Метаданни
Данни
- Серия
- Рама (3)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- The Garden of Rama, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Надежда Гаврилова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Артър Кларк; Джентри Лий
Заглавие: Градината на Рама
Преводач: Надежда Гаврилова
Език, от който е преведено: английски
Издател: ИК Калпазанов
Град на издателя: Габрово
Година на издаване: 1995
Тип: роман
Печатница: Полиграфия АД — Пловдив
Редактор: Полиана Атанасова
Технически редактор: Мариета Суванджиева
Коректор: Юлия Бързакова
ISBN: 954-17-00
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5793
Издание:
Автор: Артър Кларк; Джентри Лий
Заглавие: Градината на Рама
Преводач: Надежда Гаврилова
Език, от който е преведено: английски
Издател: ИК Калпазанов
Град на издателя: Габрово
Година на издаване: 1995
Тип: роман
Печатница: „Абагар“ ООД — Велико Търново
Редактор: Полиана Атанасова
Технически редактор: Стефка Димитрова
Коректор: Юлия Бързакова
ISBN: 954-17-0092-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5794
История
- — Добавяне
6.
Когато Никол отвори очи, Ричард седеше до нея на леглото. Държеше чаша кафе.
— Нали каза да те събудим в седем.
Тя се изправи и пое кафето.
— Благодаря, скъпи. Но защо не остави Линк…?
— Реших да ти го донеса лично… Отново има новини от Централната равнина. Исках да ги обсъдим, макар че знам колко мразиш да ти се приказва, когато току-що си станала от сън.
Никол отпи бавно и продължително от кафето. Усмихна се на съпруга си.
— Какви са новините?
— Снощи е имало два нови инцидента с многокраките. За тази седмица стават почти дузина. Съобщава се, че нашите отбранителни сили са унищожили три многокраки, които „тормозели“ екипа инженери.
— Многокраките направили ли са опит да отвърнат на удара?
— Не. При първите изстрели те се спуснали към дупката в стената на другата обител… Повечето избягали, също както постъпиха завчера.
— Все още ли смяташ, че те са наблюдатели от разстояние подобно на октопаяците от РАМА I и II?
Ричард кимна.
— Можеш да си представиш какво си мислят вече другите за нас — стреляме по невъоръжени същества, без да са ни предизвикали… реагираме враждебно на нещо, което почти сигурно е опит за контакт…
— И на мен не ми харесва — изрече тихо Никол. — Но какво можем да направим? Сенатът съвсем ясно овласти изследователските екипи да се отбраняват.
Ричард се готвеше да отговори, когато забеляза на вратата Бенджи. Младият мъж беше широко усмихнат.
— Мога ли да вляза, мамо?
— Разбира се, скъпи — отвърна Никол. Тя широко разтвори ръце. — Ела и ме прегърни силно по случай рождения си ден.
— Честит рожден ден, Бенджи — обади се Ричард, когато момчето, което беше по-едро от повечето мъже, се покатери на леглото и прегърна майка си.
— Благодаря, чичо Ричард. Остава ли уговорката за пикник в Шеруудския лес днес? — запита бавно Бенджи.
— Да, вярно — отвърна майка му. — А довечера ще си направим голямо празненство.
— Ура!
Беше събота. И Патрик, и Ели щяха да спят до късно, защото нямаха часове. Докато гледаха новините по телевизията, Линк им сервира закуска. Имаше кратък репортаж от последните „сблъсъци с многокраките“ станали край втория модул, а също и коментари по случая на двамата кандидат-губернатори.
— Както повтарям вече седмици наред — отбеляза Ян Макмилън пред репортера, — трябва непременно да разширим отбранителните съоръжения. Най-сетне започнахме да изпращаме оръжие за нашите сили, но ще трябва и да разширим присъствието си в този район…
Сутрешните новини завършиха с интервю на Шефа на службата за времето. Жената обясни, че необичайно сухото и ветровито време в последните дни се дължи на „грешка в моделирането“, идващо от компютърните стимулатори.
