Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (45)

2.

Сънищата му бяха много особени. Често падаше през глава, все надолу, надолу, но никога не се удряше в дъното. В последния сън преди да се събуди, Тошио Накамура и двама главорези го разпитваха в малка стаичка с белосани стени.

Когато отвори очи, за няколко секунди Ричард не знаеше къде се намира. Първата му реакция бе да отдръпне бузата си от металната повърхност на стената. Няколко мига по-късно, след като си припомни, че беше заспал прав от вътрешната страна на стената в обителта на птицеподобните, той запали фенерчето и погледна надолу. Сърцето му пропусна един удар, когато видя, че мъглата вече я няма. Вместо това виждаше стената, която се спускаше още по-надолу и там, където най-накрая свършваше, имаше нещо, което приличаше на вода.

Той се облегна назад и впери поглед нагоре. Знаеше, че се намира на около деветдесет метра под портика (алпинисткото въже бе с дължина сто метра). По това прецени, че разстоянието до водата е около двеста и петдесет метра. Коленете му омекнаха, когато мозъкът му осъзна напълно сериозността на положението. Взе да отмотава от себе си допълнителните примки, които бе навил снощи около тялото си и забеляза, че ръцете му треперят.

Обзе го огромното желание да избяга, да се изкачи отново до портика и изобщо да напусне този чужд свят. Не, Ричард — си каза наум, като се бореше с инстинктивната реакция, — Не още. Само ако вече нямаш друга възможност.

Реши, че най-напред ще хапне нещо. Много предпазливо се освободи от част от въжето и извади някаква храна и малко вода от торбата. След това се извъртя и насочи светлината към вътрешността на обителта. Стори му се, че в далечината долавя някакви сенки и форми, но не беше сигурен. Може би са плод на въображението ми.

Когато привърши с яденето, провери запасите си от храна и вода и обмисли вариантите, с които разполага. Много просто — рече си с нервен смях. — Първо, мога да се върна в Ню Идън и да стана обвиняем. Второ — мога да се откажа от сигурността на въжето и да продължа надолу по стената. За момент погледна нагоре, а после надолу. Или пък мога да остана тук и да се надявам на чудо.

Припомняйки си светкавичната поява на птицеподобното, когато Принц Хал бе започнал да пищи, Ричард се разкрещя. След две или три минути спря да вика и започна да пее. Пя непрекъснато повече от час. Започна с мелодии от времето, когато следваше в университета в Кеймбридж, после се прехвърли на песни, които бяха популярни в юношеството му. Удиви се колко добре си спомня текстовете. Паметта е нещо забележително — унесе се в мисли Ричард. — На какво ли се дължи изобретателната й благонадеждност? Защо си спомням почти идеално думите на тези тъпи песни от своята младост, а на практика почти нищо от одисеята из РАМА?

Ричард посягаше към торбата за нова порция вода, когато неочаквано в обителта стана светло. Толкова се стресна, че краката му се изплъзнаха от стената и за няколко секунди с цяла тежест увисна на въжето. Светлината не бе заслепяваща, наподобяваше настъпващото утро на РАМА II, когато пътуваше със седалковия лифт, но въпреки това бе светлина. Веднага щом възвърна равновесието си, Ричард започна да разглежда света, който сега лежеше открит пред него.

Източникът на светлина бе голяма, качулата топка, която висеше от тавана на поселището. Ричард прецени на око, че тя се намира на около четири километра над него и грубо на един километър право над върха на най-забележителната видима постройка — голям кафяв цилиндър в геометричния център на обителта. Матова Шапка покриваше горните три четвърти на сияещото кълбо, така че по-голямата част от неговата светлина се насочваше надолу.

Основният конструктивен принцип в поселището бе радиалната симетрия. В центъра бе разположен кафявият цилиндър — приличаше на направен от пръст — който може би беше петстотин метра от основата до върха. Естествено Ричард виждаше само едната му страна, но от кривината прецени, че диаметърът трябва да е около два-три километра.

По външната стена на цилиндъра нямаше нито прозорци, нито врати. От вътрешността му не се процеждаше никаква светлина. Единственото характерно нещо от тази страна беше съчетание от широко раздалечени една от друга криви, като всяка от тях започваше от върха, обикаляше цилиндъра изцяло и завършваше при дъното, точно под точката, от която започваше. Горното дъно на цилиндъра се намираше на приблизително същата височина като портика, през който бе влязъл.

Между два пръстена, които бяха разположени на разстояние около триста метра един от друг, се намираха ред малки, бели структури, които опасваха цилиндъра. Двата северни сегмента на тези пръстени (Ричард бе влязъл в обителта на птицеподобните през северния портик) бяха идентични; всеки сегмент имаше петдесет или шестдесет постройки, подредени по един и същи начин. Ричард заключи, че за да отговарят на симетрията и другите два сегмента трябва да се подчиняват на същата схема.

