Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (26)

3.

Йокико се беше облякла в траурните цветове — черна копринена риза, бели панталони и черно-бяла барета. Тя прекоси голямата стая, за да говори с брат си.

— Иска ми се да можеше да дойдеш, Кенджи. Това ще бъде най-голямата демонстрация за мир, която светът някога е виждал.

Кенджи се усмихна на най-малката си сестра.

— Бих искал, Йоки, но ми остават само два дни до заминаването. Искам да ги прекарам с майка и татко.

Майка им влезе в стаята през отсрещния портал. Както винаги видът й беше разтревожен. Носеше голям куфар.

— Сега всичко е опаковано както трябва. Но все още ми се ще да промениш решението си. В Хирошима ще бъде лудница. Асахи Шимбун казва, че се очакват милион посетители и почти половината от тях ще бъдат чужденци.

— Благодаря, майко — рече Йокико и протегна ръка за куфара. — Знаеш много добре, че ние със Сатоко ще отседнем в Хирошима Принс Хотел. Недей да се тревожиш. Ще се обаждаме всяка сутрин преди мероприятията. И ще си бъда у дома в понеделник следобед.

Младата жена отвори куфара и бръкна в специалното отделение, за да извади диамантена гривна и пръстен със сапфир. Сложи си и двата накита.

— Не мислиш ли, че трябва да оставиш тези неща у дома? — засуети се майка й. — Не забравяй всички онези чужденци. Бижутата ти могат да се окажат прекалено изкушение за тях.

Йокико се разсмя с неприкрития смях, който Кенджи обожаваше.

— Майко, ти си страхлива като заек. Винаги си мислиш за лошото, което може да се случи… Отиваме в Хирошима за церемонията по случай тристагодишнината от хвърлянето на атомната бомба. Ще присъства нашият премиер-министър, а също и трима от членовете на Централния съвет на правителствата. Всяка вечер ще свирят световноизвестни музиканти. Или както казва татко, това преживяване ще ни обогати — а ти мислиш само за това, кой ще открадне бижутата ми.

— Когато бях млада, беше нечувано две млади момичета, все още незавършили университета, да пътуват из Япония без придружител…

— Майко, и по-рано сме говорили за това — прекъсна я Йоки. — Аз съм почти на двадесет и две. Догодина, когато завърша, ще напусна този дом, ще живея сама, може би дори в друга страна. Вече не съм дете. Освен това Сатоко и аз сме напълно в състояние да се грижим една за друга.

Йокико погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам. Тя сигурно вече ме чака на станцията на метрото.

Пристъпи грациозно към майка си и я целуна механично. Прегръдката, с която дари брат си, беше по-продължителна.

— Бъди здрав, ani-san^[1] — прошепна в ухото му. — Грижи се за себе си и за прекрасната си съпруга. Всички много се гордеем с теб.

Кенджи никога не беше познавал Йоки добре. В края на краищата, той беше почти дванадесет години по-възрастен от нея. Йоки бе едва четиригодишна, когато господин Уатанабе беше назначен на поста президент на американския клон на Международна роботика. Семейството прекоси Тихия океан до едно от предградията на Сан Франциско. В онези дни Кенджи не беше обръщал сериозно внимание на по-малката си сестра. За него много по-голям интерес представляваше новият живот в Калифорния, особено след като постъпи в университета в УКЛА.

През 2232 семейство Уатанабе и Йокико се завърнаха в Япония, оставяйки Кенджи второкурсник по история. Оттогава насам той беше общувал твърде рядко с Йоки. При всяко от ежегодните си посещения у дома в Киото, Кенджи винаги възнамеряваше да прекара повече време насаме с Йокико, но това все не се случваше. Или тя беше погълната от собствения си живот, или родителите му бяха запланували прекалено много обществени ангажименти, или просто самия Кенджи не можеше да намери достатъчно време.