— Вече цяла седмица безуспешно се опитваме да създадем дъжд. Сега, разбира се, поради края на седмицата сме програмирали слънчево време… Но обещаваме, че през следващата седмица ще вали.
— Нямат и най-бегла представа какво вършат — изръмжа Ричард и изключи телевизора. — Подават свръх количество команди на системата и предизвикват хаос.
— Какво е х-оос, чичо Ричард? — запита Бенджи.
За момент Ричард се поколеба.
— Предполагам, че най-простото определение е липса на ред. Но в математиката думата има по-точно значение. Използва се, за да се опишат безброй отговори на малки смущения. — Ричард се разсмя. — Съжалявам, Бенджи. Понякога говоря по научному бомбастично.
Бенджи се усмихна.
— Харесва ми, когато ми говориш така, като че съм нормален — изрече той много внимателно. — И понякога наистина разбирам малко.
Докато Линк разчистваше масата след закуска, Никол седеше замислена. Когато Бенджи напусна стаята, за да си измие зъбите, тя се наклони към съпруга си.
— Свърза ли се с Кати? Телефонът й не отговаряше нито вчера следобед, нито снощи.
Ричард поклати глава.
— Бенджи ще бъде съкрушен, ако тя не се появи на неговия рожден ден… Ще изпратя Патрик да я открие.
Ричард стана от стола и заобиколи масата. Пресегна се надолу и взе ръката на Никол.
— Ами ти, госпожо Уейкфийлд? Предвидила ли си малко време за почивка и отпускане в натоварената си програма? В края на краищата днес е събота, почивен ден.
— Сутринта ще ходя в болницата да помогна при обучението на двама нови парамедици. В десет излизаме с Ели и Бенджи. На връщане ще се отбия в съдилището. Дори не съм прочела представените резюмета на делата за понеделник. В два и половина имам кратка среща с Кенджи, лекцията ми по патология е в три… Трябва да си бъда у дома в четири и половина.
— Което ти предоставя точно необходимото време да организираш празненството на Бенджи. Наистина, скъпа, трябва да успокоиш топката. В края на краищата не си робот.
Никол целуна съпруга си.
— И кой ми го казва? Човекът, който работи по двадесет и по тридесет часа без прекъсване, когато е зает с някой интересен проект? — за миг тя замълча и стана сериозна. — Всичко това е много важно, скъпи… Имам чувството, че се намираме на гребена на събитията в колонията и че моето присъствие действително е от значение.
— Без съмнение, Никол. Ти категорично имаш влияние в обществото. Но никога нямаш време за себе си.
— Това е лукс — рече Никол, докато отваряше вратата на стаята на Патрик, — на който ще се наслаждавам на стари години.
Гората се раздели и те излязоха на широка морава. Катерички и зайчета припкаха наоколо. Срещу тях в средата на хълмче, обрасло с високи лилави цветя, кротко пасеше млад елен. Когато Никол, Ели и Бенджи се приближиха, той извърна към тях глава, увенчана с млади рога, а после с един скок изчезна в храсталака.
Никол направи справка с картата.
— Някъде тук, точно край моравата, трябва да има маси за пикник.
Бенджи бе коленичил над туфичка жълти цветя, които бяха пълни с пчели.
— Ме-дец — изрече с усмивка. — Пчелите правят ме-дец в кошерите.
След няколко минути те откриха масите и разстлаха покривка върху една от тях. Линк бе опаковал сандвичи (Бенджи обичаше най-много тези с фъстъчено масло и пелте) плюс пресни портокали и грейпфрути от градините край Сан Мигел. Докато обядваха, още едно семейство се изниза през другия край на моравата. Бенджи им помаха с ръка.
— Тези хо-ра не знаят, че имам рожден ден.
— Ние нали знаем… — Ели вдигна чашата с лимонада за тост. — Поздравления, братче.
Точно преди да привършат с храненето, над главите им премина малък облак и за секунда ярките цветове на моравата потъмняха.
