Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (28)

5.

През 2241 година съобщението от Рама беше препратено към Земята от проследяващата сателитна система и веднага предизвика смут. Видеофилмът на Никол много бързо беше отнесен към графата „Строго поверително“, а Международното разузнавателно управление (MPV), отговарящо за безопасността на СП, се опитваше да разбере за какво става въпрос. Много скоро десетина от най-обиграните агенти бяха изпратени към намиращата се в Новосибирск система, свързана със сигурността, за да анализират сигнала, получен от далечния космос, и да разработят генерален план за отговора на СП.

След като се увериха, че нито китайците, нито бразилците са успели да декодират сигнала (техните технологични възможности все още не можеха да се сравняват с тези на СП), към Рама бе предадено исканото потвърждение, като по този начин се предотвратяваше възможността за ново излъчване на видеофилма на Никол. После суперагентите съсредоточиха вниманието си върху подробностите от съдържанието на самото съобщение.

Започнаха с някои исторически проучвания. Смяташе се, независимо от някои показателни, но компрометирани данни за противното, че космическият кораб Рама И е бил разрушен от преградната ядрена фаланга, изпратена през април 2200. Никол дьо Жарден, жената от видеофилма е била обявена за умряла дори още преди космическият кораб „Нютон“ да напусне Рама. Без съмнение, тя, или това, което беше останало от нея, трябва да е било анихилирано след ядреното разрушение. Така че нямаше начин съществото от видеофилма да е тя.

Но ако съществото или нещото, което говореше, беше роботизирана имитация на мадам дьо Жарден, то в значителна степен превъзхождаше всички видове изкуствен интелект, конструиран на земята. Ето защо предварителните заключения бяха, че Земята отново си има работа с модерна цивилизация с невероятни възможности, съответстващи на технологичното ниво, демонстрирано при двете посещения на Рама.

Нямаше никакво съмнение за вложената в съобщението заплаха, по това суперагентите бяха единодушни. Ако действително поредната Рама беше на път към Слънчевата система (макар че засега нямаше засечени данни от двойката екстракалибрени станции). Земята в никакъв случай не биваше да пренебрегва съобщението. Разбира се, имаше известна вероятност цялата работа да е хитър номер, скроен от блестящите китайски физици (те категорично бяха главните заподозрени), но докато проверят тази хипотеза, СП трябваше да получи окончателен план.

За щастие вече имаше един многонационален проект за създаване на скромна колония на Марс през 2240-та, който можеше да свърши работа. През изминалите две десетилетия няколкото проучвателни мисии до Марс бяха разпалили наново интереса към червената планета. Идеята беше чрез новия метод за почвообразуване планетата да стане обитаема за човешкия вид.

На Марс вече бяха построени изследователски лаборатории без персонал, в който се провеждаха експерименти, прекалено опасни или прекалено спорни, за да бъдат осъществени на Земята. Така че най-лесният начин да се реагира на видеофилма на Никол дьо Жарден, без да се предизвиква паника сред населението на планетата Земя, беше да се разгласи и финансира една значително по-голяма колония на Марс. Ако впоследствие цялата работа се окажеше номер, числеността на колонията можеше да се сведе до първоначално предложената.

Един от агентите, индиец на име Рави Сринивасан, внимателно проучи целия масив от архивни данни на МКА за 2200 година и се убеди, че Рама II всъщност не е била разрушена от ядрената фаланга.

— Не е изключено филмът да е автентичен и говорителят действително да е уважаемата мадам дьо Жарден — обяви заключението си господин Сринивасан.

— Но днес тя би трябвало да е на седемдесет и седем години — възрази му друг от агентите.

— Няма нищо, което да показва кога е правен записът — обори го Сринивасан. — И ако сравните фотографиите на мадам дьо Жарден по време на мисията с образа на жената от филма, който получихме, ще забележите, че те се различават. Остаряла е с около десет години. Ако това е някакъв номер или имитация, тогава тя е направена изключително прецизно.

Господин Сринивасан все пак се съгласи, че планът, разработен от MPV, е подходящ дори в случай че филмът е автентичен. Така че не беше от кой знае какво значение дали ще се приеме за вярно неговото заключение. Но всички суперагенти бяха единодушни за едно — че е абсолютно задължително възможно най-малък брой хора да знаят за съществуването на филма.

