Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (53)

10.

— Сега защитата може да произнесе заключителната си реч.

Никол стана и заобиколи масата. Жената на предния ред се наричаше Карен Штолц и беше от швейцарски произход. Никол я познаваше доста добре още от времето, когато Карен и съпругът й държаха малката пекарна в съседство с дома на семейство Уейкфийлд в Бовоа.

— Здравей, Карен — изрече тихо Никол, като спря точно пред съдебните заседатели. Те седяха по трима в два реда. — Как са Джон и. Мари?… Сигурно вече са пораснали.

Госпожа Штолц взе да се върти на стола.

— Добре са, Никол — отвърна много тихо.

— Сигурно всяка неделя продължаваш да правиш онези фантастични кифлички с кимион?

Ударът на чукчето проехтя в съдебната зала.

— Госпожо Уейкфийлд — намеси се съдия Накамура, — не му е сега времето за сладки приказки. За заключителната реч са ви предоставени пет минути, а часовникът вече тиктака.

Никол не обърна внимание на съдията. Тя се облегна на парапета между нея и съдебните заседатели. Погледът й бе прикован върху колието на шията на Карен Штолц.

— Камъните са разкошни — изрече шепнешком. — Но трябваше да платят повече, много, много повече…

Отново се разнесе трясъкът на дървеното чукче. Пазачите припряно приближиха Никол, но тя вече бе отстъпила от госпожа Штолц.

— Дами и господа съдебни заседатели — започна Никол, — през цялата тази седмица вие слушахте как обвинението многократно настояваше, че съм оказала съпротива на законното правителство в Ню Идън. За предполагаемите ми постъпки бях обвинена в противодържавна дейност. Въз основа на представените на този процес доказателства сега вие трябва да решите дали съм виновна. Моля, докато обмисляте решението си да не забравяте, че противодържавната дейност е углавно престъпление — присъдата „виновен“ задължително води след себе си смъртно наказание.

В заключителната си реч желая да разгледам подробно постройката на тезата на обвинението. Свидетелските показания от първия ден до едно нямаха нищо общо с обвиненията срещу мен и съм убедена, че бяха допуснати от съдия Накамура в очевидно нарушение на допълненията към законодателството на колонията, което определя свидетелствуването при процеси за углавни престъпления…

— Госпожо Уейкфийлд — прекъсна я гневно съдията Накамура — както ви казах още преди седмица, аз няма да търпя неуважителни забележки в моята съдебна зала. Още един подобен коментар и ще ви призова за обида на съда или изобщо ще прекратя заключителното ви слово.

— През целия първи ден обвинението се опитваше да докаже, че сексуалната ми нравственост е съмнителна и поради тази причина аз някак си съм склонна да участвам в политически заговор. Дами и господа, бих била щастлива да обсъдя насаме с вас необичайните обстоятелства, свързани със зачеването на всяко от шестте ми деца. Но моят сексуален живот, минал, настоящ и дори бъдещ, няма нищо общо с този процес. Така че свидетелските показания от първия ден бяха абсолютно безсмислени, като изключим вероятната им развлекателна стойност.

На няколко места в претъпкания балкон се чу кикот, но пазачите бързо укротиха тълпата.

— Следващата група свидетели на обвинението — продължи Никол — прекараха много часове в опити да припишат на съпруга ми противодържавна дейност. Открито признавам, че съм омъжена за Ричард Уейкфийлд. Но неговата вина или невинност по отношение на подобни обвинения също няма нищо общо с този процес. Единствено доказателствата, които сочат, че аз съм уличена в противодържавна дейност, могат да бъдат свързани с вашата присъда.

Обвинението внушаваше, че моята подмолна дейност води началото си от участието ми във видеофилма, вследствие на който се роди тази колония. Признавам, че наистина помогнах да се направи този филм, излъчен от РАМА към Земята, обаче категорично отричам да съм „заговорничела с извънземните от самото начало“ и да съм замисляла планове срещу своите съграждани от Земята.