— Този облак е необичайно черен — сподели с Ели Никол. Миг по-късно той беше изчезнал, а тревата и цветята отново се къпеха в слънчева светлина.
— Сега ли си искаш крема? — обърна се към Бенджи Никол. — Или малко по-после?
— Нека първо да поиграем — отвърна Бенджи. Той взе от торбата нещата за бейзбол и подаде една ръкавица на Ели. — Да вървим — рече и се затича към моравата.
Докато двете деца си подхвърляха бейзболната топка, Никол разчисти остатъците от обяда. Готвеше се да се присъедини към Ели и Бенджи, когато зазвъня аларменото устройство на часовника й. Тя натисна бутона за приемане и циферблатът беше заместен от телевизионен екран. Никол усили звука, за да чуе какво щеше да й каже Кенджи Уатанабе.
— Съжалявам, че те притеснявам, Никол, но възникна нещо спешно. Подадена е жалба. Обвинението е изнасилване и семейството иска моментален арест. Случаят е много деликатен, от твоята компетентност е и мисля, че ще трябва да се заемеш с него веднага… Не искам да споменавам нищо повече от линията.
— Ще бъда там след половин час — отвърна Никол.
Първоначално Бенджи се оклюма, като разбра, че неговият пикник ще бъде приключен набързо. Ели обаче убеди майка си, че нищо лошо няма да стане ако поостанат с Бенджи в гората още някой и друг час. Когато си тръгна от моравата, Никол подаде на Ели картата на Шеруудския лес. В този момент друг, по-голям облак засенчи изкуственото слънце на Ню Идън.
В апартамента на Кати нямаше никакви признаци на живот. Задачата на Патрик временно се отлагаше. Къде ли трябваше да я търси? Нито един от университетските му приятели не живееше във Вегас, така че той наистина не знаеше откъде да започне.
Обади се на Макс Пъкет от един обществен телефон. Макс даде на Патрик имената, телефоните и адресите на трима души във Вегас, които бяха негови познати.
— Нито един от тях не би бил поканен на вечеря у вас, заедно с родителите ти, ако се сещаш какво имам предвид — изрече Макс през смях, — но всички те са добросърдечни и вероятно ще ти помогнат да намериш сестра си.
Единственото име познато на Патрик бе Саманта Портър, чийто апартамент се намираше на няколко преки от телефонната будка. Макар да беше вече ранен следобед, Саманта все още беше по халат, когато най-накрая отвори вратата.
— Когато погледнах на монитора, си помислих, че си ти — изрече с прелъстителна усмивка. — Защо не влезеш да си поговорим?
Патрик се изчерви.
— Не, ма’ам, аз не идвам за това… Просто не мога да открия сестра си Кати и си помислих, че може би вие ще ми помогнете.
Саманта, която вече бе тръгнала към спалнята, се върна назад и се вторачи в младия мъж.
— Затова ли си дошъл при мен? — тя поклати глава и се разсмя отново. — Какво разочарование! Аз пък си мислех, че идваш да се позабавляваме. Сетне можех да разкажа на всички дали си извънземен или не.
Патрик продължаваше да се мотае на входа. След няколко секунди размисъл Саманта сви рамене.
— Мисля, че Кати прекарва по-голямата част от времето си в двореца. Иди в казиното и потърси Шери. Тя ще знае как да откриеш сестра си.
— Да, да, господин Кобаяши, разбирам, Wakarimasu[1] — повтаряше Никол на японеца, които се намираше в кабината й. — Мога да си представя какво изпитвате. Бъдете сигурен, че ще бъде извършено необходимото.
Тя изпрати мъжа до чакалнята, където го очакваше съпругата му. Очите на госпожа Кобаяши бяха издути от плач. Тяхната шестнадесетгодишна дъщеря Марико се намираше в болницата на Ню Идън, където бе подложена на цялостен медицински преглед. Беше й нанесен тежък побой, но състоянието й не беше критично.
