Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (44)

1.

В най-дълбоката част на езерото Шекспир се намираше прикрит излаз към дълъг подводен канал, който минаваше под селцето Бовоа и стигаше зад външната стена на модула. Още при проектирането на Ню Идън Ричард, който имаше значителен опит с възможностите да се случи нещо непредвидено при конструирането, беше наблегнал на важността от съществуването на авариен изход извън колонията.

— За какво ще ви е нужен? — бе запитал Орелът.

— Не зная. Но в живота често възникват непредвидени ситуации. Сериозната инженерингова конструкция винаги разполагаме резервен вариант за непредвидени обстоятелства.

Ричард плуваше много внимателно през тунела и на всеки няколко минути спираше да провери количеството кислород. Когато стигна до края, през поредица от шлюзове, най-сетне излезе в сух подземен тунел. Измина още стотина метра, преди да свали акваланга, и да го прибере в една ниша. Когато стигна до изхода в източния край на зоната, която обхващаше двата модула в Северния полуцилиндър на РАМА, Ричард извади от непромокаемата торба терможилетката.

Той бе убеден, че не е възможно някой да знае къде се намира и въпреки това отвори кръглия люк в тавана на прохода много предпазливо. Сетне се измъкна в Централната равнина. Дотук добре — въздъхна с облекчение. — А сега към план Б.

Четири дни Ричард остана в източната част на равнината. С помощта на чудесния малък, бинокъл успяваше да различи светлините, които свидетелстваха за продължаващата дейност около контролния център, района Авалон и отвора в стената на втория модул. Както и очакваше, ден-два в района между двата модула се движеха претърсващи отряди, но само една група се насочи в неговата посока и не беше никак трудно да я избегне.

Постепенно зрението му привикна към абсолютния мрак, който цареше в Централната равнина. Всъщност Имаше някаква индиректна светлина, която беше отразена от повърхността на РАМА. Ричард предположи, че източникът или източниците на тази светлина трябва да са някъде в Южния полуцилиндър, зад отсрещната стена на втория модул.

Искаше му се да може да лети, така че да се зарее над стените и да се придвижи в простора на цилиндричния свят. Съществуването на тази слаба отразена светлина насочи интереса му към останалата част на РАМА. Дали все още на юг от бариерната стена имаше Цилиндрично море? Съществуваше ли все още Ню Йорк като град сред това море? И какво се намираше в Южния полуцилиндър, район още по-обширен от този, обхващащ двата модула?

На петия ден от бягството Ричард се събуди от един особено разстройващ сън за баща си и се отправи към модула, който вече наричаше „обител на птицеподобните“. Беше разместил своя цикъл на будуване и сън, така чеда е противоположен на този в Ню Идън. Сега в колонията бе седем вечерта. Със сигурност всички хора, които работеха край отвора в стената на втория модул, вече бяха привършили за този ден.

На около половин километър от мястото на отвора в обителта на птицеподобните, Ричард се спря, за да се убеди с помощта на бинокъла, че в района няма повече хора. После изпрати Фалстаф да отвлече вниманието на биота-пазач.

Ричард не бе сигурен дали проходът към вътрешността на втората обител е еднакво широк от край до край. На пода на кабинета си бе очертал един квадрат със страна осемдесет сантиметра, за да се убеди, че ще успее да пропълзи през него. Ами ако някъде проходът се стесняваше? МНОГО СКОРО ЩЕ РАЗБЕРЕМ — си рече той наум, докато приближаваше мястото.

В прохода беше вкаран само един набор от кабели и инструменти, така че за Ричард не представляваше никаква трудност да ги извади. Фалстаф също успя — биотът-пазач нито се чу, нито се видя наоколо. Ричард хвърли малката торба в отвора и после направи опит да се изкатери дотам. Беше невъзможно. Най-напред свали терможилетката, после ризата, панталоните и обувките. Само по бельо и чорапи Ричард едва-едва се вместваше в прохода. Той свърза дрехите си във вързоп и ги прикачи отстрани на торбата, сетне се намъкна в отвора.

Пълзенето наистина беше бавен начин на придвижване. Ричард напредваше по корем, сантиметър по сантиметър, използвайки длани и лакти, като непрекъснато побутваше торбата пред себе си. Във всеки един момент тялото му се търкаше в стените и тавана. Спря; мускулите вече започваха да го наболяват. Намираше се на петнадесет метра навътре в прохода. Другият край бе отдалечен на почти четиридесет метра.

