Метаданни
Данни
- Серия
- Рама (3)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- The Garden of Rama, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Надежда Гаврилова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Артър Кларк; Джентри Лий
Заглавие: Градината на Рама
Преводач: Надежда Гаврилова
Език, от който е преведено: английски
Издател: ИК Калпазанов
Град на издателя: Габрово
Година на издаване: 1995
Тип: роман
Печатница: Полиграфия АД — Пловдив
Редактор: Полиана Атанасова
Технически редактор: Мариета Суванджиева
Коректор: Юлия Бързакова
ISBN: 954-17-00
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5793
Издание:
Автор: Артър Кларк; Джентри Лий
Заглавие: Градината на Рама
Преводач: Надежда Гаврилова
Език, от който е преведено: английски
Издател: ИК Калпазанов
Град на издателя: Габрово
Година на издаване: 1995
Тип: роман
Печатница: „Абагар“ ООД — Велико Търново
Редактор: Полиана Атанасова
Технически редактор: Стефка Димитрова
Коректор: Юлия Бързакова
ISBN: 954-17-0092-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5794
История
- — Добавяне
8.
— Добро утро — произнесе Симон с кротка усмивка. Останалата част от семейството седеше край масата и закусваше, когато тя и Майкъл влязоха уловени за ръце.
— Доб-ро ут-ро — отвърна Бенджи. Устата му беше натъпкана с препечена филийка, намазана с масло и конфитюр. Той стана от мястото си, бавно заобиколи масата и прегърна любимата си сестра.
Патрик го следваше по петите.
— Ще ми помогнеш ли по математика днес? — попита той Симон. — Майка казва, че щом като се връщаме, ще трябва да наблягам на уроците.
Момчетата се върнаха по местата си, а Майкъл и Симон седнаха на масата. Симон се протегна за кафеника. В едно отношение напълно приличаше: на майка си — не можеше да започне деня, без да си изпие кафето.
— Е, завърши ли най-сетне меденият месец? — запита Кати по обичайния си непочтителен начин. — В края на краищата, минаха три нощи и два дни. Трябва да сте изслушали и последното парче класическа музика, което се намира в базата данни.
Майкъл се разсмя непринудено.
— Да, Кати — изрече, докато се усмихваше топло на Симон. — Свалихме надписа „не безпокой“ от вратата. Искаме да направим каквото можем, за да помогнем на всички в подготовката за пътуването.
— Всъщност ние се справяме доста добре — отбеляза Никол. Изпита задоволство, когато видя колко непринудено се държат Майкъл и дъщеря й след продължителното уединение. Не трябваше да се безпокоя — помисли за миг. — В някои отношения Симон е по-зряла дори от мен.
— Иска ми се Орелът да ни даде повече подробности за обратното пътешествие — оплака се Ричард. — Не казва нито колко ще продължи пътуването, нито дали ще спим през цялото време. Изобщо нищо определено.
— Твърди, че не знае със сигурност — напомни Никол на съпруга си. — Има „неуправляеми“ променливи, които могат да доведат до най-различни сценарии.
— Ти винаги му вярваш — възрази Ричард. — Ти си най-доверчивата…
Входният звънец ги прекъсна, Кати отиде при вратата и малко по-късно се върна заедно с Орела.
— Надявам се, че не попречих на закуската ви — извини се човекът-птица, — но днес имаме много работа. Необходимо е госпожа Уейкфийлд да ме придружи.
Никол глътна остатъка от кафето и погледна изпитателно Орела.
— Сама? — дълбоко в себе си усещаше известен страх. По време на шестнадесетмесечния им престой на Пресечната точка никога не беше напускала апартамента сама с Орела.
— Да — отвърна Орелът. — Вие ще дойдете с мен сама. Има една специална задача, която може да бъде изпълнена само от вас.
— Разполагам ли с десет минути да се приготвя?
— Разбира се — отвърна Орелът.
Докато Никол беше извън стаята, Ричард обсипа Орела с въпроси.
