Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (32)

9.

— Докато съм вътре, командването ще поемеш ти — обърна се Макмилън към своя помощник, красив млад инженер от руски произход на име Дмитри Уланов. — Каквото и да се случи, отговаряш главно за безопасността на пътниците и екипажа. Ако чуеш или забележиш нещо, което представлява заплаха, или дори само нещо подозрително, палиш двигателите и местиш „Пинта“ по-надалеч от РАМА.

Беше утрото на първата разузнавателна експедиция във вътрешността на РАМА. Предишния ден космическият кораб от Земята беше пристигнал край един от краищата — окръжности на огромния космически съд. „Пинта“ се приближи плътно до външния отвор, приблизително на същото място като експедициите от 2130 и 2200.

Вечерта преди пристигането Кенджи Уатанабе изнесе сведения за географията на първите два кораба РАМА пред разузнавателния отряд като част от подготовката на първото навлизане. Когато привърши, към него се приближи приятелят му Макс Пъкет.

— Мислиш ли, че тази РАМА ще бъде същата като онези на снимките, които ни показа?

— Не съвсем. Очаквам някои промени. Ако помниш, във видеофилма се казваше, че земното поселище е изградено някъде във вътрешността на РАМА. И въпреки това, понеже на външен вид този космически съд е същият като другите два, аз не мисля, че всичко вътре ще бъде съвсем променено. Макс изглеждаше озадачен.

— Свръх силите ми е да го проумея. — Той поклати глава. — Между другото — добави няколко секунди по-късно, — ти сигурен ли си, че нямаш пръст в избирането ми в разузнавателния отряд?

— Както ти обясних следобеда — отвърна Кенджи, — никой от нас, намиращите се на „Пинта“, няма нищо общо с подбора на разузнавачите. Всичките шестнадесет души са подбрани от МКА и MPV още на Земята.

— Но защо съм екипиран с този дяволски арсенал? Имам лазерна картечница, която е произведение на изкуството, самонасочващи се гранати, дори комплект маса-чувствителни мини. Снабден съм с повече огнева мощ, отколкото по време на омиротворителното нахлуване в Белиз.

Кенджи се беше усмихнал.

— Командир Макмилън, а също и много от членовете на военния състав към Главната квартира на СП, все още вярват, че цялата тази работа е някакъв капан. Твоята длъжност в разузнавателната операция е „войник“. Лично аз смятам, че нито едно от тези оръжия няма да ти потрябва.

Макс продължаваше да негодува и през следващата сутрин, когато Макмилън остави Дмитри Уланов да отговаря за „Пинта“ и лично поведе разузнавателния отряд към вътрешността на РАМА. Въпреки безтегловността, военната екипировка, затрудняваше Макс, защото беше неогъваема и силно ограничаваше свободата на движенията му.

— Това е смешно — измърмори на себе си. — Аз съм фермер, а не проклет командос.

Първата изненада бе минути след като разузнавачите на „Пинта“ преминаха през външния отвор. Групата измина един широк коридор и стигна до кръгло помещение с три ръкава, които водеха навътре в чуждоземния кораб. Два от тунелите обаче бяха затворени с множество метални порти. Командир Макмилън привика Кенджи за консултация.

— Тази конструкция е съвършено различна — каза Кенджи в отговор на въпроса на командира. — Можем съвсем спокойно да изхвърлим картите.

— В такъв случай приемаме, че трябва да продължим по свободния тунел.

— Решението е ваше — отвърна Кенджи, — но не виждам друга възможност, освен тази да се върнем на „Пинта“.

Шестнайсетте мъже, облечени в космонавтски костюми, пристъпваха бавно и тежко. На всеки няколко минути изстрелваха сигнални ракети в мрака пред себе си, за да осветяват пътя. Когато бяха навлезли на около петстотин метра във вътрешността на РАМА, от другия край на тунела внезапно изникнаха две малки фигури. Всички войници и командир Макмилън припряно измъкнаха биноклите.

— Приближават към нас — изрече възбудено един от войниците разузнавачи.