След като приключи разговора със семейство Кобаяши, Никол телефонира на доктор Търнър.
— Във влагалището на момичето има прясна сперма — обясни лекарят — и цялото й тяло е покрито с охлузвания. Освен това в емоционално отношение е развалина, така че изнасилването е напълно възможно.
Никол въздъхна. Марико Кобаяши беше посочила за извършител Педро Мартинес, младежът, който участваше заедно с Ели в училищната пиеса. Нима беше възможно? Никол седна на подвижния стол и се изтъркаля с него до бюрото, на което се намираше компютърът, за да потърси достъп до досиетата на колонията.
МАРТИНЕС, ПЕДРО ЕСКОБАР… роден на 26 май, 2228 в Манагуа, Никарагуа… майка — неомъжвана, Мария Ескобар, прислужница, домакиня, често безработна… вероятен баща — Рамон Мартинес, негър, докер от Хаити… шест доведени и природени братя и сестри, всичките по-малки… обвинен за продажба на кокомо, 2241, 2242… изнасилване — 2243… осем месеца в изправителния дом на Манагуа… изряден затворник… прехвърлен в изолационен дом в Мексико Сити в 2244… IE-1, 86, SC-52.
Преди да извика Педро в кабинета си, Никол прочете два пъти кратката компютърна разпечатка. По покана на Никол той седна и се втренчи в пода. По време на разговора в ъгъла стоеше един Линкълн и внимателно записваше всичко.
— Педро — обърна се тихо към него Никол. Не последва никакъв отговор. Той дори не вдигна поглед. — Педро Мартинес — повтори тя вече по-силно, — разбираш ли, че си обвинен в изнасилване на Марико Кобаяши?… Сигурна съм, че не е необходимо да ти обяснявам сериозността на това обвинение… сега ти се дава възможност да му отговориш.
Педро продължаваше да не отронва нито дума.
— В Ню Идън — продължи най-накрая Никол — правораздавателната система може би се различава от тази, с която си се сблъскал в Никарагуа. Криминалните дела не могат да бъдат предадени на обвинението, преди съдия, който е запознат с фактите, да реши, че има достатъчно данни за подвеждане под отговорност. Ето защо разговарям с теб.
След дълго мълчание младият мъж, без изобщо да вдига поглед, измърмори нещо неразбираемо.
— Какво? — запита Никол.
— Тя лъже — произнесе по-високо Педро. — Не зная защо, но Марико лъже.
— Би ли желал да ми разкажеш твоята версия на случилото се?
— Какво ще промени това? Така или иначе никой няма да ми повярва.
— Педро, изслушай ме… Ако въз основа на първоначалното разследване моят съдебен състав реши, че не са налице достатъчно доказателства за завеждане на дело, обвинението към теб ще бъде отхвърлено. Разбира се, сериозността на това обвинение налага много щателно проучване, което означава, че ти ще трябва да направиш пълни признания и да отговориш на някои много неприятни въпроси.
Педро Мартинес повдигна глава и загледа Никол с изпълнени с печал очи.
— Съдия Уейкфийлд — изрече тихо той, — Марико и аз правихме любов миналата нощ… но предложението беше нейно… тя мислеше, че ще е забавно да идем в гората… — младият мъж млъкна и отново се втренчи в пода.
— Преди това имал ли си полови контакти с Марико? — запита Никол след няколко секунди.
— Само веднъж, преди около десет дни — отвърна Педро.
— Педро, вашето любене миналата нощ беше ли… беше ли само физическо?
Сълзите потекоха от очите на Педро и се затъркаляха по бузите му.
— Не съм я бил, ако това имате предвид — изрече с жар. — Никога не бих я наранил…
Докато говореше, в далечината прозвуча някакъв звук, наподобяващ свистенето на дълъг камшик, но много по-плътен.
— Какво беше това? — зачуди се на глас Никол.
— Приличаше на гръмотевица — отбеляза Педро.