— Добре де — рече Ричард в един критичен момент от разговора. — Разбирам, че след всички ония тестове вие вече сте убедени, че за нас ще бъде безопасно да прекараме в сън периодите на ускорение и забавяне на скоростта. Ами по време на нормалния полет? Ще будуваме или ще спим?
— Предимно ще спите — отвърна Орелът, — защото по този начин можем едновременно да забавим процесите на стареене и да ви осигурим добро здраве. Но в програмата има много неизвестни. Може би ще се наложи по пътя да ви будим неколкократно.
— Защо не ни казахте това преди?
— Защото все още не беше решено. Сценарият на вашата мисия е доста объркан и едва съвсем наскоро беше окончателно уточнен.
— Не искам моите процеси на стареене да бъдат „забавени“ — обади се Кати. — Искам да съм зряла жена, когато срещнем други хора от Земята.
— Както обясних вчера на майка ти и на баща ти — обърна се Орелът към Кати, — много е важно да успеем да забавим процесите на стареене, докато семейството ви се намира в състояние на сън. Не знаем кога точно ще се завърнете във вашата Слънчева система. Ако трябва например да спите петдесет години…
— Какво-о-о? — прекъсна го ужасен Ричард. — Кой е споменавал петдесет години? Стигнахме дотук за дванадесет или тринадесет. Защо няма да…
— Аз ще бъда по-стара от мама — рече Симон. На лицето й се четеше страх.
Никол влезе от съседната стая.
— Какво чух за някакви петдесет години? Защо толкова дълго? Другаде ли ще ходим преди това?
— Очевидно — рече Ричард. Беше ядосан. — Защо не ни съобщиха всичко това, преди да направим „разпределението“? Можехме да направим нещо съвсем различно… Мили Боже, ако трае петдесет години, Никол и аз ще сме на по сто!
— Не, няма — отвърна без никакво вълнение Орелът. — Изчислихме, че докато ви държим в „летаргия“, вие с госпожа Уейкфийлд ще остарявате с една на всеки изминали пет или шест години. При децата съотношението ще бъде една година за две, поне докато се забави процесът на растежа. Не можем да си позволим прекалени намеси в хормоните на растежа. Освен това тези петдесет години представляват горната граница, това, което земните математици биха нарекли числото три сигма.
— Сега вече съм напълно объркана — намеси се Кати, заобиколи масата и застана пред Орела. — На колко години ще бъда, когато срещна други човешки същества, които не са от моето семейство?
— Не мога да отговаря на този въпрос съвсем точно, защото има някои несигурни от статистическа гледна точка моменти — отвърна чуждоземният им събеседник. — По степен на развитие на тялото ще се намираш в началото или в средата на двадесетте си години. Или поне това се очаква. — Орелът кимна на Никол. Това е всичко, което мога да ви кажа. Сега имам работа с майка ви. Трябва да се върнем преди вечеря.
— Както обикновено — изръмжа Ричард — не ни се каза почти нищо. Понякога ми се иска да не ви бяхме сътрудничили.
— Да, можеше да има усложнения — отбеляза Орелът, докато той и Никол напускаха стаята. — Всъщност според нашите предвиждания, които се основаваха на данните от наблюдението, очаквахме да се сблъскаме с много по-малко желание за сътрудничество, отколкото вие проявихте в действителност. Макар че, в края на краищата, резултатът щеше да бъде същият. Само че така стана по-приятно за вас.
— Довиждане — каза Никол.
— Довиж-дане — отвърна Бенджи и помаха след майка си, когато вратата вече се беше затворила.
Документът беше дълъг. Никол пресметна, че ще й бъдат необходими най-малко десет, може би дори петнадесет минути, за да прочете целия текст на глас.
— Привършвате ли вече с проучването? — запита отново Орелът. — Бихме желали да започнем със снимките, както го наричате вие, колкото е възможно по-скоро.
