Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (24)

1.

— Госпожо Уейкфийлд.

Гласът сякаш идваше някъде отдалеч, от много далеч. Той бавно нахлу в съзнанието й, но не я разбуди напълно.

— Госпожо Уейкфийлд!

Този път беше по-силен. Преди да отвори очи, Никол се опита да си припомни къде се намира. Тя се поразмърда и пяната наоколо й се размести, така че да й осигури максимално удобство. Лека-полека паметта й започна да изпраща сигнали към останалата част на мозъка. — Ню Идън. Вътре в Рама. Назад към Слънчевата система — припомни си тя. — Сън ли е това?

Най-накрая отвори очи. За кратко време имаше затруднения с фокусирането. Най-после приведената над нея фигура придоби ясни очертания. Това беше майка й, облечена в униформата на медицинска сестра!

— Госпожо Уейкфийлд — чу се отново гласът. — Време е да ставате и да се подготвите за срещата.

За момент Никол изпадна в шок. Къде се намираше? Какво правеше майка й тук? После си спомни. Роботите. Майка е един от петте модела роботи-хора. Роботът-модел Анави Тиасо е специалист по въпросите на здравето и добрата форма.

Услужливата ръка на робота подкрепи Никол, когато тя се изправи и седна в своята капсула. За дългия период, през който бяха спали, помещението не се беше променило.

— Къде сме? — запита Никол, докато се приготвяше да изпълзи навън от капсулата.

— Приключихме с предвиденото базисно забавяне на скоростта и вече сме във вашата Слънчева система — отвърна абаносовочерният Анави Тиасо. — Ще навлезем в орбитата на Марс след шест месеца.

Мускулната система бе наред. Преди да напуснат Пресечната точка, Орелът беше осведомил Никол, че всяка една от касетките за сън съдържа специални електронни елементи, които периодично ще упражняват мускулите и другите биологични системи, за да предотвратят атрофията, а освен това ще контролират състоянието на всички жизненоважни органи. Никол се спусна по стълбичката. Когато стъпи на пода, се протегна.

— Как се чувствате? — попита роботът. Това беше Анави Тиасо 017. Номерът изпъкваше на дясното рамо на униформата.

— Добре — отвърна Никол. — Добре, 017 — повтори, докато разглеждаше робота. Приликата с майка й бе забележителна. Преди да напуснат Пресечната точка, Ричард и тя бяха видели всички модели, но през двете седмици, преди да заспят на кораба функционираха само роботите модел Бенито Гарсия. Всички останали роботи на Ню Идън бяха сглобени и изпитани по време на дългия полет. Наистина прилича на майка. Никол се унесе в мисли. Възхищаваше се на творението на неизвестния рамиански художник. Направили са всички промени, които бях предложила.

Дочу стъпки, които се приближаваха. Никол се извърна. Към тях идваше втори Анави Тиасо, също облечен в бялата униформа на медицинска сестра.

— Номер 009 беше назначен да помогне при задействането на процеса — обади се първият Тиасо до нея.

— Назначен от кого? — запита Никол, като се мъчеше да си припомни какво бяха говорили с Орела за процедурата по събуждането.

— От препрограмирания план на мисията — отвърна Номер 017. — След като всички вие, човешките същества, се върнете в будно състояние, ние ще получаваме разпорежданията от вас.

Ричард се събуди по-бързо от Никол, но за разлика от нея слезе по-тромаво по късата стълбичка. За да не падне, трябваше да го подкрепят и двата Тиасо. Ричард беше видимо възхитен, че вижда съпругата си. След продължителна прегръдка и целувка, той я съзерцава известно време.

— Не изглеждаш износена — закачи я той. — Бялото в косите се е увеличило, но пък на отделни места все още има черни кичури…

Никол се усмихна. Чудесно беше, че може да разговаря отново с Ричард.

— Между другото — запита той секунди по-късно, — колко време изкарахме в тия ненормални ковчези?

Никол сви рамене.