Докато стоеше на вратата и наблюдаваше как Йокико изчезва в далечината, Кенджи изпита неясна тъга. Напускам тази планета, а никога не отделих време да опозная сестра си.

Зад гърба му госпожа Уатанабе монотонно нареждаше, че се чувства така, сякаш животът й е бил пълен провал, защото децата й не я уважават и вече всички си излизат от дома. Ето, дори единственият им син, който взел за съпруга жена от Тайланд, само и само да ги опозори, заминавал за Марс, така че тя нямало да го види цели пет години. А колкото до средната й дъщеря, тя и съпругът й банкер поне я дарили с две внучки, но те пък били също толкова тъпи и отегчителни, колкото родителите си…

— Как е Фумико? — прекъсна я Кенджи. — Ще имам ли възможност да видя нея и племенничките преди заминаването?

— Утре вечер пристигат от Кобе, за да вечерят с нас. Макар че нямам представа с какво ще ги храня… Знаеш ли, че Татсуо и Фумико дори не учат тези момичета как да се хранят с клечки? Можеш ли да си представиш японско дете, което не знае как да си служи с клечки? За тях няма ли нещо свято? Нима ние се отказахме от нашата самобитност, за да станем богати? Аз му казвах на баща ти, ама…

Кенджи се извини, измъкна се от киселия монолог на майка си и потърси убежище в кабинета на баща си. По стените бяха окачени фотографии в рамки — архив на личния и професионален живот на един преуспяващ мъж. Две от фотографиите отразяваха събития, които се бяха запечатали и в паметта на самия Кенджи. На една от тях баща му и той държаха огромната купа, която се връчваше от местния голф клуб на победителите в годишния турнир за баща и син. На другата — сияещият господин Уатанабе връчваше голям медал на сина си, след като Кенджи беше спечелил първо място на състезанието между висшите учебни заведения в Киото.

Като разгледа отново тези снимки. Кенджи се сети, че Тошио Накамура, синът на най-добрия приятел и бизнеспартньор на баща му, беше спечелил второто място и в двете състезания. Младият Накамура, почти една глава по-висок от Кенджи, изглеждаше напрегнат и ядосан и на двете снимки.

Това беше отдавна, преди всичките неприятности, които ги сполетяха — помисли си Кенджи. Припомни си заглавието „Арестуван изпълнителен директор от Осака“, което преди четири години беше оповестило обвинението срещу Тошио Накамура. Статията под това заглавие гласеше, че господин Накамура, вицепрезидент на хотелската верига „Томозава“, е обвинен в много сериозни престъпления — от подкупи и сводничество до търговия с роби. След четири месеца Накамура бе признат за виновен и го осъдиха на седем години затвор. Кенджи беше изумен. Какво, за бога, се случи с Накамура? През изминалите четири години той многократно си беше задавал този въпрос.

Когато Кенджи си спомни съперника си от момчешките години, изпита съжаление към Кейко Муросава, съпругата на Накамура. Кенджи беше особено привързан към нея, когато беше на шестнадесет години и живееше в Киото. Всъщност почти година Кенджи и Накамура си бяха съперничили за любовта на Кейко. Когато най-сетне Кейко даде да се разбере, че предпочита Кенджи пред Тошио, младият Накамура побесня. Една сутрин близо до храма Риоанджи той се изправи лице в лице с Кенджи и дори го заплаши с физическо насилие.

Ако бях останал в Япония, може би самият аз щях да се оженя за Кейко. Кенджи се загледа през прозореца към градината с мъхове. Навън валеше. Неочаквано в мислите му изплува особено мъчителен спомен за един дъждовен ден от юношеството му.

Веднага щом баща му съобщи новината, Кенджи се отправи към нейната къща. Концерт от Шопен погали слуха му в мига, в който зави по алеята, водеща към дома й. Вратата отвори госпожа Муросава, която го посрещна хладно.

— Кейко се упражнява. Няма да свърши по-рано от час.

— Моля ви, госпожо Муросава — промълви шестнадесетгодишното момче. — Много е важно.