— Обяснете ми още веднъж какво ще стане с този видеофилм, след като го заснемем — помоли Никол.
— Няколко години преди да пристигнете във вашата Слънчева система, ние ще го излъчим към Земята. Това ще даде на съгражданите ви достатъчно време да реагират.
— И как ще разберете дали действително са го приели?
— Молим за обикновен обратен сигнал, който да го потвърди.
— Ами ако не получите обратен сигнал?
— Точно затова са плановете в случай на непредвидени обстоятелства.
Никол изпитваше сериозна вътрешна съпротива към това да прочете съобщението. Запита дали не може да обсъди документа с Ричард и Майкъл.
— Какво точно ви тревожи? — попита Орелът.
— Всичко — отвърна Никол. — Изглежда ми някак нередно. Чувствам се така, сякаш ме използвате за осъществяването на някаква ваша цел — и тъй като не зная точно каква е, аз се страхувам, че ще се превърне в предател на човешкия вид.
Орелът донесе чаша вода на Никол и седна до нея.
— Нека обсъдим нещата логично — рече той. — Съвсем ясно ви обяснихме, че нашата основна цел е да съберем подробна информация за космическите видове в галактиката. Нали така?
Никол кимна.
— Във вътрешността на Рама построихме град за две хиляди земляни и изпращаме вас и вашето семейство да съберете тези хора за едно пътешествие, през време на което ще бъдат наблюдавани. С този видеофилм вие само ще информирате Земята, че скоро ще пристигнем и че две хиляди члена на вашия вид заедно с необходимите допълнения от вашата култура ще трябва да се срещнат с нас край Марс. Какво лошо може да има в това?
— Текстът на документа е крайно неясен — възрази Никол, като сочеше електронния бележник, който й беше дал Орелът. — Например никъде не споменавам каква ще е евентуалната съдба на всички тези хора, казвам само, че за тях „ще се грижат“ и „ще ги наблюдават“ по време на някакво си пътуване. Не се споменава и защо хората ще бъдат изучавани, или пък нещо за Пресечната точка и управляващата я цивилизация. На всичкото отгоре текстът определено звучи заплашително. Аз съобщавам на хората от Земята, които ще получат този филм, че „ако две хиляди души не се срещнат с нас, докато сме на орбита край Марс, нашият космически кораб ще се приближи до Земята и ще се сдобие с образците по малко по-неорганизиран начин“. Това си е направо враждебно изявление.
— Можете да редактирате текста, ако сметнете за необходимо, стига да не промените смисъла — отвърна Орелът. — Но трябва да ви кажа, че ние имаме голям опит с този вид контакти. С видове, подобни на вашия, контактите винаги са били много по-успешни, ако съобщението ни не е било съвсем конкретно.
— Но защо не ми разрешавате да взема текста с мен в апартамента? Мога да го обсъдя с Ричард и Майкъл и съвместно да го редактираме, за да смекчим звученето.
— Защото видеофилмът трябва да бъде заснет днес, и то от вас — заинати се Орелът. — Готови сме да обсъждаме промени в съдържанието и да работим с вас толкова време, колкото е необходимо. Но всичко трябва да бъде готово, преди да се завърнете при семейството си.
Гласът звучеше приятелски, но значението беше съвършено ясно.
Нямам избор — помисли си Никол. — Заповядва ми се да направя този видеофилм. Няколко мига тя остана втренчена в странното същество, което седеше до нея. Орелът е само една машина — си рече Никол и усети как ядът й се засилва. — Той изпълнява инструкциите, заложени в програмата му… Спорът ми не е с него.
— Не — отсече рязко, като учуди дори себе си. Тръсна глава. — Няма да го направя.
Орелът не беше подготвен за подобен отговор от Никол. Настъпи продължително мълчание. Независимо от емоционалната си възбуда Никол беше омагьосана от своя събеседник. Какво ли става с него сега? — зачуди се тя. — Може би в еквивалента на неговия мозък се създават нови сложни връзки? Или пък получава сигналите от някъде другаде?
