Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (27)

4.

По-младата сервитьорка, онази със светлосиньото кимоно и старовремския оби^[1], дръпна лекия параван и влезе в стаята. Носеше поднос с бира и саке.

— Osake onegai shimasu — изрече любезно бащата на Кенджи, протегнал чашата за саке, в която дамата наливаше.

Кенджи отпи от студената бира. Безшумно влезе и по-възрастната сервитьорка, която носеше малка чинийка с ордьоври. В средата се забелязваше някакъв вид мида в светъл сос, но Кенджи не можеше да разпознае нито мекотелото, нито соса. През седемнадесетте години откак беше напуснал Киото, едва ли беше изял повече от шепа от тези kaiseki.

— Campai — рече Кенджи и чукна бирената чаша в чашата за саке на баща си. — Благодаря ти, татко. За мен е чест да вечерям тук с теб.

„Кичо“ беше най-прочутият ресторант в областта Кансай, а може би и в цяла Япония. Беше също така умопомрачително скъп, запазил традицията за персонално обслужване, индивидуални помещения за хранене и сезонни ястия от най-висококачествени съставки. Всяко ястие беше наслада както за окото, така и за езика. Когато господин Уатанабе осведоми сина си, че ще вечерят само двамата, Кенджи изобщо не си представяше, че това може да бъде в „Кичо“.

Разговаряха за експедицията до Марс.

— Колко от другите колонисти са японци? — попита господин Уатанабе.

— Доста — отвърна Кенджи. — Почти триста, ако не греша. От Япония имаше много кандидати с отлични качества. Само американците имат по-голям контингент.

— Познаваш ли лично някого от другите японци?

— Двама или трима. С Йосуко Хорикава бяхме съученици през първата година в колежа на Киото. Може и да я помниш. Зъбите й стърчаха. Носеше очила с дебели стъкла. Тя е, или по-точно беше, химик към Дай-Нипон.

Господин Уатанабе се усмихна.

— Мисля, че наистина си я спомням. Не дойде ли у дома вечерта, когато Кейко свиреше на пиано?

— Така мисля — изрече безгрижно Кенджи. После се разсмя. — Но от онази вечер ми е трудно да си спомня каквото и да било, освен Кейко.

Господин Уатанабе изпразни чашката със саке. По-младата компаньонка, която беше коленичила дискретно в ъгъла на покрития с татами под на стаята, приближи до масата и напълни чашката отново.

— Кенджи, тревожат ме престъпниците — каза господин Уатанабе, когато младата дама се оттегли.

— Какво имаш предвид, татко?

— В едно списание четох дълга статия, в която се казваше, че МКА е набрала за колонията Лоуел няколкостотин осъдени. Подчертаваше се, че всеки от престъпниците има отлично досие за времето на изолация и че всички те притежават изключителни умения. Но защо изобщо е било необходимо да се приемат осъдени?

Кенджи отпи от бирата.

— В интерес на истината, татко, ние срещнахме известни трудности при вербуването. Първо, представата ни за евентуалния брой на кандидатите е била изцяло погрешна, а критериите ни за подбор — прекалено високи. Второ, беше грешка да обявяваме пет години като минимален срок на престоя. За младите хора, например, звучи невероятно ангажиращо каквото и да е решение за такъв дълъг период от време. И трето, най-главното, пресата сериозно ни попречи в целия процес по набирането на персонал. По времето, когато дадохме обявата за кандидати, се появиха безчет статии из списанията и „извънредни“ предавания по телевизията, които разказваха за прехвърлянето на марсианските колонии отпреди сто години. Хората се уплашиха, че историята може да се повтори и те да бъдат изоставени завинаги на Марс.

Кенджи направи кратка пауза, но господин Уатанабе не каза нищо.

