Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рама (3)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Garden of Rama, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Артър Кларк; Джентри Лий

Заглавие: Градината на Рама

Преводач: Надежда Гаврилова

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК Калпазанов

Град на издателя: Габрово

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Печатница: Полиграфия АД — Пловдив

Редактор: Полиана Атанасова

Технически редактор: Мариета Суванджиева

Коректор: Юлия Бързакова

ISBN: 954-17-00

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5793

 

 

Издание:

Автор: Артър Кларк; Джентри Лий

Заглавие: Градината на Рама

Преводач: Надежда Гаврилова

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК Калпазанов

Град на издателя: Габрово

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Печатница: „Абагар“ ООД — Велико Търново

Редактор: Полиана Атанасова

Технически редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Юлия Бързакова

ISBN: 954-17-0092-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5794

История

  1. — Добавяне

3.

— Вечно ли ще останеш така депресиран? — запита Никол съпруга си, който седеше срещу нея на масата. — Пък и до момента нищо ужасно не се е случило. Времето е прекрасно.

— Мисля, че дори е по-добро отпреди, чичо Ричард — подхвърли Патрик. — В университета ти си герой, макар и някои от момчетата да мислят, че си наполовина извънземен.

Ричард успя да се усмихне.

— Правителството не следва препоръките ми — изрече тихо. — И изобщо не го е грижа за предупреждението на Орела. В инженеринговия отдел дори има хора, които твърдят, че аз самият съм създал холограмата на Орела. Можете ли да си го представите?

— Кенджи ти вярва, скъпи.

— Тогава защо позволява на онези, дето работят с времето, постоянно да покачват мощността на предизвикания отговор? В никакъв случай не може да бъде предсказан дългосрочният ефект от това…

— За какво се безпокоиш, татко? — Ели зададе въпроса си малко по-късно.

— Балансът в газова среда с обема на нашата атмосфера е много сложен процес. Ели, а освен това аз много уважавам извънземните, които проектираха инфраструктурата на Ню Идън. Именно те настояваха въглеродният двуокис и степента на запрашаване да се поддържат под определено ниво. Трябва да им е било известно нещо.

Патрик и Ели приключиха със закуската и се сбогуваха. Няколко минути след като децата излязоха от къщи, Никол заобиколи масата и сложи ръце върху раменете на съпруга си.

— Помниш ли вечерта, когато заедно с Патрик и Ели обсъждахме Алберт Айнщайн?

Ричард сбърчи чело.

— По-късно същата нощ, когато вече бяхме в леглото, аз казах, че откритието на Айнщайн за връзката между материята и енергията е било „ужасяващо“, защото е довело до появата на ядреното оръжие… Помниш ли какво ми отговори?

Ричард поклати глава.

— Ти ми каза, че Айнщайн е бил учен и цял живот се е трудил, търсейки познанието и истината. „Няма ужасно познание, ужасно е само това, което другите човешки същества правят с познанието“ — това бяха твоите думи тогава.

Ричард се усмихна.

— Ти май се опитваш да ме освободиш от отговорността по въпроса с климата?

— Може би — отвърна Никол, като се наведе и го целуна по устата. — Знам, че си сред най-умните, сред най-съзидателните хора, живели някога, и не искам да носиш на плещите си цялата вина на колонията.

Ричард отвърна на целувката й с подчертана жар.

— Ще можем ли да свършим, преди Бенджи да се събуди? — прошепна той. — Днес не е на училище, а снощи си легна късно.

— Може би — отвърна Никол с кокетна усмивка. — Дай да опитаме. Първото ми дело започва едва в десет.

Предметът, който Епонин преподаваше на учениците от горните класове в Централната гимназия, беше простичко назован „Изкуство и литература“. Обхващаше различните аспекти на културата, която колонистите бяха оставили зад себе си (поне временно). В основния си курс Епонин обхващаше многокултурен и най-разнообразен комплект от източници и поощряваше учениците да осъществяват самостоятелни проучвания в която и да е интересуваща ги област. Тя винаги използваше предварително подготвен план и опорни точки, но беше от онези преподаватели, които се съобразяват с интересите на учениците.