Най-сетне Орелът се изправи.
— Е — рече той, — това беше голяма изненада. Изобщо не сме очаквали, че можете да откажете да заснемете видеофилма.
— Тогава не сте обърнали внимание на това, което ви казах… Чувствам се така, сякаш вие, или който ви управлява, ме използвате… и тенденциозно ми казвате, колкото е възможно по-малко… Ако искате да направя нещо за вас, трябва да отговорите поне на някои от моите въпроси.
— Какво точно искате да знаете?
— Вече ви казах — отвърна Никол. Безпомощността й беше очевидна. — Какво точно, по дяволите, става тук? Кои или какво точно сте вие? Защо искате да ни наблюдавате…? Не можете ли да измислите някакво задоволително обяснение и защо, докато го правите, се нуждаете от „репродуктивна двойка“, която да остане тук? Никога не ми е допадала идеята да разделям семейството си, аз трябваше да протестирам за това по-енергично още в самото начало. След като вашата технология е толкова фантастична, че може да създаде чудо като тази невероятна Пресечна точка, защо да не можете да вземете човешка яйцеклетка и сперма…
— Успокойте се, госпожо Уейкфийлд — рече Орелът. — Никога не съм ви виждал така възбудена. Бях ви класифицирал като най-уравновесеният индивид във вашата група.
И също така най-мекушавият — помисли си Никол. Изчака гневът й да утихне. — Някъде в този странен мозък без съмнение съществува количествена оценка за вероятността да се окажа по-податлива на заповеди… Е, този път ви измамих.
— Вижте, господин Орел — изрече Никол няколко минути по-късно, — аз не съм глупачка. Зная кой командва тук. Просто мисля, че ние, хората, заслужаваме към нас да се отнасят с повече уважение. Въпросите ни са съвсем закономерни.
— И ако отговорите ми ви задоволят?
— Вие ме наблюдавате внимателно повече от година. — Никол се усмихваше. — Била ли съм някога напълно неразумна?
— Къде отиваме? — запита Никол.
— На кратка обиколка — отвърна Орелът. — Може би това ще е най-добрият начин да се справим с вашата несигурност.
Чудатото возило беше малко и сферично, голямо точно толкова, колкото да побере Орела и Никол. Цялата предна полусфера беше прозрачна. От вътрешната страна на прозореца пред чуждоземния птица-човек се намираше малък контролен блок. По време на полета Орелът понякога докосваше блока, но през по-голямата част от времето корабчето сякаш действаше само.
Секунди след като се настаниха в него, сферата изсвистя по един дълъг коридор и нахлу през голяма двойна врата в абсолютен мрак. Никол си пое шумно дъх. Имаше чувството, че плува в космоса.
— Всеки един от трите сферични модула на Пресечната точка — обади се Орелът, докато Никол напразно се опитваше да зърне нещо, — има кух център. Току-що навлязохме в прохода, който води към сърцевината на жилищния модул.
След почти цяла минута в далечината пред малкото им превозно средство се появиха светлини. Скоро след това те се измъкнаха от тъмния проход и навлязоха в обширната куха сърцевина. Сферата подскочи, извъртя се и обърка Никол, като се отправи към мрака, отдалечавайки се от множеството светлини, за да навлезе в това, което трябваше да е корпусът на жилищния модул.
— Ние наблюдаваме всичко, което се случва с всеки наш гост — както при постоянните, така и при временните — рече Орелът. — Както подозирахте, във вашия апартамент се намират стотици мониторни устройства. И стените му са прозрачни от едната страна, така че от тази част на ядрото да можем да наблюдаваме вашите действия в по-голям мащаб.
Никол беше свикнала с чудесата на Пресечната точка, но въпреки това новите гледки, които я заобикаляха, бяха смайващи. Десетки, може би дори стотици мънички трепкащи светлинки се движеха из просторния мрак на сърцевината, наподобяваха разпръснати светулки в лятна нощ. Някои от светлините блуждаеха близо до стените, други се движеха бавно през пространството. Някои бяха толкова далеч, че наглед сякаш не помръдваха.