— Да пукна, ако това не е Абрахам Линкълн! — по гърба на Макс Пъкет полазиха тръпки.

— И една жена — обади се друг — в някаква униформа.

— Пригответе се за стрелба — нареди Ян Макмилън.

Четиримата войници разузнавачи се спуснаха към челото на групата и коленичиха, а оръжията им бяха насочени към тунела.

— Стой — извика Макмилън, когато двете странни фигури се приближиха на около двеста метра от разузнавателния отряд.

Абрахам Линкълн и Бенита Гарсия спряха.

— Съобщете намеренията си — се чу викът на командира.

— Тук сме, за да ви приветстваме с добре дошли — изрече Абрахам Линкълн. Гласът му беше висок и плътен.

— И да ви заведем в Ню Идън — добави Бенита Гарсия.

Командир Макмилън беше съвършено объркан. Не знаеше как да постъпи. Докато се колебаеше, останалите от разузнавателния отряд разговаряха помежду си.

— Това е духът на Абрахам Линкълн — обади се американецът Тери Снайдър.

— Другата е Бенита Гарсия — веднъж видях статуята й в Мексико.

— Да изчезваме оттук. От това място ме полазват тръпки.

— Какво ще правят духове на орбита край Марс?

— Простете, командире — обърна се най-накрая Кенджи към объркания Макмилън. — Какво възнамерявате да правим сега?

Шотландецът се извърна с лице към японеца експерт по въпросите за РАМА.

— Трудно е да се каже какво е най-правилното в момента. Искам да кажа, че тия двамата определено изглеждат безобидни, но нали помните Троянския кон. Ха! Е, Уатанабе, какво предлагаш?

— Да отида напред сам или с един от войниците и да разговарям с тях. Тогава ще разберем…

— Много смело от твоя страна, Уатанабе, но не е необходимо. Не, мисля, че всички ще тръгнем напред. Предпазливо, разбира се. Ще оставим неколцина да охраняват тила, в случай че се опитат да ни убият с лазерно оръжие или нещо такова.

Командирът включи своя радиопредавател.

— Заместник-командир Уланов, говори Макмилън. Срещнахме две същества от особен вид. Или са човеци, или са добра имитация. Едното прилича на Абрахам Линкълн, другото — на известна мексиканска космонавтка… Какво казваш, Дмитри?… Да, правилно записваш. Линкълн и Гарсия. Срещнахме Линкълн и Гарсия в един тунел във вътрешността на РАМА. Можеш да докладваш това на останалите… Оставям Снайдер и Финци тук, а ние ще тръгнем към непознатите.

Докато четиринадесетте изследователи от „Пинта“ приближаваха, двете фигури не помръднаха. Войниците се бяха разгърнали пред групата и имаха готовност за стрелба при първия намек за някаква заплаха.

— Добре дошли на РАМА — изрече Абрахам Линкълн, когато първият разузнавач беше само на двадесет метра от него. — Ние сме тук, за да ви придружим до вашите нови домове.

Командир Макмилън не отговори веднага. Неудържимият Макс Пъкет беше този, който наруши тишината.

— Вие духове ли сте? — извика. — Искам да кажа, ти наистита ли си Абрахам Линкълн?

— Разбира се, че не — отвърна простичко фигурата на Линкълн. — Бенита Гарсия и аз сме хуманоиди. В Ню Идън ще срещнете пет типа хуманоиди, всеки от тях е проектиран със специфични умения, за да облекчи хората от черната и досадно еднообразна работа. В сферата на моята компетентност са чиновническата и юридическата дейност, отчетността, счетоводството, домакинството, управлението на персонала в домакинството и офиса и някой други организационни задачи.

Макмилън беше слисан. Пренебрегвайки заповедта на командира „да се държи настрана“, Макс се приближи на няколко сантиметра от Линкълн.

— Това е някакъв шибан робот — си мърмореше той. Забравил за всякаква възможна опасност, в следващия момент Макс протегна ръка и допря пръсти до лицето на Линкълн. Най-напред докосна кожата около носа, после опипа бакенбардите и дългата черна брада. — Невероятно — изрече високо. — Абсолютно невероятно.