— В допълнение, както добре знаеш, проектът на няколко пъти беше изправен пред финансова криза. Така че миналата година, по време на поредното намаляване на бюджета, започнахме да обсъждаме участието на осъдени с примерно поведение и високи професионални умения като възможно решение на проблемите ни с персонала и финансите. Заплатите, които ще получават, са съвсем скромни, но има много други стимули, които карат затворниците да се кандидатират. Ако бъдат избрани, те ще бъдат амнистирани напълно, т.е. когато се върнат на Земята след петгодишния срок ще бъдат свободни. Освен това бившите затворници ще бъдат пълноправни граждани на Колония Лоуел, също както всеки друг, така че няма повече да търпят тягостното наблюдение на всяка своя стъпка…

Кенджи замълча, защото две малки парчета печена на скара риба, изящни и красиви, разположени върху пъстри листа, бяха поставени на масата. Господин Уатанабе взе с клечките една от рибите и отхапа малко парче.

— Oishii desu — отбеляза, без да поглежда сина си. Кенджи се пресегна за другото парче. Очевидно разговорът за осъдените от Колония Лоуел беше приключил. Той надникна зад баща си и видя прекрасната градина, с която ресторантът бе прочут. Миниатюрно поточе сълзеше по излъсканите стъпала и минаваше покрай няколкото изящни дръвчета бонзай. По традиция мястото срещу градината се смяташе за почетно. Господин Уатанабе беше настоял по време на последната вечеря Кенджи да седне на него.

— Не можехте да привлечете китайски колонисти, нали? — запита баща му, когато бяха приключили с рибата.

Кенджи поклати глава.

— Само неколцина от Сингапур и Малайзия. Както китайското, така и бразилското правителство забраниха на своите граждани да се кандидатират. От бразилците това се очакваше — тяхната южноамериканска империя на практика е във война със СП. Обаче се надявахме китайците да са смекчили позициите си. Предполагам, че сто години изолация не се забравят така лесно.

— Не можеш да ги виниш — отбеляза господин Уатанабе. — По време на Големия хаос тяхната нация пострада ужасно. За една нощ бе изтеглен целият чуждестранен капитал и икономиката им рухна мигновено.

— Успяхме да вербуваме малко африканци, може би около стотина, както и шепа араби. Но повечето от колонистите са от страните, които участват в МКА. Това можеше да се очаква.

Внезапно Кенджи изпита неудобство. Откак бяха влезли в ресторанта, целият разговор се въртеше само около него и неговата дейност. Когато поднесоха следващите няколко ястия, Кенджи прояви интерес към работата на баща си в „Международна роботика“. Господин Уатанабе, който понастоящем беше главен изпълнителен секретар на корпорацията, винаги сияеше от гордост, когато говореше за „своята“ компания. Тя бе най-големият световен производител на роботи за промишлеността и сферата на услугите. Годишните продажби на МР, както обикновено я наричаха, я нареждаха сред петдесетте най-големи производители в света.

— Догодина ще навърша шестдесет и две — от сакето господин Уатанабе бе станал необичайно приказлив. — Мислех си дали да не се оттегля. Но Накамура твърди, че това ще бъде грешка. Според него компанията все още има нужда от мен…

Преди да им поднесат плодовете, Кенджи и баща му отново се върнаха към предстоящата марсианска експедиция. Кенджи обясни, че Най и повечето азиатски колонисти, които ще пътуват с корабите „Пинта“ или „Нина“, вече тренират в японския лагер в южен Кюшу. Самият той ще се присъедини към съпругата си веднага щом напусне Киото. След още десетина дни тренировки, те и останалите пътници на „Пинта“ ще се преместят на една ЛЕО^[2] космическа станция, където ще минат през едноседмичен курс на обучение в условията на безтегловност. Последната фаза от подготовката им в близост до Земята ще включва полет на космическия влекач от ЛЕО до геосинхронната космическа станция ГЕО-4. Междувременно там се монтира „Пинта“, извършват се окончателните проверки и корабът се подготвя за дългото пътуване до Марс. По-младата сервитьорка им поднесе коняк.

— Съпругата ти наистина е великолепна — изрече господин Уатанабе и отпи малка глътка от питието. — Винаги съм смятал, че тайландките са най-красивите жени на света.