— Тук се намира и голям център по поддръжката — обади се Орелът, като сочеше към многото светлини, струпани накуп в далечината. — Оттук до всеки участък на модула може да се стигне много бързо, в случай че възникне технически или някакъв друг проблем.
— Какво става там? — запита Никол и почука по прозореца. На няколкостотин мили вдясно, точно встрани от един обширен и силно осветен участък на жилищния модул, се бяха скупчили група возила.
— Това е специален сеанс за наблюдение — отвърна Орелът. — Използваме най-съвършените си дистанционни сензорни монитори. Точно в тези апартаменти са настанени същества от необикновен вид, чиито характеристики не са били описвани никога по-рано в нашата галактика. Много от индивидите умират, а ние не разбираме защо. Опитваме се да измислим как да ги спасим.
— Значи невинаги всичко става така, както сте го планирали?
— Не — отвърна Орелът. В отразената светлина изглеждаше сякаш се усмихва. — Ето защо разполагаме с толкова много варианти за непредвидени случаи.
— Какво щяхте да направите, ако нито един човек не беше пристигнал на РАМА? — неочаквано запита Никол.
— Разполагаме с алтернативни методи за постигане на същата цел — отговори неопределено Орелът.
Возилото набра ускорение в мрака. Скоро след това една подобна сфера, малко по-голяма от тяхната, ги наближи отляво.
— Искате ли да се срещнете с представител на вид, чието ниво на развитие е приблизително еднакъв с вашето? — Орелът докосна контролния блок и вътрешността на тяхното возило грейна в меки светлини.
Преди Никол да успее да отговори, второто возило беше вече до тях. И неговата предна полусфера беше прозрачна. Беше изпълнено с безцветна течност и в нея плуваха две същества. Приличаха на големи змиорки, наметнати с къси пелерини. Придвижваха се из течността вълнообразно. Никол прецени, че съществата са с дължина около три метра и двадесет сантиметра дебели. Черната пелерина, която по време на движението се разтваряше като крило, при пълно разгръщане беше широка около метър.
— Онова от дясната ви страна, което е безцветни петна представлява изкуствен интелект. Изпълнява роля, подобна на моята, като домакин на водния вид. Другото същество е космически вид от друг свят.
Никол се вторачи в чуждоземеца. Той беше сгънал пелерината плътно около леко зеленикавото си тяло и стоеше почти неподвижен в течността. Съществото беше заело формата на подкова, а двата края на тялото му бяха обърнати към нея. От единия излезе букет мехурчета.
— То казва „Здравейте“ и „О-о-о, изглеждате любопитно“ — преведе Орелът.
— Как разбрахте? — запита Никол, която не беше в състояние да отдели поглед от фантастичното същество. Неговите два края, единият яркочервен, другият сив, сега бяха вплетени един в друг. И двата бяха притиснати към прозореца на превозното средство.
— Моят колега в другото возило превежда, а после се свързва с мен… Искате ли да му отговорите?
Умът на Никол беше изпразнен. Какво да кажа? — помисли си тя. Погледът й не се откъсваше от необикновените бръчки и издутини по краищата на чуждоземеца. На всеки един от тях имаше поне по половин дузина отличителни белези, включително чифт бели процепи на червеното „лице“. Никой от цветовете му не приличаше на нещо, което Никол някога е зървала на Земята. Тя мълчаливо го гледаше и си спомняше многото разговори, водени между нея, Ричард и Майкъл, за това, какво ще попитат, ако някога успеят да влязат в пряк контакт с разумно извънземно същество. Но никога не сме си представяли ситуация, подобна на тази.
Още мехурчетата се полепиха по прозореца срещу нея.