Гръмотевицата се чу и в селището Хаконе, където Патрик седеше в луксозния апартамент в двореца на Накамура и разговаряше със сестра си Кати.
Патрик пренебрегна необяснимия шум. Той беше ядосан.
— Да не би да искаш да кажеш, че дори няма да се опиташ да дойдеш на празненството на Бенджи тази вечер? Какво трябва да кажа на мама?
— Кажи й каквото искаш. — Кати взе цигара от кутията и я сложи в устата си. — Кажи й, че не си могъл да ме откриеш. — Тя запали цигарата със златна запалка и издуха дима по посока на брат си. Той се опита да го разсее с ръка. — Хайде, братче — разсмя се Кати. — Няма да те убие.
— Във всеки случай не веднага — отвърна той.
— Виж, Патрик — Кати се изправи и започна да кръстосва салона. — Бенджи е идиот, слабоумен. Никога не сме били близки. Дори няма да разбере, че не съм там, ако някой не му го спомене.
— Грешиш, Кати. Той е по-интелигентен, отколкото си мислиш. През цялото време пита за теб.
— Това са глупости, братле — отвърна Кати. — Казваш го само за да ме накараш да се почувствам виновна… Виж, няма да дойда. Щях да си помисля само ако ставаше въпрос да се видим с теб, Ели и Бенджи — макар че Ели ми е трън в очите, откакто произнесе онази своя „чудесна“ реч. Но знаеш как се чувствам в присъствието на майка. Тя през цялото време ме държи на подсъдимата скамейка.
— Тя се безпокои за тебе, Кати.
Кати се разсмя нервно и пое дълбоко дим, за да довърши цигарата.
— Ама разбира се, Патрик… Тревожи се единствено да не опозоря семейството.
Патрик се изправи да си върви.
— Не е нужно да си тръгваш веднага. Защо не останеш за малко? Ще сложа нещо отгоре и ще слезем в казиното… Помниш ли колко добре си прекарвахме заедно?
Кати се отправи към спалнята.
— Употребяваш ли наркотици? — неочаквано запита Патрик.
Тя се спря и се втренчи в брат си.
— Кой иска да знае? Ли? Или Мадам Космонавт Доктор Губернатор Съдия Никол дьо Жарден Уейкфийлд?
— Аз искам да зная — отвърна тихо Патрик.
Кати прекоси стаята и докосна с ръка бузата му.
— Аз съм ти сестра и те обичам. Нищо друго няма значение.
Тъмните облаци се бяха събрали над малките заоблени хълмове на Шеруудския лес. Между дърветата свиреше вятър и отмяташе косите на Ели назад. Проблесна светкавица, последвана почти моментално от трясъка на гръмотевица.
Бенджи се сви и Ели го придърпа към себе си.
— Според картата — рече тя, — ние се намираме само на километър от края на гората.
— Колко е това?
— Ако вървим бързо — Ели се надвикваше с вятъра, — можем да стигнем за десетина минути. — Тя стисна здраво ръката на Бенджи и го затегли по пътеката.
Миг по-късно светкавица разцепи едно от дърветата край тях и дебел клон падна на пътеката. Той удари Бенджи по гърба и го повали. Тялото му бе изцяло на пътеката, но главата му се приземи сред зелените растения и бръшляна, които растяха под дърветата. Трясъкът на гръмотевицата почти го оглуши.
Той остана да лежи в продължение на няколко секунди, опитвайки се да разбере какво му се беше случило. Най-накрая се изправи с усилие.
— Ели — произнесе той, като видя проснатото тяло на сестра си от другата страна на пътеката. Очите й бяха затворени.
— Ели! — Бенджи вече пищеше и полуизправен, полупълзейки се отправи към нея. Хвана я здраво за раменете и леко я разтърси. Очите й не се отвориха. Подутината начелото й, около и над дясното око, вече беше станала колкото голям портокал.