— Когато ни създаваха, беше обърнато особено внимание на подробностите — обади се Линкълн. — По химически състав кожата ни наподобява вашата, дори очите ни работят по същия основен оптически принцип; но ние не сме динамични, постоянно обновяващи се същества като вас. Техници трябва да поддържат, а понякога дори да подменят нашите подсистеми.

Хладнокръвният жест на Макс беше стопил цялото напрежение. Вече цялата разузнавателна група, включително командир Макмилън, бърникаха и мачкаха двата хуманоида. По време на това своеобразно изследване и Гарсия, и Линкълн отговаряха на въпроси, свързани с проектирането и конструкцията си. В един момент Кенджи забеляза, че Макс Пъкет се е отделил от останалите и стои сам край стената на тунела.

Кенджи се приближи до приятеля си.

— Какво има, Макс?

Макс поклати глава.

— Що за гений може да създаде тези двамата? Доста е страшничко. — Няколко секунди не каза нищо. — Може би съм смешен, но тези два биота ме плашат повече от гигантския цилиндър.

Линкълн и Гарсия тръгнаха заедно с разузнавателния отряд и стигнаха до мястото, където поне наглед тунелът свършваше. Само след секунди в стената се отвори врата и хуманоидите направиха знак на хората да преминат оттатък. На въпроса на Макмилън те обясниха, че човеците ще влязат в „транспортно съоръжение“, което ще ги отнесе в покрайнините на земното поселище.

Макмилън влезе във връзка с „Пинта“ и съобщи казаното на Дмитри Уланов, като му нареди „да изчезва“, ако до четиридесет и осем часа не получи някакво съобщение от тях.

Пътуването с метрото беше зашеметяващо. То напомни, на Макс Пъкет за гигантското влакче в партера на щатския панаир в Далас, Тексас. Возилото с форма на куршум се носеше с огромна скорост по оградената спираловидна релса, отдалечавайки се от куполообразния северен край на РАМА в посока на намиращата се отдолу Централна равнина. Извън метрото, което беше облицовано с някаква масивна прозрачна пластмаса, Кенджи и останалите можеха да забележат огромната мрежа от полегати и вертикални стълби, които опасват територията, през която пътуваха. Но не виждаха великолепните и несравними с нищо панорамни изгледи, за които бяха разказвали предишните изследователи на РАМА. — Перспективата на юг беше ограничена от изключително висока металносива стена.

Пътуването продължи не повече от пет минути. Бяха оставени в един закрит пръстен, който опасваше земното поселище изцяло. Когато разузнавачите на „Пинта“ излязоха от метрото, безтегловността, в която живееха, откак бяха напуснали Земята, беше изчезнала. Гравитацията беше приблизително нормална.

— Атмосферата в пръстена, включително и тази в Ню Идън, е точно като на родната ви планета — каза биотът Линкълн. — Не е същото в района отдясно на нас, извън стените, които защитават вашето поселище.

Пръстенът около Ню Идън беше слабо осветен, ето защо колонистите присвиха очи от ярката слънчева светлина, която ги посрещна при отварянето на огромната порта. Те влязоха в своя нов свят. По време на краткия път до близката влакова гара носеха космическите си шлемове в ръце. Минаваха покрай празни сгради, наредени от двете страни на пътеката — малки конструкции, които можеха да бъдат къщи или магазини. Имаше и една по-голяма („Това ще е начално училище“ — информира ги Бенита) точно срещу самата гара.

Когато пристигнаха, ги чакаше влак. Лъскавата железница с меки и удобни седалки и електронно табло, на което постоянно излизаше моментната информация, препусна към центъра на Ню Идън, където според хуманоида Линкълн щяха да получат „подробни“ сведения. Най-напред влакът профуча покрай бреговете на красиво езеро с вода като кристал („Езерото Шекспир“ — каза Бенита), после зави наляво и се отдалечи от светлосивите стени, които обграждаха колонията. Към края на пътуването отдясно на влака гледката на една гола планина доминираше над цялата местност.