— Нашата родна планета е възникнала преди пет милиарда години — преведе Орелът. — Нашите две звезди са се стабилизирали един милиард години по-късно. Нашата система включва четиринадесет големи планети, на две от които се е развил някакъв вид живот. На нашата планета, която се състои от океани, има три разумни вида, но само ние сме космически вид. Започнахме да изучаваме космоса преди малко повече от две хиляди години.
Никол се почувства засрамена от мълчанието си.
— Здравейте… здравейте — изрече на пресекулки. — Приятно ми е да се запозная с вас… Нашият вид е космически едва от триста години. Ние сме единствените високоразумни организми на планета, две трети от която е покрита с вода. Топлината и светлината идват от една-единствена, стабилна жълта звезда. Нашата еволюция е започнала във водата преди три или четири милиарда години, но сега ние живеем на сушата…
Никол спря. Другото същество — двата му края все още бяха преплетени един в друг — сега стоеше прилепено с цялата си телесна повърхност към прозореца, така че физическата му структура да може да бъде видяна по-ясно. Никол разбра. Тя се изправи до прозореца и бавно се завъртя. След това протегна ръце напред и размърда пръсти. Последваха нови мехурчета.
— Имате ли алтернативно проявление? — преведе Орелът след няколко секунди.
— Не разбирам — отвърна Никол. Домакинът от Пресечната точка, който се намираше в другата сфера, предаде нейното съобщение, като използва движения на тялото и мехурчета.
— Ние се проявяваме в две форми — обясни чуждоземецът. — Моето поколение ще притежава израстъци, но не точно като вашите, и ще живее главно на дъното на океана, където ще изгражда домове, заводи и космически кораби. На свой ред то ще създаде поколение, което ще прилича на мен.
— Не, не — отвърна Никол накрая. — Ние имаме само едно проявление. Нашите деца винаги приличат на своите родители.
Разговорът продължи още пет минути. Двата космически вида разговаряха предимно за биология. Чуждоземецът беше особено впечатлен от широкия температурен диапазон, в който човешките същества могат да преживяват и да функционират. Той обясни на Никол, че представителите на неговия вид не могат да оцелеят, ако температурата на заобикалящата ги течност не се поддържа в един много тесен диапазон.
Никол беше омагьосана от описанието, което съществото направи на своята планета — вода, чиято повърхност е покрита с огромен пласт фотосинтезиращи организми. Змиорките с пелерини или каквото бяха там, живееха в плитчините, непосредствено под тези стотици различни организми, като използваха фотосинтезиращите на практика за всичко — за храни, за строителен материал, дори в помощ на възпроизводството.
Най-накрая Орелът каза на Никол, че е време да тръгват. Тя помаха на чуждоземеца, който все още беше притиснат към прозореца. Той отвърна с последно изригване на мехурчета и размота двата си края. Секунди по-късно разстоянието между двете капсули беше вече стотици метри.
В движещата се сфера отново цареше мрак. Орелът мълчеше. Никол беше оживена. Умът й продължаваше да препуска, като все още усилено формулираше въпроси към чуждоземното същество, с което се беше срещала за толкова кратко. Имате ли семейства — мислеше тя. Ако имате, как живеят съвместно същества, които не си приличат? Можете ли да се свързвате с обитателите на дъната, които са ваши деца?
После въпроси от друго естество нахлуха в съзнанието на Никол и тя неочаквано се почувства разочарована от себе си. Бях твърде задълбочена в клиничното, в научното. Трябваше да го попитам за Бога, за живота след смъртта, дори за морала.
— На практика щеше да е невъзможно да проведете това, което вие наричате философски разговор — отвърна Орелът няколко минути след като Никол изрази неудовлетвореността си от темите, които бяха обсъждани. — Нямате никакви допирни точки за подобен вид разговор. Докато всеки от вас знае само по няколко основни факти за другия, не се препоръчват дискусии за ценности или други значими въпроси.