Докато си отдъхваше, Ричард осъзна, че лактите, коленете и върха на започналата да оплешивява глава, бяха издрани и леко кървяха. И дума не можеше да става да извади превръзки от торбата — в толкова тясно пространство дори извръщането по гръб за да погледне назад изискваше гигантски усилия.

Даде си сметка, че е и много студено. Докато пълзеше, усилията, които полагаше, за да се придвижва напред, го загряваха. Но след като спря, откритите части на тялото му бързо се охладиха. Усещането се засилваше от допира му до студената, метална повърхност. Зъбите му взеха да тракат.

Още петнадесет минути бавно и болезнено той се придвижва напред. После дясното му бедро се схвана и неволната реакция на тялото му блъсна главата му в тавана на тунела. Леко зашеметен от удара, Ричард се стресна, когато усети кръвта да се стича отстрани по главата му.

Пред него нищо не светеше. Здрачът, който преди няколко дни все пак му бе помогнал да проследи напредването на Принц Хал, сега бе изчезнал. Направи усилие да се извърне по гръб и да погледне назад. Навсякъде цареше мрак и той отново изпитваше студ. Ричард опипа главата си и се опита да определи степента на нараняването. Обхвана го паника, когато осъзна, че продължава да кърви.

До този момент не бе изпитвал клаустрофобия. Сега, заклещен в тъмния проход, Ричард усети как стените го притискат от всички страни и изведнъж загуби способността си да диша. Не успя да се овладее. Започна да крещи.

След по-малко, от минута в края на прохода, откъм гърба му се появи някаква светлина. Разпозна смешния английски акцент на хуманоида Гарсия, но не разбираше какво му казва. Почти сигурно докладва за извънреден случай. По-добре е бързо да изчезвам.

Пренебрегвайки умората, кървящата глава изостаналите без кожа колене и лакти, Ричард започна отново да пълзи. По негова преценка оставаха още десет, най-много петнадесет метра, когато неочаквано проходът се стесни. Напрегна всяко мускулче, но напразно. Не можеше да мине! Пътят му бе препречен. Докато се опитваше да открие някакво друго положение, което да е геометрично по-подходящо, за да продължи с пълзенето, той дочу тихо тупуркане да се приближава откъм модула на птицеподобните.

Миг по-късно те бяха по цялото му тяло. Ричард изживя няколко секунди на неописуем ужас, преди разумът му да го осведоми, че този гъдел по кожата е причинен от многокраките. Спомни си, че ги е виждал по телевизията — малки сферични същества, около два сантиметра в диаметър, прикачени към шест радиално симетрични, многочленести крачета, дълги почти десет сантиметра, когато бяха напълно изпънати.

Едно се бе спряло точно върху лицето му, а крачката яхаха носа и устата му. Опита се да го отпъди, но отново блъсна главата си. Ричард започна да се гърчи, за да се отърси от многокраките и някак си успя да се придвижи напред. Все още полазен от тях, той изпълзя последните няколко метра до изхода.

Стигна до външния пръстеновиден проход, който обхващаше модула на птицеподобните, но точно тогава зад гърба му се чуха човешки гласове:

— Хей, има ли някой там? Който и да си, моля, легитимирай се. Тук сме, за да ти помогнем.

Силен прожектор освети тунела.

Ричард установи, че има и друг проблем. Неговият излаз се намираше на метър над пода на пръстеновидния проход. Трябваше да пълзя с краката напред и да влача торбата с дрехите. Сега щеше да ми е много по-лесно да скоча.

Беше много късно за умуване. Торбата и дрехите бяха вече на пода под него, втори човешки глас задаваше въпрос отзад, а Ричард продължи да пълзи напред, докато тялото му наполовина се измъкна от отвора. Когато усети, че пада, той вдигна ръце над главата си, като притискаше брадичката плътно към гърдите и се опитваше да се свие на кълбо. Сетне подскочи и се изтърколи в прохода на птицеподобните. Докато падаше, многокраките наскачаха и изчезнаха в мрака.

Прожекторите, с които хората осветяваха тунела, се отразяваха от вътрешната стена на прохода. След като най-напред се убеди, че не е сериозно наранен и че главата му вече почти не кърви, Ричард вдигна нещата си и изкуцука на двеста метра вляво. Спря точно под портика, където Принц Хал бе пленен от птицеподобното.