Както изтъкнах още вчера при кръстосания разпит, за който дадох съгласието си на прокурора, аз участвах в създаването на този филм, защото чувствах, че нямам избор. Семейството ми и аз бяхме в ръцете на разум и сила, далеч надхвърлящи всякакво въображение. Бяхме дълбоко загрижени, че ако не отстъпим пред техните искания да им съдействаме при записа, това може да доведе до репресивни мерки срещу нас.

За кратко Никол се върна до масата на защитата и отпи глътка вода. После се извърна и отново се изправи лице в лице със съдебните заседатели.

— След всичко това остават само два сериозни източника на валидни доказателства за осъждането ми по обвинение в противодържавна дейност — свидетелските показания на дъщеря ми Кати и онзи странен аудиозапис, който съдържа несвързана смесица от разсъждения, отправени от мен към други членове на семейството, след като бях задържана. Него чухте вчера сутринта.

Съвсем наясно сте колко лесно може да бъде извъртян и манипулиран един такъв запис. Вчера на свидетелската скамейка и дамата аудиотехници признаха, че е трябвало да прослушат стотици часове разговори между децата ми и мен, преди да подготвят това половинчасово „унищожително доказателство“, в което от всеки разговор са взети не повече от осемдесет секунди. Слабо казано е, че забележките ми в този запис са представени извън контекста.

А относно свидетелските показания на дъщеря ми Кати Уейкфийлд мога само да кажа, при това с дълбока тъга, че в първоначалното си изложение тя излъга многократно. Никога не съм знаела нищо за предполагаемата конспиративна работа на съпруга ми Ричард, още по-малко съм го подкрепяла в нея.

Спомняте си, че когато бе подложена на кръстосан разпит от мен, Кати се забърка с фактите и преди да припадне, категорично се отказа от първоначалните си показания. Съдията ви уведоми, че напоследък дъщеря ми е с крехко душевно здраве и че не трябва да взимате под внимание направените от нея изказвания, които били плод на емоционална принуда, наложена с моите въпроси. Умолявам ви да си припомните всяка изречена от нея дума, но не само когато прокурорът й задаваше въпроси, а и когато се опитвах да изкопча от нея точните дати и места на противодържавните действия, които ми приписа.

За последен път Никол се приближи към съдебните заседатели, като се постара да срещне погледа на всеки един от тях.

— В края на краищата, вие трябва да отсъдите къде е истината в това дело. Изправям се пред вас с натежало сърце. Макар че съм застанала тук, аз продължавам да не вярвам на събитията, които доведоха до обвиняването ми в тези сериозни престъпления. Служила съм добре на колонията и човешкия вид. Не съм виновна в никое от престъпленията, за които съм изправена тук. Независимо от изхода на настоящия процес този факт ще бъде признат от разума и силата, които съществуват в удивителната ни Вселена.

 

 

Светлината отвън бързо избледняваше. Замислена, Никол се бе облегнала на стената на килията и се питаше дали това не е последната нощ в живота й. Неволно потрепери. След произнасянето на присъдата всяка нощ тя заспиваше с мисълта, че на следващия ден ще умре.

Хуманоидът Гарсия й донесе вечерята малко след като се мръкна. През последните няколко дни храната беше много по-добра. Докато бавно ядеше печената на скара риба, Никол размишляваше за петте години, изминали откакто тя и семейството й бяха посрещнали първия разузнавателен отряд от „Пинта“.

Какво се обърка? — запита себе си. — Какви бяха основните ни грешки?

В мислите си чу гласа на Ричард. Винаги цинично настроен и скептик относно човешката природа, в края на първата година той бе предположил, че Ню Идън е прекалено добро място за човечеството.