Въпреки това — размишляваше Никол, — можех да опитам. Кой знае? Този чуждоземец с подковообразен вид може би знаеше някои отговори…
Размишленията на Никол бяха рязко прекъснати от звука на човешки гласове. Когато погледна въпросително към Орела, сферата се завъртя на триста й шестдесет градуса и Никол видя, че се реят само на няколко метра от тяхното жилище.
В спалнята, която споделяха Майкъл и Симон, светна лампа.
— Бенджи ли е? — Никол чу как дъщеря й шепне на своя съпруг.
— Май да — отвърна Майкъл.
Никол наблюдаваше мълчаливо как Симон стана от леглото, загърна се с робата си и излезе в коридора. Когато светна лампите във всекидневната, Симон видя по-малкия си брат свит на кълбо върху дивана.
— Какво правиш тук, Бенджи? — запита мило Симон. — Трябваше да си в леглото; вече е много, много късно. — Тя погали челцето на напрегнатото момче.
— Не можах да заспя — отвърна с усилие Бенджи. — Трево-жа се на ма-ма.
— Скоро ще си дойде — изрече успокояващо Симон. — Скоро ще си бъде у дома.
Никол усети в гърлото си буца и няколко сълзи покапаха от очите й. Обърна се и изгледа Орела, после погледът й отново се върна към осветения апартамент, а накрая се зарея към светулките корабчета и пространството над тях. Пое си дълбоко дъх.
— Добре — изрече бавно Никол, — готова съм да направя видеозаписа.
— Завиждам ти — заяви Ричард. — Наистина. Готов съм да заложа и двете си ръце за един разговор с това същество.
— Беше страхотно — рече Никол. — Все още ми е трудно да повярвам, че се е случило… Учудва ме и фактът, че Орелът някак си е знаел как ще реагирам на всичко.
— Просто е налучкал. Едва ли е очаквал, че ще разреши проблемите си с теб толкова лесно. Ти дори не си го накарала да отговори на въпроса защо им е репродуктивната двойка…
— Напротив — отвърна донякъде отбранително Никол. — Той ми обясни, че човешката ембриология била толкова удивително сложен процес, че дори те не знаели точната роля, която играе майката при хората, защото не били наблюдавали узряването и развитието на човешки фетус.
— Съжалявам, скъпа — изрече бързо Ричард. — Не съм намеквал, че си имала някакъв избор…
— Имах чувството, че поне се опитват да удовлетворят моите възражения — Никол въздъхна. — Може би се самозалъгвам. В края на краищата направих снимките точно както те пожелаха.
Ричард я прегърна.
— Както вече казах, ти наистина не си имала избор, скъпа. Не бъди прекалено строга към себе си.
Никол целуна Ричард и седна в леглото. — Ами ако искат да съберат тези данни, за да подготвят успешна инвазия или нещо подобно?
— Обсъждали сме всичко това и преди — отвърна Ричард. — Техните технологични възможности са толкова напреднали, че биха могли да превземат Земята за минути, ако имаха желание. Самият Орел изтъкна, че ако целта им е била нахлуване и подчиняване, те биха могли да я постигнат с далеч по-малко сложни процедури.
— Кой бил доверчивият — промълви Никол и успя да се усмихне.
— Не доверчив. Просто реалист. Сигурен съм, че цялостното благоденствие на човешкия вид не е фактор от значение в приоритетните задачи на Интелекта на Пресечната точка. Но все пак ти трябва да престанеш да се тревожиш, че с един видеозапис си станала съучастник в престъпление срещу човечеството. Орелът е прав. Най-вероятно само си превърнала „процеса по придобиването на екземпляри“ в нещо много по-приемливо за жителите на Земята.
Няколко минути не проговориха.
— Скъпи — обади се най-накрая Никол, — защо мислиш, че не отиваме направо на Земята?
— Предполагам, че най-напред трябва да спрем някъде. Вероятно целта е да вземем друг вид, който се намира в същата фаза на проекта, в която сме и ние.
— И те ще живеят в другия модул в Рама?
— Точно така.