Тесен обиколен канал, широк седемдесет-осемдесет метра, ограничаваше структурите. И каналът и пръстенът бяха разположени върху плато, чиято височина бе на нивото на дъното на кафявия цилиндър. От външната страна на канала се намираше обширен район от нещо, което наподобяваше растителност, предимно зелена на цвят. Този район заемаше почти цялата останала част от поселището. От канала до бреговете на широкия четиристотин метра ров, който опираше до стената, теренът се спускаше плавно надолу. Всеки един от четирите идентични сегмента на зеления район бе допълнително подразделен на четири сектора. Аналогично със земните разбирания Ричард ги кръсти: джунгла, гора, поле и пустиня.

Около десетина минути той остана загледан в обширната панорама. Детайлите бяха внушителни. Колкото по-дълго гледаше, толкова повече нови неща забелязваше. В зеления район имаше малки езерца и рекички, почти незабележим остров в рова, а между белите постройки лъкатушеше нещо, което наподобяваше пътища. Разбира се. Защо очаквам нещо различно? В Ню Идън ние възпроизведохме малко копие на Земята. В известен смисъл това трябва да представлява родната планета на птицеподобните.

Последните мисли го подсетиха, че те двамата с Никол още в самото начало бяха убедени, че птицеподобните вече не са (ако изобщо някога са били) развит технологичен вид, който пътешества в Космоса. Ричард измъкна бинокъла, взе да изучава намиращият се в далечината кафяв цилиндър. КАКВА ТАЙНА КРИЕШ? — чудеше се той и в същия миг бе обхванат от вълнение за предстоящите нови открития и приключения.

После претърси небето за някакви следи от птицеподобните. Изпита разочарование. Веднъж или два пъти му се стори, че вижда летящи същества край върха на кафявия цилиндър, но точките толкова бързо пробягваха извън обсега на бинокъла, че не можеше да бъде абсолютно сигурен. Навсякъде другаде, където погледна — във всички сектори на зеления район в околността на белите постройки, дори в рова — не забеляза никакви признаци на движение. Нямаше потвърждение, че в поселището на птицеподобните присъства нещо живо.

След четири часа светлината изчезна и Ричард отново се озова в мрака, по средата на вертикалната стена. Провери термометъра, включително зарегистрираните данни за изминалите часове. Откакто бе влязъл в обителта, температурата не се бе променяла с повече от половин градус. Оставаше постоянно 26 градуса по Целзий. Забележителен температурен контрол. Но защо толкова строг? Защо е нужно да се използва толкова мощен източник на енергия, за да се поддържа фиксирана температура?

Мракът се проточи с часове и Ричард започна да губи търпение. Макар и периодично да отпускаше всяка група мускули като сменяше положението, в което висеше на въжето, тялото му бавно започна да отмалява. Време бе да обмисли и да предприеме нещо. Неохотно реши, че ще е безразсъдно да изостави въжето и да се спусне към рова. Така или иначе какво ще правя като стигна там? Ще го преплувам? И после какво? Ако не открия веднага храна, пак ще трябва да се връщам обратно.

Започна бавно да се изкачва към портика. Почиваше си на половината път, когато му се стори, че вдясно от себе си дочува нещо едва доловимо. Ричард се спря и много бавно бръкна в торбата за приемателя. Опитвайки се да прави колкото е възможно по-малко движения, той завъртя копчето за звука на максимума и си сложи слушалките. В началото не чу нищо. Но след няколко минути, долови лек шум под себе си, долиташе откъм рова. Беше невъзможно да разпознае това, което чува — може би бяха няколко лодки, които прекосяваха водата — но нямаше никакво съмнение, че долу се върши нещо.

Не се ли чу и тихо пляскане на криле, там встрани, отдясно?

Без всякакво предупреждение Ричард внезапно изкрещя колкото му глас държи. И след това рязко прекъсна вика. Вихрушка от шумове на размахващи се крила скоро отзвуча, но за секунда или две нещата се изясниха.

Ричард ликуваше.

— Зная, че сте там — извика весело. — Зная, че ме наблюдавате.

Вече имаше план. Беше като изстрел в мрака, но все пак бе по-добър от нищо. Ричард провери количеството на водата и храната, с които разполагаше, установи, че и едното и другото вече са в граничния минимум и си пое дълбоко дъх. Сега или никога.

Направи няколко опита за спускане, без да ползва опората на въжето. Това доста затрудняваше напредването, но можеше да се справи. Когато стигна до края на въжето, Ричард се откачи и освети с фенерчето стената под себе си. Поне дотам, откъдето започваше мъглата, имаше множество издатини, по които можеше да намери опора. Продължи надолу много внимателно, признавайки вътрешно, че е много изплашен. На няколко пъти му се стори, че чува сърцето си да тупка в слушалките.