— Не зная — отвърна. — Не съм питала още. Реших първо да те събудя.

Ричард се извърна към двата Тиасо.

— Знаете ли вие, прекрасни жени, преди колко време напуснахме Пресечната точка?

— Спали сте деветнадесет години време на пътуване — отвърна Тиасо 009.

— Какво иска да каже с това „време на пътуване“? — запита Никол.

Ричард се усмихна.

— Това е относителен израз, скъпа. Времето не означава нищо, ако няма към какво да го отнесеш. Вътре в Рама са изминали деветнадесет години, но това се отнася само за…

— Не си прави труда — прекъсна го Никол. — Не съм спала толкова дълго време, за да се събудя за урок по теория на относителността. Можеш да ми го обясниш по-късно, след вечеря. Междувременно имаме по-важни задачи. В какъв ред би трябвало да събудим децата?

— Аз имам друго предложение — отвърна Ричард след миг на колебание. — Зная, че нямаш търпение да видиш децата. Аз също. Но защо не ги оставим да поспят още няколко часа? Това със сигурност няма да им навреди… Ние с теб трябва да обсъдим много неща. Можем да започнем подготовката за срещата, в общи линии да помислим какво ще правим с образованието на децата, може би дори ще трябва да отделим малко време да се поопознаем отново…

Никол изпитваше силно желание да види децата, но логичната част от разума й разбираше достойнствата на предложението на Ричард. Семейството беше съставило само първоначален план за периода след като се събудят, главно защото Орелът изрично беше подчертал, че съществуват твърде много неизвестни величини, за да се вземат конкретни решения. Щеше да е много по-лесно някои неща да се планират, преди да се събудят децата…

— Добре — рече най-сетне Никол, — ако зная със сигурност, че всеки от тях е добре… — тя погледна към първия Тиасо.

— Данните от мониторите показват, че всяко от децата ви е преживяло периода на сън без значими отклонения — отвърна биотът.

Никол се извърна отново към Ричард и внимателно заразглежда лицето му. Беше остарял малко, но не толкова, колкото беше очаквала.

— А къде ти е брадата? — изтърси неочаквано, осъзнавайки, че лицето му е гладко избръснато.

— Избръснахме мъжете вчера, докато спяха — отвърна Тиасо 009. — Освен това подстригахме и изкъпахме всички, — според препрограмирания план на мисията.

Мъжете? — помисли Никол. За миг се обърка. — Разбира се. Бенджи и Патрик вече са мъже!

Тя хвана Ричард за ръка и двамата бързо се приближиха до капсулата на Патрик. Лицето, което видя през прозорчето, я стресна. Нейният малък Патрик вече не беше момче. Чертите му се бяха изострили значително, кръглият овал на лицето беше изчезнал. Повече от минута Никол остана вперила поглед в сина си.

— Възрастта му отговаря на шестнадесет или седемнадесет — отвърна Тиасо 017 на въпросителния поглед на Никол. — А господин Бенджамин О’Туул все още е по-възрастен от него с година и половина. Разбира се, тази възраст е приблизителна. Както ви обясни Орелът, преди да отпътувате от Пресечната точка, успяхме донякъде да забавим стареенето, като въздействахме на основните ензими, свързани с него. Това се приложи към всеки един от вас, но не в еднаква степен. Когато казваме, че господин Патрик О’Туул сега е на шестнадесет или седемнадесет, имаме предвид само индивидуалния му вътрешен биологичен часовник. Цитираната възраст е нещо като усреднена величина между неговия растеж, зрялост и процесите на стареене на подсистемите.

Никол и Ричард спираха поред пред всяка една от останалите капсули и внимателно се взираха в спящите деца. Никол непрекъснато клатеше глава от изумление.

— Къде са моите малки дечица? — промълви тя, когато видя, че по време на дългото пътешествие дори малката Ели се е превърнала в девойка.

— Знаехме, че ще стане така — отбеляза Ричард без вълнение. Това не помогна на майката у Никол да се справи с чувството на загуба, което изпитваше.

