Метаданни
Данни
- Серия
- Рама (3)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- The Garden of Rama, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Надежда Гаврилова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Артър Кларк; Джентри Лий
Заглавие: Градината на Рама
Преводач: Надежда Гаврилова
Език, от който е преведено: английски
Издател: ИК Калпазанов
Град на издателя: Габрово
Година на издаване: 1995
Тип: роман
Печатница: Полиграфия АД — Пловдив
Редактор: Полиана Атанасова
Технически редактор: Мариета Суванджиева
Коректор: Юлия Бързакова
ISBN: 954-17-00
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5793
Издание:
Автор: Артър Кларк; Джентри Лий
Заглавие: Градината на Рама
Преводач: Надежда Гаврилова
Език, от който е преведено: английски
Издател: ИК Калпазанов
Град на издателя: Габрово
Година на издаване: 1995
Тип: роман
Печатница: „Абагар“ ООД — Велико Търново
Редактор: Полиана Атанасова
Технически редактор: Стефка Димитрова
Коректор: Юлия Бързакова
ISBN: 954-17-0092-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5794
История
- — Добавяне
6.
20 юни, 2202
Днес потвърдих, че действително отново съм бременна. Майкъл беше възхитен, Ричард учудващо хладен. Когато разговарях с него насаме, той призна, че изпитва смесени чувства, защото най-сетне Симон беше стигнала до етапа, в който вече не се нуждае от постоянно внимание. Напомних му, че когато преди два месеца обсъдихме въпроса дали да имаме още едно дете, той се беше съгласил с ентусиазъм. Ричард намекна, че готовността му да стане баща на второ дете е била силно повлияна от „очевидната ми възбуда“ по онова време.
Новото бебе трябва да се появи в средата на март. Дотогава ще сме завършили детската стая и цялото семейство ще има достатъчно жилищно пространство. Съжалявам, че Ричард не е очарован от перспективата отново да стане баща, но съм доволна, че Симон, ще си има другарче в игрите.
15 март, 2203
Катрин Колин Уейкфийлд (ще я наричаме Кати) се роди на тринадесети март в шест часа и шестнадесет минути сутринта. Раждането беше леко, само шест часа след първите силни контракции. Нито веднъж не изпитах значителна болка. Родих я приклекнала и бях в толкова добра форма, че сама прерязах пъпната връв.
Кати вече плаче доста. И Женевиев, и Симон бяха сладки, кротки бебета, но Кати очевидно ще вдига врява. На Ричард му стана приятно, че пожелах да я нарека на майка му. Надявах се, че поне този път ще прояви по-голям интерес към ролята си на баща, но в момента той е твърде зает с работа по „съвършената база данни“ (тя ще ни снабди с индекс и ще осигури лесен достъп до цялата информация, с която разполагаме), за да обръща прекалено голямо внимание на Кати.
При раждането си третата ми дъщеря тежеше малко по-малко от четири килограма и беше дълга петдесет и четири сантиметра. Симон определено не беше толкова тежка, но по онова време не разполагахме с прецизна теглилка. Кожата на Кати е доста светла, всъщност почти бяла, а косата й е много по-светла от тъмните, почти черни къдрици на сестра й. Очите й са удивително сини. Зная, че за бебетата не е нещо необичайно да имат сини очи и че най-често те значително потъмняват през първата година. Но никога дори за миг не съм очаквала, че някое от моите деца може да бъде със сини очи.
18 май, 2203
Трудно ми е да повярвам, че Кати вече стана на повече от два месеца. Тя е бебе, което настоява за голямо внимание! Досега трябваше да я свикна да не тегли зърното ми, но не съм в състояние да пречупя този навик. Особено трудно става, ако някой присъства по време ма кърменето. Само да си извърна главата към Майкъл или Ричард, или особено ако направя опит да отговоря на някой от въпросите на Симон, Кати започва рязко и отмъстително да дърпа зърното ми.
Напоследък Ричард е предимно на настроения. Има моменти, в които е блестящ, духовит, и както по-рано разсмива Майкъл и мен с изтънчени шеги. Настроението му обаче може да се промени много бързо. Една-единствена на пръв поглед безобидна забележка на когото и да е от нас може да го накара да изпадне в депресия или дори в ярост.
Подозирам, че истинският проблем на Ричард тези дни е отегчението. Той завърши проекта на базата данни и все още не се е захванал с нищо по-съществено. Изключителният компютър, конструиран от него миналата година, съдържа подсистеми, които превръщат взаимовръзката ни с черния екран в рутинна. Ричард би могъл да се поразнообрази, като вземе малко по-активно участие в развитието и обучението на Симон, но предполагам, че това не е в стила му. Не изглежда запленен като Майкъл и мен от сложния характер, който Симон придобива с порастването си.
Когато забременях с Кати, бях доста загрижена от очевидната липса на интерес към децата у Ричард. Реших да подходя към проблема направо — като го помоля да създадем заедно една минилаборатория, която щеше да ни даде възможност да изследваме част от генома на Кати чрез проба от амниотичните ми води. Проектът включваше много сложни химически вещества, трябваше да конструираме и калибрираме някои прекалено сложни медицински инструменти и изобщо трябваше да установим с рамианите много по-задълбочена взаимовръзка от всичко, което бяхме опитвали досега.