Самата Епонин смяташе „Les Miserables“[1] на Виктор Юго за най-великия роман на света, а съгражданина си от Лимож, импресиониста от деветнадесети век Пиер Огюст Реноар — за най-съвършения измежду всички художници. И двамата й сънародници бяха включени в учебния план, но тя бе подредила останалия фактически материал така, че да представи и другите нации и култури по достойнство.

Всяка година хуманоидите Кавабата й помагаха с училищната пиеса и затова съвсем естествено беше именно романите на истинския Кавабата „Хиляди жерави“ и „Снежна страна“ да бъдат представителни за японската литература. Трите седмици, посветени на лириката, обхващаха поезията от Фрост и Рилке до Омар Хаям. И въпреки това основният политически фокус попадаше върху Бенита Гарсия не само защото хуманоидите Гарсия присъстваха навсякъде в Ню Идън, но и защото и животът, и поезията на Бенита очароваха младите хора.

В годината, когато от Епонин се изискваше да носи на ръката си червена лента, уроците й посещаваха само единадесет ученика от горните класове. Резултатът от кръвните й проби бе поставил училищната администрация пред сложна, дилема. Директорът на гимназията храбро се противопостави на група агресивни родители (предимно от Хаконе), които настояваха Епонин да бъде „уволнена“ от гимназията; въпреки това той и персоналът донякъде се бяха поддали на историята, обхванала колонията, и направиха предмета на Епонин факултативен. В резултат броят на учениците беше много по-малък, отколкото през изминалите две години.

Ели Уейкфийлд беше любимата ученичка на Епонин. Независимо от големите празноти в познанията на девойката, които се дължаха на годините, прекарани в сън, нейната природна, интелигентност и жажда за знания радваха окото. Епонин често й възлагаше специални задачи. За учебния час, в който щяха да започнат изучаването на Бенита Гарсия (по — случайност той бе предвиден за същата сутрин, когато Ричард Уейкфийлд обсъди с дъщеря си своето безпокойство относно контрола на климата в колонията). Ели беше помолена да наизусти едно от стихотворенията от първата стихосбирка на Бенита Гарсия „Мечти на едно мексиканско момиче“, написано още когато мексиканката била в пубертета. Преди декламацията на Ели Епонин реши да възбуди въображението на младежите, като накратко им разкаже живота на Бенита.

— ИСТИНСКАТА Бенита Гарсия е била една от най-удивителните жени, живели някога — започна Епонин и посочи с глава към безизразния биот Гарсия, който й помагаше в ежедневното преподаване на материала. Тя е била поет, космонавт, политически лидер, мистик, а животът й представлява както отражение на историческата епоха, в която живее, така и вдъхновение за всички.

Баща й е бил едър земевладелец от мексиканския щат Юкатан, далече от артистичното и политическото сърце на нацията. Бенита е била единствено дете на майка индианка от племето май и доста по-възрастен баща. По-голямата част от детството си е прекарала в обширната плантация, която граничи с фантастичните руини на Мачо Пикчу в Уксмал. Когато била малко момиче, Бенита често си играела сред пирамидите и древните постройки на хилядолетния обреден център.

Още при постъпването си в училище, тя се проявила като талантлива ученичка, но това, което действително я откроявало сред нейните съученици, били присъщия й плам и въображение. Бенита написала първото си стихотворение на девет години. На петнадесет, когато се намирала в елитния пансион в столицата на Юкатан — Мерида, вече две от стихотворенията й били отпечатани в престижния Diario de Mexico.

— След като завършила средното си образование, Бенита изненадала и родители, и учители, като им съобщила, че възнамерява да стане космонавт. През 21 29 тя била първата мексиканка, приета в Космическата Академия в Колорадо. Когато след четири години се дипломирала, вече било започнало отдръпването от Космоса. След кризата в 2134 светът изпаднал в депресия, позната като Големия хаос, и на практика всички космически проучвания били прекратени. В 2137 Бенита била уволнена от МКА и смятала, че кариерата й на космонавт е приключила.

