Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (34)

12.

От прозореца на втория етаж Епонин се бе загледала в заоблените гънки на склона. СОГ покриваха хълма, фината им мрежа почти скриваше кафеникавата почва.

— Е, Еп, какво ще кажеш? — запита Кимбърли. — Определено е добро. А когато засадим гората и тя порасне, през прозореца ще виждаме дървета и трева, дори може би някоя катеричка. Това е допълнително предимство.

— Не зная — отвърна след няколко секунди някак разсеяно Епонин. — Малко по-малък е от апартамента, който харесах вчера в Позитано. И изпитвам известни опасения да живея тук, в Хаконе. Никога не съм познавала толкова много азиатци…

— Чуй, съквартирантке, не можем да чакаме вечно. Още вчера ти казах, че трябва да побързаме с избора. Имаше седем двойки, които искаха апартамента в Позитано, и нищо чудно, след като в цялото село бяха останали само четири квартири, така че ние просто нямахме късмет. Като изключим онези маломерни апартаментчета над магазините по главната улица в Бовоа, а аз не желая да живея там, защото са изложени прекалено на показ, сега ни остава да избираме — или тук, или в Сан Мигел. А в Сан Мигел живеят всички чернокожи и мулати.

Епонин седна на един от столовете. Намираха се във всекидневната на малък двустаен апартамент. Беше мебелиран скромно, но прилично — с два стола и голямо канапе, които бяха в същия кафяв цвят, както правоъгълната масичка за кафе. Апартаментът имаше една-единствена просторна баня и освен двете спални разполагаше с кухня, свързана с всекидневната; като цяло не беше повече от сто квадратни метра.

Кимбърли Хендерсън кръстосваше нетърпеливо помещението.

— Ким — изрече бавно Епонин, — съжалявам, но ми е трудно да се съсредоточа върху избора на апартамент, когато ни се случиха толкова много неща. Какво представлява това място? Къде се намираме? Защо сме тук? — мислите й отскочиха назад към невероятното посрещане преди три дни, когато командир Макмилън ги беше осведомил, че се намират във вътрешността на космически кораб, построен и съоръжен от извънземни „с цел да наблюдават земляците“.

Кимбърли Хендерсън запали цигара и издуха дима. Тя присви рамене.

— Глупости, Епонин. Не зная отговора на нито един от тези въпроси… Но зная, че ако не си изберем апартамент, ще ни остане това, което не е харесало на никой друг.

Няколко секунди Епонин остана загледана в приятелката си, после въздъхна.

— Не мисля, че разпределението е честно — оплака се тя. — Пътниците от „Пинта“ и „Нина“ са си избрали домове още преди да пристигнем. Наложи ни се да избираме измежду отхвърленото.

— А ти какво очакваше? — отвърна припряно. Кимбърли. — Нашият кораб пренасяше осъдени; разбира се, че ще получим остатъците. Но най-сетне сме свободни.

— Е, тогава, предполагам, че искаш да живееш в този апартамент? — запита най-накрая Епонин.

— Да — отвърна Кимбърли. — Освен това искам да се запишем за другите два апартамента, които разгледахме сутринта край пазара Хаконе, в случай че ни изключат за този. Ако, след като затворят тази вечер, все още нямаме определена квартира, боя се, че ще се окажем в лошо положение.

Това беше грешка — мислеше Епонин, докато наблюдаваше Кимбърли да обикаля стаята. — Не трябваше да се съгласявам да живея с нея… Но какъв избор имам? Квартирите, които се предлагат за самотните, са дупки.

Епонин не беше привикнала към бързи промени в живота. За разлика от Кимбърли Хендерсън, която беше натрупала огромен и разнообразен опит още преди да бъде осъдена за убийство на деветнадесетгодишна възраст, Епонин беше преживяла едно относително спокойно детство и юношество. Беше израснала в сиропиталище в покрайнините на Лимож, Франция. Никога не беше напускала провинцията, където бе родена, докато професор Моро не я отведе в Париж, за да разгледа големите музеи. Тогава Епонин беше на седемнадесет години. За нея решението да приеме назначение в Колония Лоуел беше безкрайно трудно. Но в противен случай я очакваше доживотно заточение в Бурже, а Марс й предоставяше шанса да бъде свободна. След дълго обмисляне най-накрая тя събра смелост и реши да подаде молба до МКА.

Епонин беше избрана за колонистка, защото академичната й диплома показваше изключително висок успех, особено в сферата на изкуствата, защото говореше гладко английски и защото беше изряден затворник. В досието й от архивите на МКА като най-подходяща длъжност за нея се посочваше „гимназиален преподавател по театрално майсторство или рисуване“. Независимо от трудностите, свързани с онази част от мисията, включваща полета, Епонин беше изпитала осезаем прилив на адреналин и възбуда, когато Марс за пръв път се появи в прозореца за наблюдение на „Санта Мария“. Може би тук я очакваше нов живот в нов свят?

