само тук. У дома. Когато съм сама.

Епонин почти никога не излизаше вечер. Жителите на Хаконе й бяха показали ясно, че не е желана в тяхната общност. Две отделни делегации я бяха помолили да напусне селището, а на няколко пъти на вратата си намираше гадни бележки. Но Епонин се заинати и отказа да се премести. Кимбърли почти никога не си стоеше вкъщи, така че Епонин разполагаше с много повече жилищно пространство, отколкото би могла да си позволи при нормални обстоятелства. А и беше наясно, че носител на РВ-41 няма да бъде посрещнат добре никъде в колонията.

Епонин бе заспала на фотьойла и сънуваше поле, обрасло с жълти цветя. Не чу тропането по вратата, докато то не стана твърде силно. Разсъни се и хвърли поглед към часовника — беше единадесет. Когато отключи, в апартамента нахлу Кимбърли Хендерсън.

— О, Еп, толкова се радвам, че си тук. Имам страшна нужда да поговоря с някого. Някой, на когото мога да се доверя.

Кимбърли с рязък жест запали цигара и тутакси се впусна в несвързан монолог.

— Да, да, зная — измърмори, когато забеляза неодобрението в погледа на Епонин. — Права си. Друсана съм… Но се нуждаех от това… Доброто старо кокомо… Измамното усещане, че струваш нещо, е по-добро, отколкото да се чувстваш лайно.

Тя дръпна неистово от цигарата и издуха дима на кратки, накъсани интервали.

— Задникът му със задник този път наистина го направи, Еп… Изхвърли ме зад борда… Надървеното копеле — мисли си, че всичко му е позволено… Търпях любовните му истории, дори от време на време разрешавах някои от по-младите момичета да се присъединяват към нас, тройките освежават секса… но винаги съм била ICHIBAN NUMERO UNO[1], или поне си мислех, че съм…

Кимбърли завъртя фаса в пепелника и закърши ръце. Малко й оставаше да избухне в сълзи.

— Тази вечер ми каза, че се местя… „МОЛЯ — питам го аз, — какво искаш да кажеш?“… „Изнасяш се“ — казва той… няма усмивка, няма обяснение… „Събери си багажа — казва — отзад в Ксанаду има един апартамент за теб.“ — „Ами там живеят курвите“ — казвам аз… Той се усмихва леко и не казва нищо… „Значи съм уволнена“ — казвам аз… Избухвам… „Не можеш да направиш това“ — казвам… Опитвам се да го ударя, но той хваща ръката ми и ме шамаросва яко през лицето… „Ще правиш каквото ти наредя“ — казва… „НЯМА, копелдак гаден.“… Грабвам една ваза и я хвърлям. Тя се разбива в масата и парчетата се пръскат. След секунди двама мъже са извили ръцете ми зад гърба… „Отведете я“ — казва крал Джап.

Заведоха ме в новия апартамент. Той е много хубав. В дрешника има голяма кутия навито кокомо… Изпуших доста й полетях… Хей, рекох си, не е чак толкова лошо. Поне няма да угаждам на странните сексуални желания на Тошио… Отидох в казиното и се забавлявах, бях на седмото небе, докато не ги зърнах… съвсем открито, пред очите на всички… Полудях — крещях, пищях, проклинах, дори я нападнах… някой ме удари по главата… бях на пода на казиното, Тошио се надвеси над мен… „Ако още веднъж направиш това — изсъска той, — ще те заровят до Марчело Дани.“

Кимбърли закри лицето си с ръце и започна да хлипа.

— О, Еп — изрече секунди по-късно, — чувствам се толкова безпомощна. Към кого да се обърна? Какво мога да направя?

Преди Епонин да успее да каже каквото и да било, Кимбърли говореше отново.

— Зная, зная, мога да се върна отново на работа в болницата. Все още имат нужда от сестри, истински. Между другото, къде е Линкълн?

Епонин се усмихна и посочи дрешника.

— Браво — разсмя се Кимбърли. — Дръж робота на тъмно. Изкарай го да почисти банята, да измие съдовете, да сготви. После, тряс, обратно в дрешника… — изхихика. — Оная им работа не става за нищо, знаеш ли? — Искам да кажа, те имат нещо там долу или нещо подобно на него; нали в края на краищата са анатомично съвършени? Но не го вдигат. Една нощ, когато бях сама и се бях надрусала, накарах един да ми се качи, но той не знаеше какво да прави, когато му викнах „бутай“… Беше почти толкова кофти, колкото с някои мъже, които познавам.

Кимбърли скочи и взе да кръстосва стаята.

— Не съм съвсем сигурна защо дойдох — изрече и запали нова цигара. — Мислех, че може би ти и аз, искам да кажа, нали бяхме известно време приятелки… Гласът й прекъсна. — Започна да ми минава, започвам да се чувствам потисната. Отвратително е, ужасно. Не мога да го понеса. Не зная какво очаквах, ноти си имаш свой живот… По-добре да вървя.

Кимбърли пресече стаята и механично прегърна Епонин.

— Пази се, чу ли. Не се тревожи за мен. Ще се оправя.

Едва когато вратата се затвори зад Кимбърли, Епонин осъзна, че не е продумала нито дума, докато бившата й приятелка е била тук. Тя беше сигурна, че повече няма да види Кимбърли.

Бележки

[1] Номер едно (итал.) — Б.пр.