Майка й се готвеше да хлопне вратата, когато самата Кейко зърна Кенджи през прозореца. Тя спря да свири и долетя, а лъчезарната му усмивка предизвика вълна на радост у младежа.

— Здравей, Кенджи. Какво има?

— Нещо много важно — отвърна й тайнствено. — Можеш ли да се разходиш с мен?

Госпожа Муросава промърмори нещо за предстоящия рецитал, но Кейко я убеди, че може да си позволи един ден без упражнения. Момичето грабна чадъра и се присъедини към Кенджи, който чакаше пред къщата. Веднага щом домът й изчезна от погледа им, тя го хвана под ръка, както правеше винаги, когато се разхождаха.

— И така, приятелю. — Бяха се отправили по обичайния си маршрут към хълмовете зад техния район на Киото, — кое е толкова важно?

— Няма да ти кажа сега — отвърна Кенджи. — Във всеки случай не тук. Искам да почакам, докато стигнем на подходящото място.

Докато вървяха към Алеята на философа, красива пътека, която извиваше в продължение на седем километра в подножието на източните хълмове, Кенджи и Кейко се смееха и си приказваха за това-онова. Пътеката беше станала известна покрай философа от двадесети век Нишида Китаро. Предполагаше се, че е минавал оттук всяка сутрин. Тя водеше покрай някои от най-прочутите и живописни места, включително Ginkaki-ji (Сребърния павилион) и личното предпочитане на Кенджи — стария будистки храм, наречен Honen-In.

Встрани и зад Honen-In се намираше малко гробище с около седемдесет или осемдесет гроба. Малко по-рано същата година Кенджи и Кейко бяха установили, че тук са погребани някои от най-известните граждани на Киото от XX век, като прочутия романист Юнихиро Танизаки и лекаря-поет Иуао Матсуо. Кенджи и Кейко бяха превърнали гробището в редовно място за срещите си. Веднъж дори прекараха цял час в смях и закачки край надгробния камък на Танизаки, авторът на „Сестрите Маниока“, който разказваше за живота в Осака през 1930-та, като весело спореха на коя от сестрите Макиока прилича Кейко най-много.

В деня, когато господин Уатанабе осведоми Кенджи, че семейството им ще се мести в Америка, вече беше започнало да вали, когато Кенджи и Кейко достигнаха Honen-In. Там Кенджи сви надясно по тясна алея и се отправи към една стара порта, покрита с преплетена слама. Според очакванията на Кейко те не влязоха в храма. Вместо това изкачиха стъпалата, водещи към гробището. Но Кенджи не спря пред надгробната плоча на Танизаки. Той продължи да се изкачва нагоре, към друг гроб.

— Тук е погребан доктор Иуао Матсуо — рече Кенджи и извади електронния си бележник. — Ще ти прочета няколко негови поеми.

Докато Кенджи четеше, Кейко седеше близо до своя приятел. Двамата се бяха сгушили под нейния чадър.

— Има и една последна поема — изрече тогава Кенджи. — Специално haiku^[2], написано от приятел на доктор Матсоу.

В един юнски ден

след разхладително блюдо сладолед

ще си кажем сбогом.

Когато Кенджи отново изрецитира стиховете по памет, двамата останаха мълчаливи. Кейко беше разтревожена и дори леко уплашена, когато сериозното изражение на Кенджи не се промени.

— Стиховете говорят за раздяла — изрече тихо. — Да не би да ми казваш, че…

— Не по мое желание, Кейко — прекъсна я Кенджи. За секунди се поколеба. — Баща ми е назначен в Америка — продължи най-накрая. — Ще се местим следващия месец.

Кенджи никога не беше виждал толкова отчаяно изражение на красивото лице на Кейко. Когато го погледна с онези толкова тъжни очи, той си помисли, че сърцето му ще се пръсне. Притисна я плътно в следобедния дъжд. И двамата плачеха. Той се закле, че ще я обича винаги.