През 2,144 един от последните междупланетни транспортни лайнери — „Джеймс Мартин“, криво-ляво долетял от Марс до Земята. На борда му се намирали предимно, жени и деца от марсианските колонии. Космическият кораб едва успял да се добере до земна орбита. По всичко личало, че пасажерите ще загинат. Бенита Гарсия и трима нейни приятели от космонавтския корпус с хитрост измъкнали един спасителен кораб и успели да приберат двадесет и четирима от пътниците в една от най-зрелищните спасителни мисии на всички времена…

Въображението на Ели я отнесе от разказа на Епонин и тя си представи колко забавно трябва да е било по време на спасителната мисия на Бенита. Бенита управлявала космическия кораб ръчно, без пряка връзка, която да ръководи операцията от Земята, и рискувала живота си, за да спаси други хора. Възможно ли е да съществува по-голяма себеотдайност по отношение на представителите на твоя вид?

Докато си мислеше за самопожертвователността на Бенита Гарсия, пред очите на Ели изплува образът на майка й. Последва серия от картини, свързани с Никол. Най-напред Ели видя майка си облечена в съдийската роба да говори пред Сената. После Никол, която масажира врата на баща й в кабинета му късно през нощта; Никол, която търпеливо обучава Бенджи ден след ден, която кара колело заедно с Патрик към тенис игрището в парка или казва на Линк какво да приготви за вечеря. В последната картина Никол седеше край леглото на Ели и й отговаряше на въпроси за живота и любовта. Моята майка е моята героиня — неочаквано осъзна тя. — И тя е себеотрицателна като Бенита Гарсия.

— … Представете си, ако можете, едно младо мексиканско момиче на шестнадесет години, което си е дошло у дома от пансиона и бавно се изкачва нагоре по стръмните стъпала на пирамидата на Заклинателя в Уксмал. Утринта е топла, защото е пролет. Под нея игуаните играят между скалите и руините…

Епонин кимна към Ели. Беше дошло време за стихотворението. Тя се изправи и започна да рецитира: Ти всичко си видял, древни змейо: и радостите, и сълзите ни, и сърцата ни, изпълнени с мечти, но и с ужасяващи желания. Нима и майката на моята майка индианка не е седяла на тези стъпала? Преди хиляди години тук тя е разказвала за силни страсти, които не е пожелала и не е могла да сподели с никой друг.

Нощем се взирам в звездите. Осмелявам се да видя себе си сред тях. Сърцето ми кръжи над пирамидите, витае над всемирните възможности.

О, да, Бенита, шепнат игуаните.

„Да“ е отговорът ни за теб.

„Да“ е и за майката на майка ти.

Мечтите и копнежите й отпреди толкова години

ще бъдат сбъднати чрез теб.

Когато Ели свърши, бузите й блестяха от стеклите се сълзи. Учителката и нейните съученици вероятно си мислеха, че е дълбоко развълнувана от стихотворението и от експозето за Бенита Гарсия. Нямаше как да разберат, че Ели току-що бе преживяла емоционално прозрение, че току-що тя бе открила колко дълбоко обича и уважава майка си.

 

 

Беше последната седмица от репетициите на училищната пиеса. Епонин бе избрала една стара творба „В очакване на Годо“, написана от нобелиста от двадесети век Самуел Бекет. Темата й бе много подходяща за живота в Ню Идън. Двамата главни герои (Ели Уейкфийлд и. Педро Мартинес — красиво осемнадесетгодишно момче, едно от „опасните“ хлапета, прибавени към състава на колонистите в последните месеци преди излитането) бяха облечени от главата до петите в дрипи.

Епонин не би съумяла да постави пиесата без хуманоидите Кавабата. Биотите проектираха и създадоха декорите, костюмите, насочваха светлините и дори провеждаха репетициите, когато тя не можеше да присъства. Училището разполагаше общо с четири Кавабата и през шестте седмици, които предхождаха представлението, трима от тях бяха на подчинение на Епонин.

— Чудесно — извика Епонин и се приближи към учениците си на сцената. — Да кажем, че сме приключили за днес.