Обаче два дни преди планираната среща пазачите от МКА бяха съобщили, че космическият кораб няма да разгърне совалките за кацане, както беше предвидено по програма. Казаха на пътниците с присъди, че вместо това „Санта Мария“ ще направи „малък обход, за да се срещне с марсианска орбитална космическа станция“. Съобщението едновременно обърка и разтревожи Епонин. За разлика от повечето свои спътници, тя беше прочела внимателно, предназначените за колонистите материали на МКА и изобщо не беше срещнала някъде да се споменава подобна марсианска орбитална космическа станция.

Никой не каза на Епонин и на другите осъдени какво става, преди „Санта Мария“ да бъде напълно разтоварена, и докато всички пътници и провизии не се пренесоха в Ню Идън. А дори и след обясненията на Макмилън малко от осъдените повярваха, че им се казва истината.

— Хайде сега — беше казал Уилис Мийкър, — този да не ни взе за глупаци? Че тайфа извънземни били построили — това място и тия шашави роботи? Нагласена работа, казвам ви. Просто ще изпробват някаква нова концепция за затвор.

— Но, Уили — беше реагирал Малкълм Пийбоди, — ами всички останали? Ами онези, които са пристигнали с „Пинта“ и „Нина“? Разговарях с някои от тях. Те са нормални хора, искам да кажа, че не са осъждани. Ако теорията ти е вярна, те какво правят тук?

— Откъде, по дяволите, да знам, сестричке? Не съм гений. Само знам, че оня тип Макмилън не казва цялата истина.

Епонин не позволи на съмненията си от изказването на Макмилън да й попречат да отиде с Кимбърли до Сентръл Сити и да подаде молба за трите апартамента в Хаконе. Този път при тегленето те извадиха късмет; падна им се апартаментът, който си бяха избрали. Двете жени прекараха цял ден в нанасяне в дома край Шеруудския лес. Сетне се явиха в бюрото по труда при административния комплекс, за да бъдат настанени на работа.

Тъй като двата космически кораба бяха пристигнали доста преди „Санта Мария“, процедурата по приобщаването на осъдените към живота в Ню Идън беше доста внимателно обмислена. Назначението на Кимбърли не отне почти никакво време; тя имаше великолепни препоръки за медицинска сестра и постъпи в централната болница.

Преди да приеме назначението в централната гимназия, Епонин разговаря с инспектора по училищните въпроси и с още четирима учители. Работата й там щеше да налага ежедневно кратко пътуване с влак, а ако избереше мястото в прогимназията в Хаконе, можеше да ходи дотам пеша. Но Епонин реши, че си струва. Директорът и учителският състав, който преподаваше в гимназията, й допаднаха твърде много.

Първоначално другите седем лекари в болницата изпитваха неприязън към двамата си колеги от групата на затворниците, и по-специално към доктор Робърт Търнър, в чието досие тайнствено се споменаваше за две брутални убийства, без да се дават подробности за някакви смекчаващи вината обстоятелства. Но след седмица или малко повече неговите умения, познания и професионализъм станаха очевидни за всекиго, ето защо с тайно гласуване персоналът го избра за директор на болницата. Доктор Търнър беше доста изненадан от този избор и в кратката си реч по повод приемането на поста даде тържествено обещание да се посвети изцяло на благополучието на колонията.

Първото му официално действие бе да предложи на временната управа в града всеки гражданин на Ню Идън да бъде подложен на цялостен медицински преглед, така че личните медицински картони да могат да бъдат осъвременени. Когато предложението му бе прието, доктор Търнър разпредели роботите Тиасо из колонията да изпълняват задачите на фелдшери. Биотите извършваха всички обичайни изследвания и събираха данни, които да бъдат анализирани от лекарите. Едновременно с това, припомняйки си отличната възможност за обмяна на данни, която съществуваше между всички болници в района на метрополитена Далас, неуморимият доктор Търнър започна да работи с няколко от айнщайновците по създаването на напълно компютризирана система за диагностика и профилактика на колонистите.

Една вечер през третата седмица от пристигането на „Санта Мария“ край РАМА, Епонин както обикновено си стоеше сама у дома (Кимбърли Хендерсън вече имаше установен дневен график — почти никога не се намираше в апартамента. Ако не беше на работа в болницата, значи беше излязла с Тоширо Накамура и неговите главорези), когато видеотелефонът иззвъня. На монитора се появи лицето на Малкълм Пийбоди.