— В края на краищата, ще го унищожим, както направихме със Земята — беше казал тогава. — Генетичният ни багаж — целият, нали разбираш, жаждата за нови територии, агресивността, подлостта — всичко това е прекалено силно, за да се преодолее с образование и просвещение. Спомни си идолите на Майкъл О’Туул. Исус и онзи млад италианец — Сан Микеле от Сиена. Те са били унищожени, защото са проповядвали, че хората трябва да се опитат да бъдат нещо повече от умни шимпанзета.

Но тук в Ню Идън — мислеше Никол — Съществуваха толкова много възможности за по-добър свят. Основните неща, необходими за живот, бяха осигурени. Бяхме заобиколени от недвусмислените доказателства, че във вселената съществува разум, който далеч ни превъзхожда. Това би трябвало да роди една социална среда…

Тя приключи с рибата и придърпа шоколадовия крем към себе си. Усмихна се вътрешно, когато се сети колко много обичаше Ричард шоколада. Толкова ми липсва… Особено разговорите и проницателността му.

Никол се сепна, когато чу към килията й да се приближават стъпки. Силни тръпки на ужас пронизаха тялото й. Посетителите й бяха двама млади мъже. Всеки един от тях носеше фенер. Бяха облечени в униформата на специалните сили на Накамура.

Влязоха много делово в килията. Не се представиха. По-възрастният от двамата, може би в средата на тридесетте, извади документ и зачете.

— Никол дьо Жарден Уейкфийлд, Ти си призната за виновна в държавна измяна и ще бъдеш екзекутирана в осем нула, нула, утре сутринта. Закуската ще бъде сервирана в шест и половина, десет минути след изгрева, а ние ще дойдем да те отведем в камерата за екзекуции в седем и половина. Ще бъдеш завързана за електрическия стол точно в седем и петдесет и осем, а токът ще бъде пуснат две минути по-късно… Имаш ли някакви въпроси?

Сърцето на Никол биеше толкова ускорено, че тя едва дишаше. Направи усилие да се успокои.

— Имаш ли някакви въпроси? — повтори полицаят.

— Как ти е името, млади човече? — запита Никол с прекъсващ глас.

— Франц — отвърна объркан мъжът след кратко колебание.

— Франц чий?

— Франц Бауер.

— Е, Франц Бауер — Никол се насили да се усмихне, — можеш ли да ми кажеш колко време ще умирам? След като пуснеш тока, разбира се.

— Не зная — отвърна той, донякъде объркан. — Ще изгубиш съзнание почти веднага, само след няколко секунди. Но не зная колко дълго…

— Благодаря — Изрече Никол. Чувстваше, че прималява. — Може ли да си вървите сега, ако обичате? Бих искала да остана сама. — Мъжете отвориха вратата на килията. — О, между другото — добави Никол, — може ли да оставите един фенер? А може би и писалка, и лист или дори електронен бележник?

Франц Бауер поклати глава.

— Съжалявам. Не можем…

Никол му махна да върви и прекоси килията към най-отдалечения ъгъл. Две писма — рече на себе си, дишайки бавно, за да възстанови сили. — Исках само да напиша две писма. Едно на Кати и едно на Ричард. С всички останали съм се простила.

След като полицаите си заминаха, Никол си припомни дългите дни, които прекара в шахтата на РАМА II преди много години; тогава очакваше да умре от глад. Последните й часове, както си мислеше тогава, бяха заети със спомени за щастливите моменти от живота й. Сега това не е необходимо. Няма събитие от миналото, което да не съм премислила многократно. Това е ползата от две години затвор.

Никол се учуди, когато осъзна, че изпитва силен яд, защото не може да напише писмата. Утре сутринта отново ще повдигна този въпрос. Ще ми позволят да ги напиша, ако вдигна достатъчно шум. Независимо от обстоятелствата се усмихна.

— Действай с твърда ръка… — цитира тя на глас. Внезапно пулсът й отново се ускори. В мислите си видя електрически стол в една тъмна стая. Тя седеше на него, на главата й беше поставен странен шлем. Той започна да блести и Никол си представи как се отпуска тежко напред.