По време на пътуването целият контингент от „Пинта“ беше много мълчалив. В интерес на истината, всички бяха напълно потресени. Дори живото въображение на Кенджи Уатанабе никога не си бе представяло нещо подобно. Беше много по-мащабно, много по-величествено от това, което бяха предполагали.

Окончателно ги довърши централният град, където проектантите на Ню Идън бяха разположили всички най-големи сгради. Хората стояха онемели и зяпаха внушителния брой масивни и впечатляващи здания, които оформяха сърцевината на колонията. Пустотата им само засилваше нереалността на цялото преживяване. Кенджи Уатанабе и Макс Пъкет влязоха последни в постройката, където щеше да се състои инструктажът.

— Какво ще кажеш? — запита Кенджи, когато двамата застанаха на горния край на стълбището на административната сграда и обхванаха с поглед зашеметяващия комплекс, който ги заобикаляше.

— Нямам думи — отвърна Макс със страхопочитание. — Това място не се поддава на описание. То е едновременно рай, Алисиният свят на чудесата и всички вълшебни приказки от детството ми, събрани на едно място. Непрекъснато се щипя, за да се убедя, че не сънувам.

— На екрана пред вас — започна хуманоидът Линкълн — виждате карта на Ню Идън. На всекиго от вас ще бъде раздаден комплект карти, включващи всички пътища и съоръжения в колонията. Ние се намираме тук, в Сентръл Сити, който беше проектиран като административен център на Ню Идън. Жилищните сгради заедно с магазините, малките канцеларии и училищата са разположени в четирите ъгъла на правоъгълника, който се огражда от външните стени. Тъй като имената на тези четири градчета ще бъдат определени от техните жители, днес ще говорим за тях като за североизточното, северозападното, югоизточното и югозападното. С това ние се придържаме към практиката, установена от по-раншните земни изследователи на РАМА. Те са приели края на РАМА, където е акостирал вашият, кораб, за северен…

Всяко едно от четирите населени места в Ню Идън е свързано с някаква географска особеност. Както вече бяхте осведомени, сладководното езеро в южния край на колонията се нарича Шекспир. По-голямата част от рибите, от флората й фауната, които сте донесли, ще обитават именно него, макар че някои от видовете може да са по-подходящи за живот в двете реки, които се спускат от планината Олимп и се вливат в езерото Шекспир — едната тук, от източната страна на колонията, а другата от запад — страната при Шеруудския лес…

Понастоящем склоновете на планината Олимп, територията на Шеруудския лес, а също така градските паркове и зелените пояси из колонията, са покрити с фина мрежа от газообменни съоръжения, ГОС, както ги наричаме ние. Тези мънички устройства имат една-единствена функция — да превръщат въглеродния двуокис в кислород. Те представляват механични растения в истинския смисъл на думата. Ще бъдат заместени от истинските растения, които сте донесли от Земята…

Северната част на колонията, територията между градчетата, е определена за земеделие и животновъдство. ТУК са изградени селскостопански сгради — по продължение на пътя, който свързва двете северни градчета. В този район вие ще отглеждате по-голямата част от храната си. С хранителните продукти, които сте донесли от Земята, и синтетичната храна; която се съхранява във високите силози на триста метра от тази сграда, вие ще можете да изхраните две хиляди души поне една година, а ако храната не се хаби, дори година и половина. След това зависите само от себе си. Не е нужно да се подчертава, че селското стопанство и аквакултурите, които ще се отглеждат по-източните брегове на езерото Шекспир, ще бъдат основна съставна част на храната ви в Ню Идън…

Цели деветдесет минути хуманоидът продължи да бълва информация със страхотна скорост, отхвърляйки всички въпроси или с фразата „Това е извън моите познания“, или като ги отпращаше към съответната страница и параграф в основния пътеводител на Ню Идън, който им беше раздал. Най-накрая обяви почивка и всички се преместиха в съседното помещение, където им бе поднесено питие с вкус на кока-кола.

— Уф — изпъшка Тери Снайдър и избърса челото си, — аз ли съм единственият, който се е скапал?