Независимо от умората си Ричард реши да не губи време да премерва на око стената. Веднага щом почисти и превърза раните си, той започна изкачването. Беше убеден, че много скоро поне една широкообхватна камера ще бъде вкарана в пръстеновидния проход за да го търси.

За негов късмет пред портика се намираше малка издатина, достатъчна да го задържи. Той седна на нея, докато прерязваше металната мрежа. Очакваше многокраките да се появят всеки момент, но остана сам. Не чу и не зърна нищо откъм вътрешността на обителта. Макар че на два пъти се опита да призове Принц Хал с помощта на радиото, никой не отвърна на повика му.

Ричард се взря в абсолютния мрак на поселището на птицеподобните. КАКВО Ли ИМА ТАМ? — питаше се той. Заключи, че атмосферата във вътрешността трябва да е същата като тази в пръстеновидния проход, щом като въздухът свободно преминава през портика. Тъкмо се готвеше да извади фенерчето, за да огледа вътрешността, когато под и зад себе си дочу звуци. Секунди по-късно светлинен лъч бе насочен към пода под него.

За да избегне светлината, той се сгуши във вътрешността на обителта, колкото му позволяваше смелостта, и се ослуша. Това е широкообхватна камера. Но обсегът й е ограничен. Не може да действа без окачване.

Седеше неподвижен. Какво да правя? — запита се, когато стана ясно, че светлината, прикачена към камерата, продължава да претърсва района под портика. — Сигурно са видели нещо. Ако запаля фенерчето и се появи някакво отражение, ще разберат къде се намирам.

Метна едно малко камъче във вътрешната страна на поселището, за да провери дали нивото на пода е като нивото на пръстеновидния проход. Не чу нищо. Опита с друг, малко по-голям предмет, но пак не чу никакъв звук.

Сърцето му прескочи, когато разумът му подсказа, че подът във вътрешната част на обителта се намира много под нивото на пода на външния пръстеновиден проход. Припомни си структурата на РАМА, в разрез, сети се за дебелите външни стени и си даде сметка, че дъното на обителта може да се намира на стотици метри под мястото, където седеше. Ричард се наведе напред и се втренчи в пропастта.

Широкообхватната камера неочаквано спря да се движи и остана фокусирана върху една определена точка от пода на външния проход. Ричард се досети, че нещо е изпаднало от торбата му, докато в бързината куцукаше от тунела към портика. Знаеше, че скоро ще се появят още светлини и камери. Въображението му зарисува картини както пленяват и връщат в Ню Идън. Не знаеше точно кои закони на колонията е нарушил, но бе наясно, че има много прегрешения. В него се надигна силна вълна на негодувание, когато си представи месеците, които трябваше да прекара в изолация. При никакви обстоятелства няма да позволя това да се случи.

Взе да опипва вътрешната част на стената на обителта, която се намираше под него, за да се убеди, че има достатъчно издатини за ръцете и краката. Успокоен, че спускането не е невъзможно, той се зарови в торбата, извади алпинистко въже и го закачи към скобите, които поддържаха мрежестата врата. В случай че ми се наложи да се плъзна надолу.

Зад гърба му в прохода се появи втора светлина. Ричард се спусна в обителта; въжето бе здраво увито около кръста му. Не го използваше, за да се отблъсква от стената, а само когато опипваше за място, за което да се хване или на което да стъпи. Слизането не беше технически трудно; имаше множество малки издатини, за които можеше да се залови.

Спускаше се все по-надолу и по-надолу. Когато прецени, че е изминал шестдесет или седемдесет метра, реши да спре ида извади фенерчето от торбата. Насочи светлината му надолу по стената и гледката изобщо не го успокои. Все още не се забелязваше дъно. Това, което се виждаше, отстоеше на около петдесетина метра надолу и представляваше нещо дифузно като облак или мъгла. Страхотно — помисли си Ричард, изпълнен със сарказъм, — Това е просто страхотно.

Още тридесет метра и той изчерпа дължината на алпинисткото въже. Вече усещаше влагата от мъглата. Чувстваше се безкрайно изморен. Тъй като не искаше да се лиши от сигурността на въжето, той се изкачи обратно няколко метра нагоре, уви го неколкократно около себе си и заспа, притиснат до стената.