— Да знаеш е едно — каза Никол, — но да видиш и да го преживееш, е съвсем друго. Не става въпрос за една типична майка, която внезапно осъзнава, че нейните момчета и момичета са пораснали. Това, което се случи с нашите деца, е действително зашеметяващо. Тяхното умствено и социално развитие беше прекъснато за период от десет до дванадесет години. Сега имаме малки деца с тела на възрастни. Как ще успеем само за шест месеца да ги подготвим за срещата с другите хора?

Никол беше поразена. Част от нея не беше повярвала на Орела, когато той описа какво ще се случи със семейството й. А случилото се беше още едно от невероятните събития в нейния живот, които отдавна надхвърляха границите на понятното. Като тяхна майка аз имам много работа и малко време. Защо не съобразих всичко това, преди да напуснем Пресечната точка?

Докато Никол се бореше със силната си емоционална реакция при вида на порасналите си деца, Ричард си приказваше с двата Тиасо. Те с лекота отговаряха на всичките му въпроси. Той беше изключително впечатлен от техните възможности, както физически, така и умствени.

— Всички вие ли имате струпани толкова богата информация в паметта си? — запита ги той в средата на разговора.

— Само ние, модел Тиасо, разполагаме с подробни данни, отнасящи се до миналото и здравето на вашето семейство — отвърна 009. — Но всичките биоти с човешки вид имат достъп до голям обем основна информация. Част от това познание обаче ще бъде отстранена в мига на контакт с другите хора. Тогава паметта на всички модели биоти ще бъде частично прочистена. Всяко събитие или информация, отнасящи се до Орела или Пресечната точка, както и всяка случка, станала преди вашето пробуждане, ще бъдат изтрити от нашите бази данни след срещата с другите хора. От този по-ранен период ще остане достъпна само информацията за персоналното ви здраве, а тя ще се съхранява в моделите Тиасо.

Още преди тази последна забележка Никол си мислеше за Пресечната точка.

— Все още ли сте в контакт с Орела? — запита неочаквано тя.

— Не — този път отговори Тиасо 017. — За по-сигурно се допуска, че Орелът, или най-малкото някакъв представител на Разума от Пресечната точка, от време на време следи нашата мисия, но откакто Рама е напуснала Хангара, с нея не се е свързвал никой. Вие, ние, РАМА — всички сме оставени сами на себе си, докато не се осъществи целта на мисията.

 

 

Кати стоеше пред голямото огледало и изучаваше голото си тяло. Даже след месец то все още й беше непознато. Беше й приятно да се докосва. Особено й харесваше да прокарва пръсти по гърдите си и да наблюдава как зърната й набъбват в отговор на дразненето. Още повече й харесваше да остава насаме със себе си под чаршафите през нощта. Тогава можеше да се разтрива навсякъде, докато вълни от тръпки не залееха цялото й тяло и не й се приискаше да вика от удоволствие.

Майка й обясни това явление, но когато Кати се опита да го обсъжда за втори или трети път, тя придоби неловко изражение.

— Мастурбацията е нещо твърде лично, скъпа — отговори й Никол преди вечеря, а гласът й беше много тих — и по принцип се обсъжда, ако това въобще се прави, само с най-близък приятел.

От Ели нямаше никаква полза. Кати никога не я беше виждала да се изучава. Нито един-единствен път. Вероятно тя изобщо не го прави — помисли си Кати. — И определено няма желание да разговаря за това.

— Свърши ли с душа? — Кати чу Ели да се провиква от съседната стая. Всяко от момичетата имаше своя собствена спалня, но деляха обща баня.

— Да — извика Кати в отговор.

Ели влезе в банята, скромно увита в хавлиена кърпа и хвърли бегъл поглед към сестра си, която стоеше съвършено гола пред огледалото. По-младото момиче понечи да каже нещо, но очевидно промени намерението си, защото пусна кърпата и пристъпи предпазливо под душа.