Мили Боже, който и където и да си, моля те, дай ми малко смелост сега. Много съм изплашена.

В мрака на стаята Никол седна на леглото. След няколко минути се почувства по-добре, почти спокойна. Откри, че се пита какво ли представлява мигът на смъртта. Дали е като заспиване и после нищо? Или в този най-последен момент се случва нещо особено, нещо, което никой жив не може да узнае?

Някъде от много далече я зовеше някакъв глас. Никол се размърда, но не успя да се разсъни съвсем.

— Госпожо Уейкфийлд! — извика отново гласът.

Тя бързо седна в леглото, мислейки, че вече е съмнало. Усети как я залива вълна от страх, когато разумът й напомни, че й остават още два часа живот.

— Госпожо Уейкфийлд, насам, извън килията съм… Аз съм Амаду Диаба.

Никол разтърка очи и се напрегна да съзре фигурата в мрака край вратата.

— Кой? — запита, докато бавно пресичаше стаята.

— Амаду Диаба. Преди две години помогнахте на доктор Търнър за моята сърдечна трансплантация.

— Какво правиш тук, Амаду? И как влезе?

— Дойдох да ви донеса нещо. Подкупих всеки, когото трябваше. Необходимо бе да ви видя.

Макар че мъжът се намираше само на пет метра от нея, Никол виждаше само неясните очертания на фигурата му в мрака. Изморените очи също й играеха номера. В един момент, когато особено силно се напрегна, за да го види добре, за миг й се стори, че нейният посетител е прадядо й Омех. Прониза я студена тръпка.

— Добре, Амаду — обади се най-накрая. — Какво си ми донесъл?

— Първо трябва да го обясня. Може би дори и тогава няма да има смисъл… Аз самият не го разбирам напълно. Само зная, че тази вечер трябваше да ви го донеса.

За момент той замълча. Когато Никол не проговори, Амаду припряно разказа историята си:

— В деня след избирането ми за Колония Лоуел, докато все още бях в Лагос, получих странна вест от баба ми, която е Сенуфо. Тя гласеше, че трябва спешно да я посетя. Заминах още при първата удала ми се възможност, след две седмици. До това време получих още едно известие от нея, в което настояваше, че моето посещение е въпрос на „живот й смърт“.

— Пристигнах посред нощ в селото и на Брега на слоновата кост. Баба се събуди и тутакси се облече. Придружени от селския шаман още същата нощ предприехме дълго пътуване през саваната. Когато стигнахме до целта си, малко селище на име Нидого, бях напълно изтощен.

— Нидого? — прекъсна го Никол.

— Точно така. Както и да е, там имаше един странен, съсухрен човек, който трябва да беше някакъв свръхшаман. Баба ми и нашият шаман останаха в селото, а ние със съсухрения човек предприехме едно изнурително изкачване до близката гола планина край някакво малко езеро. Пристигахме точно преди изгрева. „Погледни — каза старият мъж. — Погледни в Езерото на мъдростта. Какво виждаш?“ Точно тогава лъчите на слънцето докоснаха водата.

Казах му, че виждам тридесет или четиридесет предмета, приличащи на нещо средно между дини и пъпеши, които лежат на дъното в единия край на езерото. „Добре — рече той с усмивка, — наистина ти си човекът“.

„Кой човек съм?“ — попитах го аз. Не ми отговори. Тръгнахме по брега на езерото към мястото, където бяха потопени дините — вече не ги виждахме, защото слънцето се бе издигнало високо в небето. Свръхшаманът извади едно стъкълце. Потопи го във водата, запуши го и ми го подаде. Даде ми и един малък камък, който беше оформен като предметите на дъното на езерото. „Това са най-значимите дарове, които някога ще получиш“.

— Защо? — попитах аз.