Четиридесетте години от началото на двадесет и трети век бяха години на значителни промени в живота на планетата Земя. След Големия хаос беше създаден Съветът на правителствата (СП), като монолитна организация, която да контролира или най-малкото ловко да въздейства върху политиката на планетата. Извън сферата на влияние на СП остана само Китай; след разрухата, преживяна по време на Хаоса, китайците се самоизолираха. След 2200 година обаче взеха да се явяват признаци, че неоспоримата власт на СП все повече се подкопава.

Започна се с изборите в Корея през 2209. Отвратени от последователните режими на корумпирани политици, които забогатяваха за сметка на населението, корейците в действителност гласуваха за федерация с Китай. От всички големи държави в света единствено Китай имаше управление, което значително се отличаваше от регулирания капитализъм, наложен от богатите нации и конфедерации в Северна Америка, Азия и Европа. А китайското управление беше вид социалистическа демокрация, която се основава на хуманитарни принципи, възприети от канонизирания през двадесети век италиански католик Сан Микеле от Сиена.

Не само СП, но на практика и цялата световна общественост бе смутена от потресаващите изборни резултати в Корея. Докато MPV успее да разпали там гражданска война (2211–2212), новото корейско правителство и неговите китайски съюзници успяха да спечелят сърцата и умовете на хората. Така че военният конфликт бе потушен без много усложнения и Корея стана постоянен член на Китайската федерация.

Китайците открито заявиха, че нямат намерение да налагат извън страната своята форма на управление чрез военни действия, но останалата част от света не им вярваше. Така в периода между 2210 и 2220, политическото напрежение се върна на световната сцена и СП удвои бюджета си за въоръжаване и разузнаване.

Междувременно през 2218 триста и петдесетте милиона бразилци избраха генерал Жоао Перейра за предводител на нацията. Генерал Перейра беше убеден, че СП недооценява и се отнася зле към Южна Америка (не грешеше) и изиска промени в хартата на СП, които щяха да поправят тази несправедливост. В резултат Бразилия се отцепи от Съвета на правителствата, а в следващото десетилетие я последваха и повечето от останалите южноамерикански нации, окуражени от сериозната военна мощ на Бразилия, която успешно се бе противопоставила на силите за мир на СП. Така се роди третият участник на международната геополитическа сцена — вид бразилска империя под енергичното ръководство на генерал Перейра.

Отначало наложеното от СП ембарго заплашваше да върне Бразилия и останалите южноамерикански страни към нищетата, която беше опустошила района като естествена последица на Големия хаос. Но Перейра отвърна на удара. След като развитите страни в Северна Америка, Азия и Европа отказваха да приемат законно изнасяните стоки, той и неговите съюзници щяха да изнасят незаконни продукти. Наркотиците се превърнаха в основно средство за търговия на бразилската империя. Тази политика имаше изключителен успех. До 2240 огромен поток от различни видове наркотици нахлу от Южна Америка към останалата част на света.

Ето каква бе политическата обстановка на Земята, когато бе получен видеофилмът на Никол. Макар че в контрола, упражняван от СП върху планетата, се бяха появили някои пукнатини, организацията все още представяше почти седемдесет процента от населението и деветдесет процента от материалните богатства на Земята. Така че съвсем естествено беше СП и изпълняващата неговите цели космическа агенция МКА да поемат отговорността за отговора на съобщението. През февруари 2242 при внимателно спазване на мерките за сигурност, определени от MFV, бе обявено петкратното увеличение на броя на хората, заминаващи за Марс като заселници в Колония Лоуел. По план те щяха да отпътуват от Земята към края на лятото или началото на есента на 2245.

 

 

Четиричленното шведско семейство от Малмьо, всички руси и синеоки, се изнизаха един по един през вратата, оставяйки Кенджи и Най сами. Тя продължаваше да се взира надолу към Земята, която беше на тридесет и пет хиляди километра от тях. Кенджи се присъедини към нея пред огромния панорамен прозорец.

— Никога не съм осъзнавала напълно — обърна се Най към съпруга си — какво означава да си на геосинхронна орбита. Оттук Земята не се движи. Изглежда провесена в пространството.

Кенджи се разсмя.

— В действителност се движим и ние, и тя, при това много бързо. Но тъй като нашият орбитален период и периодът на въртене на Земята са еднакви, тя винаги ни се представя от една и съща страна.