Кати наблюдаваше Ели през прозрачната врата. Най-напред огледа тялото на Ели, а после своето в огледалото, като сравни всички видими анатомични особености. Кати предпочиташе своето лице и цвят на кожата (за момента тя беше най-светлокожия член на семейството, като изключим баща й), но пък Ели имаше по-красива фигура.

— Защо формите ми са толкова момчешки? — запита Кати Никол една вечер, две седмици по-късно. Току-що беше приключила с четенето на няколкото много стари модни списания, съдържайки се в куба данни.

— Не мога да ти обясня съвсем точно — отвърна Никол, като вдигна поглед от собственото си четиво. — Генетиката е невероятно сложен предмет, много по-сложен, отколкото си е мислел в началото Грегор Мендел.

Никол се разсмя наум, защото тутакси осъзна, че Кати не би могла да разбере това, което току-що бе казала.

— Кати — продължи тя, вече не толкова педантично, — всяко дете е уникална комбинация от характеристиките на двамата си родители. Тези характеристики, които определят индивидуалността, се носят от молекули, наречени гени. Съществуват буквално милиарди различни начини, по които могат да се комбинират гените от двамата родители. Ето защо децата от едни и същи родители изобщо не си приличат.

Кати смръщи вежди. Очакваше друг отговор. Никол бързо се досети.

— Освен това — добави с успокоителен тон, — твоята фигура изобщо не е „момчешка“. По-скоро бих казала, че точната дума е „атлетична“.

— Във всеки случай — отново се върна на темата Кати, като посочи сестра си, която учеше упорито в единия ъгъл на общата стая, — аз определено не изглеждам като Ели. Нейното тяло е истински привлекателно, а гърдите й са по-големи и по-закръглени дори от твоите.

— Никол се разсмя непринудено.

— Ели има впечатляваща фигура — рече тя. — Но и твоята е също толкова добра — просто е по-различна. — Никол се върна към четивото си, като смяташе разговора за приключен.

— В ония стари списания няма много жени с фигура като моята — настоя Кати след кратко мълчание. Беше вдигнала електронния си бележник, но Никол вече не внимаваше. — Знаеш ли, майко — заяви тогава Кати, — мисля, че Орелът е допуснал някаква грешка в контрола на моята капсула. Вероятно съм получила някои от хормоните, предназначени за Патрик или Бенджи.

— Кати, скъпа — отвърна Никол, която най-сетне беше осъзнала, че дъщеря й е завладяна от мисълта за фигурата си, — ти със сигурност си станала онази личност, която е била програмирана в гените ти още при самото зачатие. Ти си една прекрасна, интелигентна млада жена. Ще бъдеш много по-щастлива, ако прекарваш времето си в мисли за многото отлични качества, които притежаваш, вместо да си търсиш недостатъци и да желаеш да станеш като някой друг.

Повечето техни разговори след събуждането протичаха точно по този начин. На Кати й се струваше, че майка й изобщо не се опитва да я разбере и че прекалено бързо реагира с лекция или епиграма.

Животът е много повече от това просто да се чувстваш добре, беше припев, който постоянно ехтеше в главата на Кати. От друга страна, майчините й похвали за Ели изглеждаха прекалено възторжени. „Ели е толкова добра ученичка, независимо че започна толкова късно.“ „Ели винаги помага без да я молим за това.“ Или: „Защо не можеш да си малко по-търпелива с Бенджи, като Ели?“.

Най-напред Симон, а сега Ели — помисли си Кати една нощ, докато лежеше гола в леглото. Тя и сестра й се бяха карали, а майка й беше упрекнала само нея. Нямам никакви шансове с майка. Просто сме прекалено различни. Спокойно мога да престана с опитите.

Пръстите й зашариха по тялото, предизвиквайки желание и Кати въздъхна в очакване. Поне има някои неща, за които не се нуждая от майка.

 

 

— Ричард — рече една вечер Никол. Намираха се в леглото и бяха само на шест седмици път от Марс.