— Как-во трябва да на-пра-вя? — произнесе високо Бенджи. Почти едновременно с това той подуши миризмата на огън и вдигна поглед нагоре към дърветата. Видя го как се прехвърля от клон на клон, подхванат от вятъра. Просветна нова светкавица и се чу още една гръмотевица. Пред себе си, в посоката, в която бяха тръгнали с Ели, видя още по-буен огън да пролазва между дърветата от двете страни на пътеката. Започна да го обзема паника.
Взе сестра си на ръце и леко я плесна по лицето.
— Ели, моля, моля, събуди се. — Тя не помръдна. Огънят край него се разпространяваше със страхотна скорост. Скоро целият горски участък щеше да се превърне в огнен ад.
Бенджи беше ужасен. Той се опита да вдигне Ели, но междувременно се препъна и падна.
— Не, не, не — изкрещя и стана на крака. После се наведе и метна Ели на раменете си. Димът ставаше все по-гъст. Бенджи тръгна бавно по пътеката, далеч от огъня, с Ели на гръб.
Когато стигна до моравата, вече беше изтощен. Внимателно положи Ели на една от циментовите маси, а самият той седна на пейката. От северната страна на моравата огънят бушуваше. КАКВО ДА ПРАВЯ СЕГА? Погледът му попадна на картата, която стърчеше от джоба на сестра му. ТОВА МОЖЕ ДА МИ ПОМОГНЕ. Грабна я и взе да я разглежда. Отначало не успя да разбере нищо и отново почувства как го обзема паника.
Успокой се, Бенджи — чу да казва майка му с успокояващ глас. Малко е трудно, но ти можеш да се справиш. Картите са много важни. Те ни показват накъде да вървим… Първото нещо винаги е така да завъртиш картата, че да можеш да четеш това, което е написано. Нали виждаш? Точно така. В повечето случаи горната част е ориентирана на север. Добре. Това е карта на Шеруудския лес…
Бенджи повъртя картата в ръце, докато буквите застанаха както трябва. Светкавиците и гръмотевиците продължаваха. Внезапен порив на вятъра натика пушек в дробовете му и той се закашля. Опита се да разчете думите на картата.
Отново чу гласа на майка си. Ако от пръв поглед не можеш да разпознаеш думата, произнеси буквите една по една, много бавно. После се вслушай в произнесените звуци, докато чуеш дума, която разпознаваш.
Бенджи хвърли поглед към Ели, която лежеше на масата.
— Събуди се, о, моля те, събуди се, Ели. Нуждая се от твоята помощ… — Тя продължаваше да не помръдва.
Той сведе глава над картата и се опита да се съсредоточи. С болезнена решителност Бенджи произнесе на глас всички букви, отново и отново, докато се убеди, че зеленото петно на картата беше моравата, на която се намираше. Белите линии са пътеките — рече си сам. — В моравата навлизат три бели линии.
Бенджи вдигна глава от картата, преброи трите пътеки, които извеждаха от моравата и усети прилив на самоувереност. Мигове по-късно повей на вятъра пренесе искри над откритото пространство и възпламени дърветата от южната страна. Бенджи се разбърза. Трябва да вървя. Отново вдигна Ели на гърба си.
Вече знаеше, че най-буйният огън вилнее в северната част, откъм градчето Хаконе. Отново се вторачи в хартията в ръцете си. Значи трябва да остана на белите линии в долната част на картака.
Младият мъж се затътри по пътеката, а през това време още едно дърво избухна в пламъци далече над главата му. Сестра му беше преметната през рамото му, животоспасяващата карта беше в дясната му ръка. Бенджи спираше на всеки десет крачки, за да си почине, да надникне в картата и да се убеди, че все още се движи в правилната посока. Когато най-накрая пристигна на главното кръстовище, той внимателно положи Ели на земята и проследи белите линии на картата с пръст. След минута се усмихна широко, отново вдигна сестра си и се отправи по трасето, отвеждащо към Позитано. Още веднъж проблесна светкавица, изгърмя и Шеруудският лес беше залян от проливен дъжд.