Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (10)

9.

14 декември, 2205

Предполагам, че трябва да празнувам, но чувствам, че победата ми е пирова. Най-после съм бременна от Майкъл. Все още нямаме никакви вести от Ричард, а освен това се страхувам, че Майкъл също се е отчуждил от мен.

И двамата приемаме лично отговорността за изчезването на Ричард. Аз се оправям със своето чувство за вина, доколкото мога, като си давам сметка, че ако искам да бъда пълноценна майка, ще се наложи да го превъзмогна. От своя страна Майкъл реагира на действията на Ричард и на собствената си вина, като изцяло се отдава на религията. Моли се преди и след всяко хранене, и често предпочита да не участва в заниманията на семейството, за да има възможност да „общува“ с Господ. Изобщо думата „изкупление“ е прекалено надменна за речника на Майкъл.

Във възродения си религиозен патос той спечели на своя страна и Симон. Безобидните ми протести най-често се пренебрегват. Тя е във възторг от историята на Исус, макар че има съвсем бегла представа за какво става въпрос. Особено я очароват чудесата. Като повечето деца, тя не среща никакви затруднения да потисне недоверието. Разумът й никога не задава въпроса „как“, когато Исус върви по водата или я превръща във вино.

Тези забележки май не са много честни. Вероятно ревнувам от разбирателството, което съществува между Майкъл и Симон. Като нейна майка би трябвало да съм доволна, че двамата толкова си пасват. Те поне се имат един друг. Колкото и да се опитваме, ние с Кати все още не сме в състояние да създадем дълбока връзка помежду си.

Част от проблема е, че и Кати, и аз сме изключително инатливи. Макар че тя е само на две и половина, вече има желание сама да ръководи живота си. Да вземем един съвсем прост пример като разпределението на времето през деня. Още от първите ни дни на Рама аз правех дневен режим за всеки член от семейството. Никой никога не ми се е противопоставял сериозно, дори Ричард. Майкъл и Симон винаги приемат препоръчаното, дотолкова, доколкото им предоставях достатъчно свободно време.

Но Кати е нещо друго. Ако планирам разходка горе в Ню Йорк преди урока за азбуката, тя иска да се смени последователността. Ако реша, че ще обядваме пиле, тя пожелава свинско или говеждо. На практика всяка сутрин започва с кавга за дневната програма. Когато не харесва моето решение, Кати се цупи, мръщи и плаче за своя „Тати“. Мъчително е, когато започва да зове Ричард.

Майкъл твърди, че трябва да се съобразявам с нейните приумици. Настоява, че това е просто етап от растежа. Но когато му изтъкна, че нито Женевиев, нито Симон са се държали като Кати, той просто свива рамене и се усмихва.

Ние с Майкъл невинаги постигаме единомислие по въпроса за родителското поведение. Имахме няколко любопитни спора за семейния живот при тези странни обстоятелства. Към края на един от нашите разговори аз леко се вкиснах от твърдението на Майкъл, че съм „прекалено строга“ с момичетата, така че реших да повдигна въпроса за религията. Запитах Майкъл, защо според него е толкова важно Симон да изучи и най-малките подробности от житието на Исус.

— Някой трябва да запази традицията — отговорът му не беше много ясен.

— Значи вярваш, че ще има традиция, която трябва да се запази, че ние няма да се реем безкрайно в космоса и че няма да умрем в ужасна самота?

— Вярвам, че Бог има замисъл за всяко човешко същество.

— Но какъв е замисълът Му за нас?

— Не знаем — отвърна Майкъл. — Не знаем повече за замисъла Му от онези милиони хора, които все още се намират на Земята. Процесът на живота се състои именно в търсенето на Неговия замисъл.

Поклатих глава, а Майкъл продължи:

— Виждаш ли, Никол, на нас ни е много по-лесно. Значително по-малко неща ни отвличат вниманието. Нямаме никакво извинение да стоим настрана от Бога. Ето защо ми е толкова трудно да си простя по-раншните занимания с готварството и историята на изкуствата. На Рама човешките същества трябва да полагат големи усилия да запълват времето си с нещо друго освен молитви и набожност.