— На другата космическа станция беше по-различно — Най се отдалечи, като влачеше по пода пантофите си. — Там Земята изглеждаше величествена, динамична, много по-внушителна.

— Но ние се намирахме само на триста километра от повърхността й. Разбира се, че беше…

— Свинщина! — изрева някой в другата част на салона за наблюдения. Широкоплещест млад мъж в карирана риза и сини джинси се носеше из въздуха на не повече от метър над пода, а необузданите му движения го преобръщаха във всички посоки. Кенджи прекоси и помогна на новодошлия да се изправи на крака.

— Благодаря. Забравих, че през цялото време някой от краката ми трябва да се влачи по пода. Тази шибана безтегловност е странна за един фермер.

Имаше подчертан южняшки акцент.

— Оф, извинявам се за езика, ма’ам. Твърде дълго съм живял измежду крави и свине — той протегна ръка на Кенджи. — Аз съм Макс Пъкет от Декуин, Арканзас.

Кенджи представи себе си и съпругата си. Макс Пъкет имаше открито лице и се усмихваше, без много да му мисли.

— Знаете ли — рече Макс, — когато подписвах, че ще отида на Марс, нито за миг не си дадох сметка, че по време на цялото проклето пътуване ще бъдем в безтегловност… Какво ще стане с нещастните кокошки? Вероятно никога вече няма да снесат яйце.

Макс се приближи до прозореца.

— У дома, там долу, на онази смешна планета, сега е почти обяд. Брат ми Клайд сигурно току-що си е отворил бутилка бира, а жена му Уинона му прави сандвич — за няколко секунди замълча, после се извърна към семейство Уатанабе. — Вие двамата какво ще правите на Марс?

— Аз съм историкът на колонията — отвърна Кенджи. — Или поне един от тях. Съпругата ми Най е учителка по френски и английски.

— По дяволите. Надявах се да сте една от фермерските двойки от Виетнам или Лаос. Искам да науча нещо за ориза.

— Не споменахте ли нещо за кокошки? — запита Най след кратко мълчание. — Нима ще имаме пиленца на „Пинта“?

— Ма’ам — отвърна мъжът, — от другата страна на тази станция, в един товарен влекач, се намират петнадесет хиляди от най-добрите пиленца на Пъкет, затворени в кафези. За тях МКА плати толкова, че ако искат, Клайд и Уинона могат да почиват цяла година… Ако тези кокошки не тръгнат с нас, бих искал да зная, какво, по дяволите, ще правят с тях.

— Пътниците заемат само двадесет процента от обема на „Пинта“ и „Санта Мария“ — напомни Кенджи на Най. — Продукти и други товари заемат останалата част. На „Пинта“ ще бъдем общо около триста пътници, повечето са официални представители на МКА и друг ключов персонал, необходим за основаването на колонията…

— Основаване на колонията? — прекъсна го Макс. — По дяволите, човече, ти говориш като един от ония роботи — той се ухили на Най. — Прекарах две години с един от ония говорещи култиватори, а после изхвърлих кучия му син и го замених с един от немите модели.

Кенджи се разсмя непринудено.

— Предполагам, че действително употребявам доста от жаргонните фрази на МКА. Бях един от първите цивилни, избрани за Ню Лоуел, и се занимавах с кандидатите от Изтока.

Макс беше пъхнал в устата си цигара. Огледа салона.

— Не виждам никъде знак за пушене. И предполагам, че ако запаля, ще задействам всичките аларми. — Мушна цигарата зад ухото си. — Уинона мрази, когато аз и Клайд пушим. Тя казва, че вече само фермерите и курвите са пушачи.

Макс се изхили. Кенджи и Най също се разсмяха. Той беше забавен.

— Като говорим за курви — Макс намигна — къде са всичките жени с присъди, дето ги дадоха по телевизията? Еха, някои от тях бяха доста добри парчета. Пустата му гледка беше по-хубава от моите пилета и прасета.

— Всички колонисти, които на Земята са били държани в изолация, пътуват със „Санта Мария“ — обясни Кенджи. — Ние ще пристигнем около два месеца преди тях.

— Знаеш ужасно много за тази мисия. И не говориш подреден английски като японците, които срещах в Литъл Рок И Тексаркана. Да не си някой от специалните?

— Не. — Кенджи не можа да се въздържи и отново се разсмя. — Както ти казах, аз съм само водещият историк на колонията.