— Ммм — отговорът позакъсня. Той беше почти заспал.

— Безпокоя се за Кати. Доволна съм от напредъка на останалите деца — особено на Бенджи, Бог да го благослови. Но изпитвам истинска тревога за Кати.

— И какво точно те тревожи? — запита Ричард, като се надигна на лакът.

— Най-вече държанието й. Кати е невероятно егоцентрична. Освен това е избухлива и нетърпелива с останалите деца, включително с Патрик, който я обожава. През цялото време спори с мен, дори когато спорът е безсмислен. Мисля, че прекарва прекалено дълго време сама в стаята см.

— Просто е отегчена — отвърна Ричард. — Не забравяй, Никол, физически тя е млада жена в началото на двадесетте си години. Би трябвало да ходи на срещи, да утвърждава своята самостоятелност. Тук няма никой, който да й е равен… И трябва да признаеш, че понякога се отнасяме към нея като към дванадесетгодишно дете.

Никол не отвърна нищо. Ричард се наведе и докосна с устни ръката й.

— Винаги съм знаел, че Кати е най-докачливата от децата. За нещастие, тя много прилича на мен.

— Но ти поне насочваш енергията си към неща, които си струват. А Кати може да бъде колкото конструктивна, толкова и деструктивна… Наистина, Ричард, ще ми се да поговориш с нея. В противен случай вероятно ще се сблъскаме с големи неприятности, когато срещнем другите хора.

— Какво искаш да й кажа? — отвърна Ричард след кратко мълчание. — Че животът не е низ от вълнуващи неща?… И защо трябва да я моля да не се оттегля в света на своите фантазии? Там вероятно е много по-интересно. За жалост, поне засега никъде в Ню Идън няма нищо интересно за младо момиче.

— Надявах се, че ще проявиш малко повече разбиране — отвърна Никол леко кисело. — Нуждая се от помощта ти, Ричард… пък и Кати се отнася по-добре към теб.

Ричард замълча отново.

— Добре — обади се накрая. В тона му се усещаше безпомощност. Легна отново. — Утре ще я заведа да караме водни ски — тя обича това — и най-малкото ще я помоля да бъде по-внимателна с останалите членове на семейството.

 

 

— Много добре. Отлично — изрече Ричард, когато привърши с четенето на материала в тетрадката на Патрик. Той изключи захранването и се вгледа в сина си, който седеше леко притеснен в един стол срещу баща си. — Бързо си се справил с алгебрата — продължи Ричард. — Определено имаш талант за математиката. Докато в Ню Идън пристигнат новите обитатели, ти ще бъдеш почти готов за университетския курс, поне по математика.

— Но мама казва, че все още съм много назад с английския — отвърна Патрик. — Казва, че съчиненията ми сякаш са писани от малко дете.

Никол дочу разговора и влезе при тях от кухнята.

— Патрик, скъпи, Гарсия 041 твърди, че ти не се отнасяш сериозно към писането. Зная, че не можеш да научиш всичко за една нощ, но не искам да се срамуваш, когато срещнем другите хора.

— Но аз предпочитам математиката и естествените науки — възпротиви се Патрик. — Нашият робот Айнщайн твърди, че може да ме научи на висша математика за три или четири седмици, ако нямах толкова да уча по различните други предмети.

Входната врата се отвори внезапно и вътре влетяха Кати и Ели. Лицето на Кати сияеше от оживление.

— Съжаляваме, че закъсняхме — каза тя, но денят ни беше страхотен. — Тя се извърна към Патрик. — Прекосихме езерото Шекспир. Карах лодката сама. Оставихме Гарсия на брега.

Ели не беше и наполовина толкова въодушевена, колкото сестра си. В действителност тя изглеждаше леко засегната.

— Добре ли си, скъпа? — попита тихо Никол по-малката си дъщеря, докато Кати забавляваше останалите от семейството с разкази за приключенията им край езерото.

Ели кимна и не каза нищо.