Признавам, че от време на време неговата увереност ме притеснява. При сегашното положение на нещата животът на Исус не е от по-голямо значение, отколкото примерно животът на хунския вожд Атила или на което и да било друго човешко същество, живяло някога на онази далечна планета на две светлинни години отстояща от нас. Ние вече не сме част от човешкия род. Ние или сме обречени, или сме основоположници на нещо, което най-общо казано ще бъде нов вид. Нима Исус е умрял и заради нашите грехове, на нас, които никога отново няма да видим Земята?

Ако Майкъл не беше католик и ако още от най-ранно детство не беше възпитаван в догмата за създаване на поколение, аз никога нямаше да успея да го убедя да заченем дете. Той имаше стотици причини, според които това не беше подходящо за момента. Но най-накрая склони може би защото с постоянните си опити да го придумам, аз нарушавах еженощните му молитви. Предупреди ме, че е твърде вероятно „изобщо да не се получи“ и че той няма да „поеме никаква отговорност“ за моето чувство за неуспех.

Създаването на ембрион ни отне три месеца. По време на първите два овулационни цикъла не успях да го възбудя. Опитах шеги, масаж на тялото, музика, храна — всичко, споменато във всяка една от публикациите по въпроса за импотентността. Неговото усещане за вина и напрежението му винаги бяха по-силни от моето усърдие. Най-накрая въображението изигра решаващата роля. Когато една нощ предложих на Майкъл да си представя, че аз съм съпругата му Катлийн, той най-сетне успя да се задържи в ерекция. Разумът наистина е фантастично творение.

Но дори и с помощта на въображението, не е лесно да се любиш с Майкъл. Преди всичко (вероятно не е много любезно от моя страна да го изнасям), само подготовката му беше достатъчна да накара една обикновена жена да се откаже. Майкъл винаги отправя молитви към Господа, преди да си свали дрехите. За какво ли се моли? Би ми било безкрайно любопитно да науча отговора.

Първият съпруг на Елеонора Аквитанска, Луи VII, е бил възпитан в монашески орден и е станал крал само по една историческа случайност. В романа на баща ми за Елеонора има един дълъг, интимен монолог, в който тя се окайва, че прави любов „заобиколена от тържественост, набожност и грубите дрехи на Цистерианския орден“. Тя копнеела за веселие и смях в спалнята, за неприлични думи и необуздана страст. Вече разбирам защо се е развела с Луи и се е омъжила за Хенри Плантагенет.

И така, сега съм бременна с момче (поне се надявам), което ще внесе генетично разнообразие в нашето потомство. Борбата беше доста изтощителна и съвсем сигурно не си заслужава усилията. Защото желанието ми да имам дете от Майкъл, накара Ричард да си отиде, а Майкъл, поне временно вече не е близкият приятел и другар, какъвто беше през първите години на Рама. Платих висока цена за този успех. Сега трябва да се надявам, че космическият кораб наистина се е отправил нанякъде.

1 март, 2206

Тази сутрин повторих частичния геномен текст, за да се уверя в първоначалните резултати. Няма никакво съмнение. Нашето неродено момче съвсем сигурно има синдром на Уитингъм. За щастие липсват други установими дефекти, но и Уитингъм стига.

Показах резултатите на Майкъл, когато след закуската останахме за малко сами. Отначало той не разбра това, което му говорех, но когато използвах думата „изоставащ“, незабавно реагира. Досещах се, че си представя дете, което изобщо няма да е в състояние да се грижи за себе си. Тревогите му се поуталожиха само отчасти, когато обясних, че Уитингъм не е нещо повече от намалена способност за заучаване — обикновена недостатъчност на електрохимическите процеси в мозъка да действат нормално.