А сега, ако не съм сбъркал — помисли, когато навлезе в мъглата, — тук долу би трябвало да имам компания. Влагата направи спускането два пъти по-трудно. Веднъж се хлъзна и едва не падна, но успя да запази равновесие. Спря на едно място, където намери необичайно здрава опора за ръцете и краката. Прецени, че би трябвало да се намира на около петдесетина метра над рова. Сега ще чакам, докато не чуя нещо. В мъглата ще трябва да се приближат.

Не мина много време и той отново чу крилата. Този път сякаш птицеподобните бяха две. Ричард остана на мястото си повече от час, докато мъглата започна да се разкъсва. Още няколко пъти чу шума от крилете на своите наблюдатели.

Възнамеряваше да изчака, докато се разсъмне напълно, за да довърши спускането до водата. Но когато мъглата се вдигна, а не стана светло, Ричард започна да се безпокои за времето. Продължи в мрака. На около десетина метра над рова чу наблюдателите му да отлитат. Две минути по-късно вътрешността на обителта на птицеподобните бе отново осветена.

Ричард реши да не губи никакво време. Планът му бе много прост. Позовавайки се на шумовете, които чу в мрака, той заключи, че в рова се случва нещо много важно за птицеподобните или онези, които обитават кафявия цилиндър. Ако не беше така, разсъждаваше той, защо щяха да продължават с наблюдението, като знаеха, че може да ги чуе? Ако потърпели още няколко часа, той почти сигурно щеше да е напуснал поселището.

Ричард възнамеряваше да влезе в рова. Ако птицеподобните се почувстват заплашени от нещо — разсъждаваше той, — ще предприемат някаква стъпка. Ако не го направят, веднага ще започна да се изкачвам и ще се върна в Ню Идън.

Точно преди да се отпусне във водата, Ричард свали обувките си и с известно затруднение ги постави във водонепроницаемата торба. Поне нямаше да са мокри, ако се наложеше да се изкачва обратно. Секунди по-късно, в мига, в който стъпалата му докоснаха водата, двойка птицеподобни излетяха срещу него от скривалището си в зеления район, точно от другата страна на рова.

Бяха като полудели. Бръщолевеха нещо, крещяха, държаха се така, сякаш се готвеха да го разкъсат с нокти. Той изпадна в такъв възторг от успеха на своя замисъл, че на практика не обърна внимание на тяхната поява. Птицеподобните кръжаха над него и се опитваха да го принудят да се държи близо до стената. Той докосна водата със стъпало, наблюдавайки ги изкъсо.

Тези двамата бяха малко по-различни от ония, които той и Никол бяха срещали на РАМА II. И тези птицеподобни бяха с кадифено оперение, но мораво на цвят. На врата си имаха един-единствен пръстен, който бе черен. Бяха и по-дребни Може би са млади — помисли Ричард — и много по-диви. Всъщност едно от тях дори докосна бузата на Ричард с нокът, когато той не се премести достатъчно бързо към стената.

Най-накрая Ричард се изкачи нагоре по стената, точно над водата/но това не удовлетвори птицеподобните. Почти веднага двете птици започнаха да правят лупинги близо до стената, давайки му да разбере, че желаят да се изкачи още. Когато не помръдна, подивяха още повече.

— Искам да дойда с вас. — Ричард посочи към кафявия цилиндър в далечината. Всеки път, когато повтаряше жеста, гигантските същества изпищяваха, бръщолевеха нещо и политаха в посока на портика.

Птицеподобните започваха да се разстройват и Ричард се разтревожи, че могат да го нападнат. Внезапно го осени блестяща идея. Дали ще си спомня ключовата дума? — запита се възбудено. — Минаха толкова години.

Когато се пресегна към торбата, птицеподобните тутакси отлетяха.

— Това доказва — изрече Ричард на глас, докато включваше любимия портативен компютър, — че многокраките НАИСТИНА са вашите електронни съгледвачи. Как другояче бихте научили, че хората могат да държат оръжие в торби като тази?

Натисна пет букви на клавиатурата и се усмихна широко, когато дисплеят оживя.

— Елате — Ричард замаха с ръка към двете гигантски птици, които се бяха оттеглили почти от другата страна на рова. — Елате — повтори, — искам да ви покажа нещо.

Той вдигна нагоре монитора и показа сложната компютърна графика, която бе използвал преди много години на РАМА II, за да убеди птицеподобните да пренесат него и Никол над Цилиндричното море. Тя беше много стилна и изобразяваше три птицеподобни, които в люлка пренасяха две човешки същества над пространство, заето с вода. Двете същества се приближиха предпазливо. Точно така — рече си възбудено Ричард — Елате наблизо и го разгледайте добре.