Тази задача силно допадна на Ричард. А и на мен, защото ми припомняше дните, прекарани в медицинското училище. Работехме заедно по дванадесет, понякога по четиринадесет часа на ден (оставихме Майкъл да се грижи за Симон — те двамата определено се харесват един друг), докато не приключим. Често разговаряхме за нашата обща работа, дори през нощта, когато се любехме.
За голямо мое учудване в деня, когато завършихме изследването на генома на бъдещото ни дете, аз открих, че Ричард е много по-развълнуван от факта, че съоръженията и анализите отговарят на всички наши изисквания, отколкото от характеристиките на втората ни дъщеря. Бях зашеметена. Когато му съобщих, че детето ще е момиче, че няма данни за синдром на Даун или Уитингъм[1] и вродената й склонност към развитие на злокачествени образувания не е извън рамките на приемливата, той реагира с безразличие. Но когато превъзнесох бързината и прецизността, с които системата беше извършила теста, Ричард засия от гордост. Какъв особен мъж е моят съпруг! Той се чувства много по-спокойно в света на математиката и машините, отколкото когато е с други хора.
Майкъл също е забелязал неспокойствието на Ричард. Той постоянно го подканя да прави още играчки за Симон — като онези разкошни кукли, които Ричард направи в последните месеци на бременността ми с Кати. Тези кукли все още са любимите играчки на Симон. Те могат да ходят сами и дори реагират на някои устни команди. Една нощ Ричард изпадна в поредния от продуктивните си периоди и проектира ТВ[2], който да осъществява взаимовръзка с куклите. Симон избухна в почти хистеричен смях, когато Бардът *[3] (Майкъл държи да наричаме с цялото му име създадения от Ричард робот, който рецитира Шекспир) подгони три от куклите до единия ъгъл и после се впусна в потпури от любовни сонети.
Но през последните две седмици дори ТВ не развеселява Ричард. Не спи добре (което не е обичайно за него) и няма желание за нищо. Дори редовният и разнообразен секс е преустановен, така че Ричард трябва наистина да води битка с демоните вътре в себе си. Преди три дни той излезе рано сутринта (беше точно след рамианската зора — от време на време земният часовник в пещерата и рамианският часовник отвън влизат в синхрон) и остана в Ню Йорк повече от десет часа. Когато го запитах какво е правил, той отвърна, че е седял на стената и е гледал Цилиндричното море.
После смени темата на разговора.
Както Ричард, така и Майкъл са на мнение, че сега вече сме сами на нашия остров. Ричард на два пъти се е спускал в пещерата на птицеподобните. И двата пъти е останал от страната на вертикалния коридор, далеч от танка пазач. Единият път дори е слязъл до втората хоризонтална галерия, без да открие никакви признаци на живот. А пещерата на октопаяците вече е снабдена със сложна двойна скара между горното покритие и първата площадка. През последните четири месеца Ричард отново подложи района около тази пещера на електронно наблюдение; макар да признава, че в данните от мониторите може да има някои неясноти, Ричард твърди, че само визуалният контрол може да каже, че скарите не са отваряни от дълго време.
Преди няколко месеца мъжете сглобиха платноходката и я подложиха на двучасова проверка в Цилиндричното море. Симон и аз им махахме от брега. А после от страх, че биотите-раци могат да я вземат за „боклук“ (на каквото очевидно им беше заприличала другата лодка — никога не успяхме да разберем какво се случи с нея; два-три дни след като се измъкнахме от фалангата на направляемите ядрени снаряди, ние се върнахме на мястото, където я бяхме оставили, но тя вече беше изчезнала), Ричард и Майкъл отново я разглобиха и я пренесоха в пещерата на безопасно място.
Ричард на няколко пъти беше споменавал, че има желание да прекоси морето в посока юг, за да разбере дали може да открие място, на което петстотинметровият скалист бряг би могъл да бъде изкачен. Информацията ни за Южния полуцилиндър на Рама е много оскъдна. С изключение на няколкото дни, когато бяхме на лов за биоти с първоначалния екип космонавти от „Нютон“, нашите познания за района са ограничени до грубата мозайка от данни, събрани в реално време при първото сканиране от „Нютон“. Сигурно ще е прекрасно и вълнуващо да се изследва Югът — може би дори ще открием къде отидоха всички онези октопаяци. Но нашето семейство е изключително зависимо от всеки един от тримата възрастни — загубата на когото и да било от нас, би била пагубна.
Вярвам, че Майкъл О’Туул е доволен от начина, по който се устроихме на Рама, особено след като конструираните от Ричард компютри ни предоставиха толкова голямо количество информация. Сега имаме достъп до всички енциклопедични данни, които навремето се съхраняваха на борда на Нютоновия военен кораб. Настоящата „сфера на обучение“ на Майкъл, както той нарича организираността си, е историята на изкуствата. Миналия месец разговорите му бяха изпълнени с Медичите, католическите папи от периода на Ренесанса, наред с Микеланджело, Рафаел и други велики художници от онова време. Сега се е задълбочил в деветнадесети век — един период от историята на изкуствата, който самата аз намирам за по-интересен. Наскоро водихме редица спорове за „революцията“ на импресионистите, но Майкъл не приема моите доводи, че импресионизмът е просто вторичен продукт от нашествието на камерата.