Когато миналата седмица извърших първия частичен геномен тест, имах известни подозрения за Уитингъм, но тъй като съществуваше вероятност за двусмисленост в резултатите, не казах нищо на Майкъл. Преди да взема втора проба от амниотичната течност, реших да прегледам отново всичко, което се знаеше за това състояние. Кратката ми медицинска енциклопедия, за нещастие, не съдържа достатъчно информация, която да ме удовлетвори.

Днес следобед, докато Кати спеше, ние с Майкъл помолихме Симон да отиде в детската стая и да почете около час. Нашето съвършено ангелче се съгласи без протести. Майкъл беше много по-спокоен от сутринта. Призна, че първоначално бил съкрушен от новината за Бенджи (Майкъл желае да наречем детето на дядо му — Бенджамин Райън О’Туул). Очевидно прочитът на книгата на Йов е изиграл огромна роля по отношение възстановяването на стимула му за живот.

Обясних на Майкъл, че умственото развитие на Бенджи ще бъде забавено и монотонно. Той донякъде се утеши от факта, че мнозина от хората със синдрома на Уитингъм след двадесетгодишно обучение постигат умственото развитие на дванадесетгодишно дете. Уверих Майкъл, че дефектът не се проявява с никакви физически белези, какъвто е случаят със синдрома на Даун, и тъй като Уитингъм се предава рецесивно, съществува много малка вероятност потомците да бъдат засегнати преди появата на третото поколение.

— Има ли някакъв начин да разберем кой от нас носи синдрома в гените си? — запита Майкъл, когато вече бяхме към края на разговора.

— Не — отвърнах. — Това увреждане се изолира много трудно, защото очевидно е свързано с дефект в няколко различни гена. Само ако синдромът е проявен, диагностиката е ясна. Дори и на Земята опитите да се идентифицират носителите са безуспешни.

Разказах му, че това заболяване е било диагностицирано за първи път през 2068 година и почти не се е срещало в Азия и Африка. Проявявало се е основно сред кавказките типове, с най-голяма честота на проявление в Ирландия. Реших, че Майкъл и без това ще научи тази информация съвсем скоро (тя се съдържаше в уводната глава на медицинската енциклопедия, която той четеше в момента) и не желаех да се почувства по-зле.

— Има ли някакъв лек? — беше следващият му въпрос.

— Не и за нас. — Поклатих глава. — В последните десетилетия се появиха някои указания, че генетичните контрамерки могат да се окажат ефективни, ако се приложат по време на третото тримесечие на бременността. Манипулацията обаче е доста сложна дори на Земята и може да доведе до пълна загуба на плода.

Това беше най-подходящият момент от разговора Майкъл да спомене думата „аборт“. Не го направи. Системата на неговите убеждения е толкова непоклатима и устойчива, че съм сигурна, че въобще не му е хрумвала такава възможност. За него абортът е абсолютен грях — както на Рама, така и на Земята. Питах се дали изобщо съществуват някакви обстоятелства, при които Майкъл би помислил за аборт? Ами ако бебето беше с Даун, или пък сляпо? Или ако имаше множествени пороци, които гарантират ранна смърт?

Ако Робърт беше тук, щяхме да проведем разумно обсъждане върху предимствата и недостатъците на аборта. Той щеше да направи едно от прословутите си табла а ла Бенджамин Франклин, с всички „за“ и „против“, подредени в колони от двете страни на черния екран. Аз щях да добавя дълъг списък от емоционални причини против аборта (които Ричард щеше да е пропуснал в неговия първоначален списък), накрая почти сигурно и двамата щяхме да се съгласим да отгледаме Бенджи на Рама. Това щеше да бъде едно разумно решение на общността.

Исках да имам това бебе. Но също така исках Майкъл да потвърди своя ангажимент като баща на Бенджи. Едно обсъждане на възможността за аборт би изтръгнало от него такова подновено потвърждение. Сляпото спазване на правилата на Бог или на църквата, или на която и да е последователна догма, понякога прави твърде лесно за индивида да се откаже да подкрепи съответно решение. Надявам се, че Майкъл не е от този вид хора.