— В нея има и духовна красота — бързо добави Кенджи. Неочаквано почувства липсата на младата си съпруга. — А е и много интелигентна.

— Английският й е съвършен — отбеляза господин Уатанабе. — Но майка ти твърди, че японският й е ужасен.

Кенджи се наежи.

— Най се опита да говори на японски — който, по случайност, никога не е изучавала, защото майка отказа да говори с нея на английски. Направи го нарочно, само и само Най да се почувства неловко…

Кенджи се овладя. Нападките срещу майка му в защита на Най не бяха подходящи за случая.

— Gormen nasai — обърна се към баща си.

Господин Уатанабе отпи голяма глътка от коняка.

— Е, Кенджи, поне през следващите пет години няма да прекараме подобна вечер насаме. Вечерята и разговорът ми доставиха голямо удоволствие — Замълча за миг. — Но има още нещо, което бих искал да обсъдя с теб.

Сенджи се поразмърда (беше отвикнал да седи с часове на пода с кръстосани крака) и изправи горната част на тялото си, като се опитваше да проясни мисълта си. Интонацията на баща му показваше, че това „още нещо“ е сериозно.

— Интересът ми към престъпниците във вашата Колония Лоуел не беше продиктуван от обикновено любопитство — поде господин Уатанабе. Преди да продължи, той спря за миг да подреди мислите си.

— В края на миналата седмица след завършването на работния ден в кабинета ми дойде Накамура-сан. Каза ми, че и втората молба на сина му да бъде одобрен за Колонията Лоуел е била отхвърлена. Попита ме дали не бих поговорил с теб да се заемеш с въпроса.

От изненада Кенджи се вкамени. За първи път чуваше, че съперникът му от детските години е кандидатствал за Колонията Лоуел. А сега баща му…

— Аз не съм участвал в подбора на колонистите с присъди — отвърна много бавно Кенджи. — Това беше една съвсем отделна част от проекта.

Няколко секунди господин Уатанабе не каза нищо.

— Според някои наши източници — продължи най-накрая, като изпи коняка си, — единственият, който е бил твърдо против, е един психиатър от Нова Зеландия, доктор Риджмор. Неговото становище е, че независимо от отличното досие на Тошио за периода, прекаран в изолация, синът на Накамура все още не разбира, че е извършил нещо лошо… Мисля, че лично ти си отговарял за назначението на доктор Риджмор в екипа за Колония Лоуел.

Кенджи беше смаян. Баща му не отправяше случайна молба. Беше направил обстойно проучване на обстоятелствата. Но защо? Защо е толкова заинтересуван? — помисли си Кенджи.

— Накамура-сан е блестящ инженер — отговори на мълчаливия му въпрос господин Уатанабе. — Негова е заслугата за много от продуктите, които наложиха фирмата сред водещите в нашата сфера. Но напоследък в лабораторията му липсва новаторство. За да сме по-точни, нейната продуктивност взе да спада някъде по време на ареста и осъждането на сина му.

Господин Уатанабе се приведе към Кенджи, опирайки лакти на масата.

— Накамура-сан загуби своята увереност. Той и съпругата му посещават Тошио в апартамента за изолация веднъж месечно. За Накамура това е постоянно напомняне, че семейството му е загубило честта си. Ако синът му замине за Марс, може би…

Кенджи разбираше съвсем ясно за какво моли баща му.

В душата му отдавна потискани чувства заплашваха да избухнат. Кенджи беше ядосан и объркан. И тъкмо се готвеше да заяви на баща си, че молбата му е „неуместна“, когато по-възрастният Уатанабе заговори отново.

— Това е голяма мъка също за Кейко и малката й дъщеричка. Айко е почти на седем. В края на всяка втора седмица те послушно пътуват с влака до Ашиа…

Колкото и да се опитваше, Кенджи не успя да възпре сълзите, които избликнаха в ъгълчетата на очите му. Представата как Кейко, съкрушена и унила, въвежда дъщеря си в забранената зона за обичайното посещение при баща й, беше повече от това, което можеше да понесе.