Майкъл прекарва часове наред със Симон. Той е търпелив, нежен и грижовен. Много внимателно заснема развитието й и е записал всички по-важни събития от нейния живот в електронния си тефтер. Понастоящем Симон разпознава зрително двадесет и една от двадесетте и шест букви (бърка само двойката C-S, а също и V-V и освен това поради някаква причина не може да научи К); когато е в настроение, тя може да преброи до двадесет. Симон може също така да разпознава безпогрешно рисунки на птицеподобно, октопаяк и четирите най-често срещани типа биоти. Знае и имената на дванадесетте ученика на Христос, което съвсем не ощастливява Ричард. Вече имахме една „конференция на високо равнище“ по повод духовното обучение на нашата дъщеря и резултатът беше учтиво разногласие.
На мен това ми стига. През по-голямата част от времето се чувствам щастлива, макар че има дни, в които неспокойствието на Ричард, плачът на Кати или просто абсурдността на странното ни съществуване на този чуждоземен космически кораб влизат в синхрон и ме смущават. Винаги съм заета. Планирам дейността на семейството, решавам какво и кога ще ядем, организирам дните на децата, включително и спането им. Никога не преставам да си задавам въпроса къде отиваме, без вече да ме потиска фактът, че не знам отговора.
Личната ми интелектуална активност е по-ограничена, отколкото бих предпочела, ако имах възможност да се съобразявам само със своите собствени планове, но си казвам, че денят има толкова малко часове. Ричард, Майкъл и аз често се впускаме в оживени разговори, така че определено не страдам от недостиг на стимули. Но нито един от тях няма особен интерес в някоя от интелектуалните сфери, които винаги са били част от моя живот. Моите умения са в езиците — например лингвистиката още от най-ранните ми училищни дни е била за мен значителен източник на гордост. Преди няколко дни сънувах кошмар, в който бях забравила да чета и да пиша на друг език, освен на английски. Две седмици след това прекарвах всеки ден по два часа сама, не само за да преговоря любимия си френски, но също и да изучавам италиански и японски.
Един следобед миналия месец Ричард проектира върху черния екран рамиански външен телескопичен изход, който включва в обсега си нашето слънце и стотици други звезди. Слънцето беше най-яркият обект, но въпреки това се виждаше едва-едва. Ричард напомни на Майкъл и мен, че вече се намираме на повече от дванадесет хиляди милиони километри от родната, покрита с океани планета и в близка орбита до незначителна далечна звезда.
По-късно същата вечер гледахме „Кралица Елеонора“, един от приблизително тридесетте филма, взети на борда на „Нютон“ за развлечение на екипа космонавти. Филмът представляваше свободна версия по нашумелите романи на баща ми за Елеонора Аквитанска и беше заснет по много от местата, които съм посещавала с татко, докато бях младо момиче. Финалните сцени на филма показват годините преди смъртта на Елеонора и се случват в абатство Фонтерво. Спомням си, че тогава бях четиринадесетгодишна. Стояхме с баща ми пред издяланата статуя на Елеонора, в абатството. Ръцете ми трепереха от възбуда, докато стисках неговите.
— Ти си била велика жена — обърнах се към духа на жената, господствала в историята на Франция и Англия през дванадесети век — и ми даваш добър пример, който да следвам. Няма да те разочаровам.
Тази нощ, докато Ричард спеше, а Кати временно бе утихнала, отново премислих изминалия ден и бях изпълнена с дълбока печал и чувство на загуба, което не можех да формулирам твърде точно. Съпоставката между отдалечаващото се Слънце и моята представа като тийнейджър, който дава смели обещания на една кралица, умряла преди около хиляда години, ми напомни, че всичко, което съм познавала преди Рама, вече е приключило. Моите две нови дъщери никога няма да видят никое от местата, които означаваха толкова много за мен и Женевиев. Никога няма да познаят миризмата на прясно окосена трева през пролетта, поразителната красота на цветята, песните на птиците, великолепието на пълната луна, която се издига над океана. Изобщо няма да познават планетата Земя или някой от нейните жители, освен този малък и разнороден екипаж, който ще наричат свое семейство — жалко отражение на преливащия живот от една благословена планета.
През нощта известно време плаках безмълвно, макар че едновременно с това съзнавах, че на сутринта на лицето ми ще бъде изписан оптимизъм. В края на краищата би могло да бъде и много по-лошо. Разполагаме с жизнено необходимите неща: храна, вода, подслон, облекло, добро здраве, компания и, разбира се, любов. Любовта е най-важната съставка на щастието във всеки човешки живот, било то на Земята, било на Рама. Ако Симон и Кати научат от света, който оставихме зад нас, само любовта, това ще бъде достатъчно.