Няколко секунди по-късно той подбели очи и изпадна в транс, припявайки ритмично на сенуфо. Няколко минути танцува, после неочаквано скочи в езерото и заплува. „Почакай — извиках. — Какво да правя с твоите дарове?“ „Носи ги навсякъде със себе си. Сам ще разбереш кога да ги използваш.“

Сърцето на Никол биеше толкова силно, че тя се запита дали и Амаду не чува ударите му. Протегна ръка през решетките и докосна мъжа по рамото.

— И снощи един глас в съня ти, или може би не е било точно сън, ти е казал да ми донесеш стъкълцето и камъните тази вечер.

— Точно така. — Амаду замълча: — Как разбра?

Никол не отговори. Не можеше да приказва. Цялото й тяло трепереше. Малко по-късно, когато почувства двата предмета в ръката си, коленете й бяха така омекнали, че се уплаши да не се строполи. На два пъти благодари на Амаду и го подкани да си върви, преди да го разкрият.

Бавно прекоси килията до леглото. Възможно ли е? И как е възможно? Всичко това да се е знаело от самото начало? Манни дини на Земята? Никол бе пренапрегната. Изгубих контрол, а все още дори не съм пийнала от шишенцето.

Само от стискането на шишенцето и камъка в ума й изплува яркия спомен за невероятните видения, които бе изживяла на дъното на шахтата в РАМА II. Отвори стъкълцето. На два пъти си пое дълбоко дъх и после припряно изгълта съдържанието му.

В началото й се стори, че нищо не се случва. Заобикалящият я мрак изобщо не се променяше. После внезапно в центъра на килията се образува голям, оранжев балон. Той експлодира и разпръсна цветове из мрака. Последва го червен балон, сетне лилав. Докато Никол се съвземаше от блясъка на виолетовата експлозия, дочу силен смях откъм прозореца. Хвърли поглед в тази посока. Килията изчезна. Намираше се в открито поле.

Беше тъмно, но можеше да различи очертанията на предметите. Някъде в далечината отново чу смеха. „Амаду“ — извика наум. Препусна през полето като вихър. Настигаше човека. Когато го наближи, лицето му промени чертите си. Изобщо не беше Амаду, беше Омех.

Той се разсмя отново и Никол спря.

— „Роната“ — извика мъжът. Лицето му нарастваше. По-голямо и още по-голямо, достигна размерите на автомобил, после на къща. Смехът му беше оглушителен. Лицето на Омех беше грамаден балон, който се издигаше нагоре и още по-нагоре в черната нощ. Изсмя се още веднъж и лицето му гръмна, заливайки Никол с вода.

Беше измокрена до кости. Потъваше, плуваше под вода. Когато се измъкна на повърхността, се озова във вирчето и оазиса на Брега на слоновата кост, където като седемгодишно момиче се беше сблъскала с лъвицата по време на Поро. Същата лъвица и сега обикаляше района на езерцето. Никол отново беше малко момиче. Беше много изплашена.

— Искам си мама. Отпусни главица и почивай, дано сънят ти е благословен — запя Никол. Тя взе да излиза от водата. Лъвицата не я закачаше. Още веднъж хвърли поглед към животното, муцуната й се бе превърнала в лицето на майка й. Никол се завтече да я прегърне. Вместо това самата Никол се превърна в лъвица, която кръстосваше по брега на вирчето в оазиса посред нощта на африканската савана.

Сега в езерцето имаше общо трима плувци, все деца. Докато лъвицата Никол продължаваше да пее приспивната песен от Брамс, едно по едно децата се измъкнаха от водата. Най-напред Женевиев, после Симон, Кати, Бенджи, Патрик и Ели. Всеки от тях мина покрай нея и се отправи към саваната. Никол се втурна след тях.

Тичаше по вътрешната пътека на претъпкан стадион. Отново беше в човешки образ, млада, с атлетично телосложение. Съобщиха за последния й скок. Когато се отправи към началото на пистата за засилване при тройния скок, я доближи един японски съдия. Това беше Тошио Накамура. Ще направиш фал — присмя й се той.