— Епонин — произнесе срамежливо, — искам да те помоля за една услуга.

— Какво има, Малкълм?

— Преди около пет минути ми се обади доктор Търнър от болницата. Каза, открил някакви „отклонения“ в данните от изследванията, които тази седмица ми направи един робот. Иска да отида за по-подробен преглед.

Епонин изчака търпеливо няколко секунди.

— Не разбирам — рече накрая. — Каква е услугата?

Малкълм си пое дълбоко дъх.

— Трябва да е нещо сериозно, Епонин. Щом иска да ме види сега… Ще дойдеш ли с мен?

— СЕГА? — възкликна Епонин и погледна часовника си. — Почти единадесет е — като светкавица през ума й премина оплакването на Кимбърли, че доктор Търнър е „работохолик“, не по-различен от онези черни роботи сестри. Припомни си удивително сините му очи.

— Добре — отвърна тя на Малкълм. — Ще те чакам на гарата след десет минути.

Епонин рядко излизаше по това време. Откакто бе назначена за преподавател, тя прекарваше повечето си вечери в подготовка на уроците. Само една събота беше излязла с Кимбърли, Тошио Накамура и още няколко от неговите хора. Отидоха в един наскоро открит японски ресторант. Но храната беше непривична, компанията се състоеше главно от азиатци, и след като бяха пийнали доста, мъжете започнаха да правят прочувствени предложения. Кимбърли я упрекна, че се държала „рязко и неприветливо“, но Епонин отхвърли следващите предложения на съквартирантката си да се приобщава към тях.

Епонин стигна до гарата преди Малкълм. Докато го чакаше, тя се оглеждаше наоколо и се удивляваше колко много се беше променило градчето от присъствието на хората. Я ДА ВИДИМ — мислеше си тя. — „Пинта“ е пристигнала тук преди три месеца, „Нина“ — пет седмици след нея. А вече навсякъде има магазини — и около гарата, и в самото градче. Парадното облекло на човешкото съществуване… Ако останем тук година или две, колонията по нищо няма да се различава от Земята.

По време на краткото пътуване с влака Малкълм беше доста нервен и приказлив.

— Знам, че е сърцето, Епонин. Откак Уолтър умря, изпитвам силна болка тук. Първоначално мислех, че си въобразявам…

— Не се тревожи — отвърна Епонин, успокоявайки своя приятел. — Хващам се на бас, че не е нещо сериозно.

Епонин с мъка държеше очите си отворени. Минаваше три сутринта. Малкълм беше заспал на пейката край нея. Какво прави този доктор? — чудеше се тя. — Каза, че няма да се бави.

Скоро след като пристигнаха, доктор Търнър прегледа Малкълм с компютризирания стетоскоп. После му каза, че се нуждае от „по-подробни изследвания“, и го отведе в друга част на болницата. Малкълм се завърна след един час. Самата Епонин зърна доктора само за миг, когато той прие Малкълм в кабинета си за първоначалния преглед.

— Приятелка ли сте на господин Пийбоди? — дочу се глас.

Епонин трябва да беше задрямала. Когато се отърси от съня, сините очи я гледаха втренчено само от метър разстояние. Докторът изглеждаше уморен и разтревожен.

— Да — отвърна тихо Епонин, опитвайки се да не разбуди, мъжа, който спеше на рамото й.

— Той ще умре скоро. Може би през следващите две седмици.

Епонин усети как кръвта нахлува в главата й. Добре ли чух? Нима той каза, че Малкълм ще умре през следващите две седмици? Тя се вкамени.

— Ще му е нужна голяма подкрепа — за момент докторът направи пауза. Продължаваше да я гледа втренчено. Дали не се опитваше да си спомни къде я е виждал преди? — Ще можете ли да му помогнете?

— Аз… Надявам се — отвърна Епонин.

Малкълм се размърда.

— Сега трябва да го събудим — рече докторът.

В очите му не се долавяше никакво вълнение. Беше произнесъл своята диагноза, не предположение, без всякакъв намек за чувства. Ким е права — помисли си Епонин. — Той е автомат също като роботите Тиасо.

По предложение на доктора Епонин придружи Малкълм по коридора и влезе с него в стаята, изпълнена с медицинска апаратура.

— Някой доста умен човек — обърна се доктор Търнър към Малкълм — е подбрал съоръженията, които са докарани от Земята. Макар че персоналът е ограничен, диагностичната апаратура е първокласна.

Тримата се доближиха до един прозрачен куб с размери метър на метър.