— Глупости, Снайдър — отвърна Макс Пъкет с дяволита усмивка. — Да не искаш да кажеш, че си по-долу от дяволския робот? Той хич не е изморен. Хващам се на бас, че може да говори цял ден.

— Може би дори седмица — размишляваше на глас Кенджи Уатанабе. — Питам се колко ли често им се налага да бъдат ремонтирани. Компанията на баща ми произвежда роботи, някои от тях са изключително сложни, но нищо не може да се сравни с тези. Информационното съдържание на Линкълн трябва да е астрономическо…

— Инструктажът ще продължи след пет минути — обяви Линкълн. — Моля да бъдете точни.

Втората част на инструктажа включваше запознанство с различните видове хуманоиди в Ню Идън. От последните проучвания на предишните рамиански експедиции колонистите бяха подготвени за биотите-боклукчии и булдозери. Петте типа хуманоиди обаче предизвикваха по-емоционална реакция.

— Нашите проектанти решиха — каза Линкълн — да ограничат разнообразието във външния вид на биотите човеци, така че никой да не може да сбърка някого от нас с вас и обратното. Аз вече изброих основните си функции; всички други хуманоиди Линкълн, трима от които сега ще се присъединят към нас, са програмирани по същия начин. Поне първоначално. Ние разполагаме с известни възможности да се учим, което позволява базата ни данни да се променя, ако нашата употреба се насочи към друга сфера.

— Как можем да различим един Линкълн от друг? — запита един от замаяните членове на разузнавателния отряд, когато тримата новодошли хуманоиди Линкълн взеха да обикалят из стаята.

— Всеки един от нас носи разпознавателен номер, гравиран един път тук, на рамото, и още веднъж — на левия хълбок. Същият принцип е приложен при другите типове хуманоиди. Аз, например, съм Линкълн 004. Тримата, които току-що влязоха, са 009, 024 и 071.

Когато хуманоидите Линкълн напуснаха помещението за инструктаж, те бяха заместени от пет Бенита Гарсия. Една от тях обясни функциите на своя модел в сферите — полиция, пожарна, селско стопанство, чистота, транспорт, поща — и после, преди да се оттеглят, отговори на някои въпроси.

Следващите по ред бяха хуманоидите Айнщайн. Разузнавачите избухнаха в смях, когато четиримата Айнщайновци, безподобни, разчорлени, белокоси копия на научния гений от двадесети век, влязоха заедно в помещението. Айнщайновците обясниха, че те са инженерите и научните работници на колонията. Основната им функция, жизненоважна и обхващаща много задължения, беше да „осигурят задоволителната работа на инфраструктурата на колонията“, включително и на армията биоти.

Трупа високи, катраненочерни биоти жени се представиха като Тиасо, специалисти по здравеопазването. Те щяха да са лекари, медицински сестри, санитарни власти, а освен това щяха да се грижат за децата в отсъствие на родителите. Веднага след като завърши представянето на Тиасо, в помещението влезе дребен биот ориенталец с емоционални очи. Той се представи като Ясунари Кавабата. Носеше лира и електронен триножник и изсвири една прекрасна, кратка пиеса.

— Ние, Кавабата, сме артисти творци — рече простичко. — Ние сме музиканти, актьори, художници, скулптори, писатели, понякога фотографи и кинематографи. Броят ни е малък, но значението ни за качеството на живота в Ню Идън е огромно.

Когато официалният инструктаж завърши, на разузнавателния отряд беше сервирана прекрасна вечеря в голямата зала. Около двадесетина хуманоиди се присъединиха към хората, разбира се, без да ядат. Имитацията на печена гъска беше зашеметяващо автентична, дори и вината можеха да издържат проверката на повечето земни дегустатори.

По-късно вечерта, когато хората бяха привикнали към компанията от хуманоиди и ги засипваха с въпроси, една самотна женска фигура се появи на отворената врата. В началото остана незабелязана. Но скоро стаята утихна, защото Кенджи Уатанабе скочи от мястото си и се приближи към новодошлата с протегната ръка.

— Доктор дьо Жарден, предполагам — изрече с усмивка.