— Разговарях с Кейко миналата седмица — добави господин Уатанабе, — по молба на Накамура-сан. Тя беше много паднала духом. Но сякаш се ободри, когато й казах, че ще те помоля да ходатайстваш в полза на съпруга й.

Кенджи пое дълбоко дъх и погледна безизразното лице на баща си. Знаеше какво ще направи. Знаеше също така, че това беше наистина „неуместно“ — не престъпно, просто неуместно. Но нямаше смисъл да се измъчва за нещо, което беше вече предрешено.

Кенджи допи коняка си.

— Кажи на Накамура-сан, че утре ще се обадя на доктор Риджмор.

 

 

Ами ако интуицията го лъжеше? Тогава ще съм пропилял час, най-много час и половина — мислеше си Кенджи, когато намери извинение и се измъкна от семейното събиране със сестра си Фумико и двете й дъщери. Изтича на улицата. Тутакси пое към хълмовете. Беше часът преди залеза. Ще бъде там — си рече той. — Това ще е единствената възможност да се сбогуваме.

Най-напред Кенджи отиде до малкия храм Анраку-Джи. Влезе в hondo и се огледа в очакване да открие Кейко на нейното любимо място, пред страничния дървен олтар, издигнат в чест на две будистки монахини от дванадесети век, които някога били в кралския харем и които се самоубили, когато император Го-Тоба им заповядал да се откажат от учението на Св. Хонен. Кейко не беше там. Нямаше я и отвън, при гробовете на двете жени в края на бамбуковата горичка. Кенджи взе да си мисли, че се е излъгал. Кейко не е дошла. Чувства се прекалено унизена.

Единствената му надежда беше, че Кейко го чака в гробището край Honen-In, където преди седемнадесет години той й беше казал, че заминава за Америка. Докато се изкачваше по алеята, която водеше към храма, сърцето на Кенджи пропусна един удар. В далечината отдясно се виждаше женска фигура. Беше облечена в обикновена черна рокля и стоеше край гроба на Юнихиро Танизаки.

Макар че тя беше с гръб към него и не се виждаше ясно в сгъстяващия се здрач, Кенджи беше сигурен, че жената е Кейко. Втурна се нагоре по стъпалата към гробището и спря на около пет метра от жената в черно.

— Кейко — беше се задъхал, — толкова се радвам…

— Уатанабе-сан — обръщението беше официално. Тя се извърна към него, главата й беше сведена, погледът прикован към земята. Поклони се много ниско, сякаш бе прислужница. — Domo arrigato gozaimasu — повтори два пъти. Най-накрая се изправи, но пак без да поглежда Кенджи.

— Кейко — изрече тихо той. — Аз съм, Кенджи. Сам съм. Моля те, погледни ме.

— Не мога — отвърна тя с едва доловим глас. — Но мога да ти благодаря за това, което направи за Айко и мен. — Отново се поклони. — Domo arrigato gozaimasu.

Вътрешен импулс накара Кенджи да се наведе и да хване брадичката на. Кейко. Нежно повдигна главата й, докато успее да види лицето. Кейко беше все още красива. Но Кенджи беше потресен, когато видя тъгата, запечатана завинаги върху деликатните черти.

— Кейко — промърмори той. Сълзите й режеха сърцето му като с нож.

— Трябва да вървя — рече тя. — Желая ти щастие. — Тя се изтръгна от ръцете му и отново се поклони. После се изправи, без да го погледне, и бавно изчезна надолу по пътеката сред сенките на здрача.

Кенджи я проследи с очи, докато съвсем я изгуби от погледа си. Едва тогава осъзна, че се е облегнал върху надгробния камък на Танизаки. Няколко секунди остана вторачен в двете думи, изсечени върху сивата паметна плоча — Канджи-Ку и Джаку. Едната означаваше „Празнота“, а другата „Самота“.