— Госпожице Уейкфийлд — обади се Кавабата номер 052, — на три места репликите ви не бяха точни. Там, където речта ви започва…

— Утре ще й кажеш — прекъсна го Епонин и го отпрати с внимателен жест на ръката. — Тогава то ще й говори повече — тя се извърна с лице към малкия състав. — Има ли въпроси?

— Знам, че сме разговаряли за това и преди, госпожице Епонин — обади се колебливо Педро Мартинес, — но много ще ми помогнете, ако го обсъдим отново. Вие ни казахте, че Годо не е личност, че той или то всъщност е една идея, или измислица… че ние всички очакваме нещо… Съжалявам, но ми е трудно да проумея точно какво…

— Цялата пиеса на практика е едно обсъждане колко абсурден е животът — отвърна Епонин след няколко секунди. — Ние се смеем, защото виждаме себе си в тези скитници на сцената; смеем се, защото, когато те заговорят, ние чуваме своите думи. Това, което Бекет е доловил, е копнежът в човешкия дух. Който и да е той, Годо ще оправи всичко. Някак си той ще промени живота ни и ще ни направи щастливи.

— Възможно ли е Годо да е Господ? — запита Педро.

— Напълно. Или дори свръхразвитите извънземни, които са построили космическия кораб РАМА и контролират Орбиталния възел, където са били Ели и нейното семейство. Всяка сила или власт, или същество, което е панацея за страданията на света, може да бъде Годо. Ето защо пиесата е общоприета.

— Педро! — откъм задната част на малката аудитория прозвуча заповеднически вик — Свърши ли вече?

— Само минутка, Марико — отвърна младежът. — Обсъждаме нещо МНОГО ИНТЕРЕСНО. Защо не дойдеш?

Девойката японка остана на входа.

— Не — отвърна грубо тя. — Не желая.

Епонин освободи състава и Педро скочи от сцената. Докато младежът бързаше към вратата. Ели се приближи към своята преподавателка.

— Защо й разрешава да се държи така? — зачуди се гласно.

— Не ме питай — отвърна Епонин, свивайки рамене. — Когато става въпрос за отношения между хората, аз не съм експерт.

ТАЗИ КАБАЯШИ Е ГОЛЯМА ПРОКЛЕТИЯ — помисли Епонин, когато си припомни как Марико се бе отнесла към Ели и нея самата една вечер след репетиция, сякаш бяха някакви гадни буболечки. — ПОНЯКОГА МЪЖЕТЕ СА ТОЛКОВА ГЛУПАВИ.

— Епонин, имаш ли нещо против родителите ми да присъстват на последната репетиция с костюмите? — запита Ели. — Бекет е един от любимите драматурзи на баща ми и…

— Ще бъде чудесно — отвърна Епонин. — Твоите родители винаги са добре дошли. Освен това искам да им благодаря…

— ГОСПОЖИЦЕ ЕПОНИН — викна младежки глас от другия край на помещението. Беше Дерек Брюър, един от учениците на Епонин, който по детски си падаше по нея. Дерек на бегом изкачи стъпалата до тях и отново изкрещя. — Чухте ли новините?

Епонин поклати глава. Възбудата на Дерек беше очевидна.

— Съдия Мишкин обяви червените ленти за антиконституционни!

Няколко секунди бяха необходими на Епонин, за да асимилира новината. Дотогава Дерек вече бе стигнал до нея, възхитен, че е първият, който й я съобщава.

— Ти… Сигурен ли си?

— Току-що го чухме по радиото в офиса.

Епонин се протегна към омразната лента на ръкава. Погледна към Дерек и Ели и с рязко движение я смъкна от ръката си и я метна във въздуха. Докато наблюдаваше как пада надолу, образувайки дъга, очите й се изпълниха със сълзи.

— Благодаря ти, Дерек.

Само след миг Епонин се намери в два чифта млади ръце, които я прегръщаха.

— Поздравления — изрече тихо Ели.

Бележки

[1] „Клетниците“ (фр.) — Б.пр.