— Това удивително съоръжение — се нарича органен проектор — каза доктор Търнър. — Може да пресъздаде с най-малки подробности и съвсем точно всички основни органи в човешкото тяло. Това, което ще видим вътре сега, е графично компютърно изображение на вашето сърце, господин Пийбоди, точно както бе изобразено преди деветдесет минути, когато инжектирах контрастното вещество в кръвоносните ви съдове.

Доктор Търнър кимна към съседното помещение, където очевидно беше направено изследването на Малкълм.

— Докато вие седяхте на масата — продължи той, — машината с голямата леща ви сканира милион пъти в секунда. Въз основа на разположението на контролното вещество и тези милиарди моментни скенерни снимки беше получено едно изключително точно триизмерно изображение на вашето сърце. Точно това виждате вътре в куба.

Доктор Търнър млъкна, погледна за секунди встрани, а после се втренчи в Малкълм.

— Не се опитвам да усложнявам нещата, господин Пийбоди — промълви тихо, — но исках да ви обясня как точно съм разбрал какво не е наред при вас. Така че да осъзнаете, че не може да има грешка.

Погледът на Малкълм беше подивял от страх. Докторът го хвана за ръка и го заведе на едно специално място край куба.

— Вижте тук, задната стена на сърцето близо до върха. Нали виждате и странната паяжина и набраздяването на тъканта? Това са мускулните влакна на сърцето ви и те са непоправимо атрофирали.

Малкълм остана загледан в куба сякаш цяла вечност, после сведе глава и попита едва чуто:

— Ще умра ли, докторе?

Доктор Търнър улови и другата ръка на своя пациент.

— Да, Малкълм. На Земята вероятно можехме да се надяваме на сърдечна трансплантация; тук обаче и дума не може да става за такова нещо, тъй като нито разполагаме със съответната апаратура, нито с подходящ донор… Ако желаеш, бих могъл да те отворя и да погледна отблизо какво става със сърцето ти. Но е почти невероятно да видя нещо, което би променило прогнозата.

Малкълм поклати глава. По бузите му започнаха да се стичат сълзи.

Епонин прегърна дребния човечец и също започна да плаче.

— Съжалявам, че ви забавих толкова, докато поставя окончателната диагноза — рече доктор Търнър, — но при такъв сериозен случай трябваше да бъда абсолютно сигурен.

Малко по-късно Малкълм и Епонин се отправиха към вратата. Там Малкълм се извърна и попита:

— Какво да правя сега?

— Каквото ти душа иска — беше отговорът.

Когато си отидоха, доктор Търнър се върна в своя кабинет, където по цялото му бюро бяха разхвърляни компютърните разпечатки от картона и изследванията на Малкълм Пийбоди. Докторът беше силно разтревожен. Беше почти сигурен (не можеше да го твърди сто процента, преди да извърши аутопсията), че Пийбоди страда от същото заболяване на сърцето, което уби Уолтър Бракен в Санта Мария. Двамата бяха близки приятели от няколко години, още от времето на изолацията или в Джорджия. Не беше вероятно по някакво съвпадение и двамата да са заболели от една и съща болест на сърцето. Но ако не е съвпадение, тогава болестта явно беше заразна.

Робърт Търнър поклати глава. Всяко заболяване, засягащо сърцето, беше тревожно. Но такова, което можеше да се предава от човек на човек? Възможностите бяха ужасяващи.

Доктор Търнър беше много изморен. Преди да облегне глава на бюрото, той направи списък на данните за вирусите, засягащи сърцето, които искаше да получи от базата данни. Сетне бързо заспа.

Петнадесет минути по-късно телефонът го събуди с рязък звън. Обаждаше се една Тиасо от залата за спешни случаи.

— Две Гарсия са открили човешко тяло в Шеруудския лес и са тръгнали насам. От изображенията, които предадоха, смятам, че този случай изисква личното ви участие.

Доктор Търнър си изми ръцете, като ги изтърка с четка, отново облече престилката и пристигна в залата за спешни случаи тъкмо преди двете Гарсия да докарат тялото. Дори той потрепери при вида на жестоко обезобразеното тяло. Главата беше почти напълно отсечена — висеше на тънка нишка мускул, лицето беше нарязано и обезформено до такава степен, че не можеше да се разпознае. Като допълнение в гениталната област на панталоните зееше кървава дупка.

Двойката Тиасо тутакси се заловиха за работа, измиха кръвта и подготвиха тялото за аутопсия. Доктор Търнър седеше на един стол, по-далеч от тази сцена, и попълваше първия смъртен акт в Ню Идън.

— Как му беше името? — запита той биотите.

Единият прерови това, което беше останало от дрехите на мъжа, и откри неговата МКА лична карта.

— Дани. Марчело Дани.