Кенджи се готвеше да разкаже на Макс, че е живял шест години в Съединените Щати — което обясняваше защо английският му е толкова добър, — когато вратата на салона се отвори и влезе един достолепен господин в сив костюм и тъмна вратовръзка.

— Извинете — обърна се той към Макс, който отново беше поставил незапалената си цигара в уста, — да не би по грешка да съм се оказал в стаята за пушене?

— Не, чиче — отвърна Макс. — Това помещение е салонът за наблюдения. Твърде хубаво е, за да бъде място за пушене. Вероятно пушачите са обречени да се блъскат в някоя малка стаичка без прозорци, близо до банята. Човекът от МКА, който ме интервюира, ми каза…

Възрастният господин се вторачи в Макс, сякаш беше някой биолог, а самият Макс рядък, но отблъскващ екземпляр.

— Името ми, млади човече — прекъсна го той, — не е „чиче“. А Пьотр. И за да бъдем точни — Пьотр Мишкин.

— Приятно ми е да се запознаем, Питър — рече Макс и протегна ръка. Аз съм Макс. Това е семейство Уатанабе. Те са от Япония.

— Кенджи Уатанабе — поправи го Кенджи. — Това е съпругата ми Най, която е гражданка на Тайланд.

— Господин Макс — изрече официално Пьотр Мишкин, — първото ми име е Пьотр, не Питър. Достатъчно е, че ще трябва да говоря английски цели пет години. Категорично мога да изисквам поне името ми да запази оригиналното си руско звучене.

— Дадено, Пи-от-ър — рече Макс и отново се ухили. — С какво се занимаваш? Не, остави ме да позная… Ти си собственик на погребалното бюро на колонията.

За част от секундата Кенджи се изплаши, че господин Мишкин ще изпадне в пристъп на ярост. Вместо това една почти незабележима усмивка пропълзя по лицето му.

— Очевидно, господин Макс — каза бавно той, — вие имате някакъв комичен талант. При такова дълго и отегчително пътешествие в космоса това може и да е добродетел. — За миг замълча. — За ваше сведение, аз не съм собственик на погребално бюро. Аз съм възпитаник на закона. До преди две години, когато се оттеглих по собствена воля, за да потърся „нови приключения“, аз бях член на Върховния съд на Съветите.

— Мътните го взели — възкликна Макс Пъкет. — Сега си спомням. Четох за тебе в списание „Тайм“… Хей, съдия Мишкин, извинявай. Не те познах…

— Няма защо — прекъсна го съдията Мишкин. Усмивката на лицето му показваше, че се забавлява. — Чудесно е известно време да бъдеш непознат и да те вземат за погребален агент. Вероятно отработеното съдийско поведение доста наподобява съответното мрачно изражение на погребалния агент. Между другото, господин…

— Пъкет, господине.

— Между другото, господин Пъкет — продължи съдията Мишкин, бихте ли желали да пийнем заедно в бара? Точно сега една водка ще ми дойде много добре.

— Също и текила — отвърна Макс, като се отправяше към вратата със съдията Мишкин. — Предполагам, че не знаеш какво става с прасетата, когато им дадеш текила, нали? Така си и мислех… Ами, ние с брат ми Клайд…

Изчезнаха, оставяйки Кенджи и Най Уатанабе отново сами. Двамата се спогледаха и се разсмяха.

— Нали не мислиш, че тия двамата ще станат приятели? — каза Кенджи.

— Няма начин — отвърна с усмивка Най. — Какви характери!

— Мишкин е считан за един от най-добрите прависти на века. Неговите разработки са задължително четиво във всички правни училища на Съветите. Пъкет е бил председател на Съюза на фермерите от Югозападен Арканзас. Притежава невероятни познания за селскостопанската техника и животни.

— Да не би да знаеш биографиите на всички в Ню Лоуел?

— Не. Но съм проучил досиетата на всички на „Пинта“. — Най прегърна съпруга си.

— Разкажи ми за Най Буатонг Уатанабе.

— Учителка от Тайланд, съвършен английски и френски, IE^[1] равен на 2,48, С-91…

Най го прекъсна с целувка.

— Забрави най-важното.

— Кое?

Тя го целуна отново.

— Най е обожаваната млада съпруга на Кенджи Уатанабе, историк на колонията.