Докато се засилваше, Никол си помисли, че ще литне. Не фаулира; след отскока се зарея, във въздуха, изпълни един прескок без всякакво отклонение и се приземи мощно в далечния край на трапа. Знаеше, че скокът й е добър. Заподскача към мястото, където бе оставила грейката си. Баща й и Хенри пристигнаха, за да я поздравят с прегръдка. Браво — изрекоха едновременно. — Чудесно изпълнение.

Жана Д’Арк донесе златния медал до стълбичката на победителите и го закачи на врата на Никол. Елеонора Аквитанска й връчи голям букет от рози. Кенджи Уатанабе и съдия Мишкин бяха застанали от двете й страни и я поздравяваха. Говорителят съобщи, че скокът й е нов световен рекорд. Публиката на крака я аплодираше. Никол се взря в морето от лица и видя, че множеството не е само от човеци. Там беше Орелът, седнал в специална ложа, цял сектор бе зает от октопаяци. Всички я поздравяваха, дори птицеподобните, и сферичните същества с фините пипала, и змиорките с пелерини, притиснати до стъклото на гигантска затворена купа. Никол замаха на всички.

Ръцете й се превърнаха в криле и тя полетя. Беше ястреб, който се рееше високо над земеделския пояс на Ню Идън. Погледна надолу към сградата, в която беше затворена. После завъртя глава на запад и откри фермата на Макс Пъкет. Макар че беше посред нощ, Макс все още бе отвън и работеше върху нещо, което може би щеше да представлява разширение на хамбара му.

Никол продължи да лети на запад, отправила се към ярките светлини на Вегас. Когато стигна до комплекса, се спусна надолу; прелиташе зад клубовете, не пропусна нито един. Кати седеше отвън, на някакво задно стълбище, съвсем сама.

Лицето й бе заровено в дланите, цялото й тяло се тресеше. Никол се опита да я успокои, но в нощта се чу само крясъкът на ястреб. Дъщеря й, озадачена вдигна очи към небето.

Прелетя над Позитано, близо до изхода на модула. Изчака външната врата да се отвори. Стряскайки пазача, ястребът Никол напусна Ню Идън. След по-малко от минута достигна Авалон. Робърт, Ели, малката Никол и дори един санитар, всички те заедно с Бенджи се намираха във фоайето на неговото отделение. Никол нямаше представа какво търсят там посред нощ. Извика им. Бенджи се приближи до прозореца и се взря в мрака навън.

Чу някакъв глас да я зове. Беше неясен, идваше далече от юг. Бързо долетя до втория модул и влезе през зеещия отвор, изрязан от хората във външната стена. Забърза се по пръстеновидния коридор, откри портика и закръжи над зеления сектор във вътрешността. Вече не чуваше гласа. Но видя сина си Патрик да лагерува с останалите войници в основата на кафявия цилиндър.

Във въздуха я пресрещна птицеподобно с четири кобалтови пръстена. Той вече не е тук — обясни то. — Провери в Ню Йорк. Никол бързешком напусна втория модул и се завърна в Централната равнина. Отново чу гласа. Нагоре, нагоре, извисяваше се все по-високо и по-високо. Ястребът Никол едва дишаше.

Полетя на юг, над стената, която ограждаше територията на Северния полуцилиндър. Под нея беше Цилиндричното море. Отново чу гласа. Сега беше по-отчетлив. Това бе Ричард. Сърцето й на ястреб блъскаше лудо.

Той стоеше на брега, пред небостъргачите, и й махаше. Ела при мен, Никол — казваше гласът му. Виждаше очите му дори и в тъмното. Спусна се надолу и кацна на рамото на Ричард.

Заобикаляше я мрак. Никол отново се намираше в килията. Птица ли чу край прозореца? Сърцето й все още биеше ускорено.

Тя прекоси малкото помещение.

Благодаря ти, Амаду. Или Омех. — Усмихна се. — Или Боже.

Никол се изтегна на леглото. Секунди по-късно беше заспала.