— А най-вълнуващо — разпалваше се Кати — беше пресичането с голяма скорост през направените от нас вълни. Бам-бам-бам. Подскачахме от вълна на вълна. Понякога имах чувството, че летим.

— Онези лодки не са играчки — отбеляза Никол няколко минути по-късно. Направи знак на всички да седнат край масата за вечеря. Бенджи, който се намираше в кухнята и бъркаше с пръсти в салатата, седна последен.

— Гарсия щяха да ни спасят — отвърна насмешливо Кати. — Бяха три и ни наблюдаваха от брега… Освен това бяхме облекли спасителните жилетки, пък и нали аз мога да плувам.

— Но сестра ти не може — отвърна бързо Никол. В гласа й се долавяха метални нотки. — И ти знаеш, че тя щеше да изпадне в паника, ако бяхте паднали в езерото.

Кати понечи да спори, но Ричард се намеси и смени темата, преди конфликтът да се разрасне. В действителност всички от семейството бяха станали раздразнителни. Още преди месец Рама бе спряла на орбита край Марс, но засега нямаше никакви признаци за пристигането на контингента от Земята, който трябваше да посрещнат. А Никол си мислеше, че срещата им с жителите на Земята ще се състои веднага след като се установят на орбита край Марс…

След вечеря семейството се премести в малката обсерватория на Ричард, разположена в задния двор, за да погледат Марс Обсерваторията имаше достъп до всички външни сензори на РАМА (но към нито един от вътрешните, които обхващаха зоните извън Ню Идън — по време на обсъждането на проекта Орелът беше абсолютно категоричен по този въпрос). Тя предоставяше великолепен изглед през телескопа към червената планета, поне за част от всеки марсиански ден.

Сеансите за наблюдение особено допадаха на Бенджи. Той гордо посочи вулканите в района Терзис, големия каньон, наречен Долината на моряците, и мястото, където първият космически кораб „Викинг“ беше кацнал преди повече от двеста години. Южно от Станцията на Мъч, център на голямата марсианска колония, която беше изоставена през несигурните дни след Големия хаос, се зараждаше прашна буря. Ричард предположи, че бурята може да обхване цялата планета, защото точно сега е сезонът на глобалните бури.

— Какво ще стане, ако другите земляни не се появят? — запита ненадейно Кати по време на мълчаливото им наблюдение на Марс. — И, майко, моля те, поне този път ни отговори конкретно. В края на краищата, ние вече не сме деца.

Никол пренебрегна предизвикателството в тона от забележката на Кати.

— Ако не греша, в основен план за нас се предвижда да чакаме на орбита край Марс в продължение на шест месеца — отвърна тя. — Ако през това време срещата не се осъществи, РАМА ще се отправи към Земята. — Замълча за момент. — Нито баща ви, нито аз знаем каква ще бъде процедурата оттам нататък. Орелът ни каза, че ако се наложи да използват алтернативните планове, в съответния момент на нас ще ни се каже толкова, колкото е необходимо да знаем.

В стаята се възцари тишина. На екрана се появяваха изображения на Марс, погледнат от различен ъгъл.

— Къде е Земята? — попита Бенджи.

— Точно зад Марс, следващата по близост до Слънцето — отвърна Ричард. — Помниш ли, че ти показах подреждането на планетите на компютъра.

— Нямах това предвид — отвърна много бавно Бенджи. — Искам да видя Земята.

Молбата беше съвършено проста. Макар че неколкократно бе водил семейството в обсерваторията, Ричард никога не си беше помислял, че децата могат да се интересуват от едва видимата синя светлина на фона на марсианското небе.

— От разстояние Земята не прави голямо впечатление — рече Ричард, докато търсеше в базата данни съответния сензорен изход. — Всъщност тя много прилича на всеки друг ярък обект, например на Сириус.

Ричард беше пропуснал най-важното! Посочи им Земята сред останалите звезди и после центрира изображението върху това очевидно незабележимо отражение, а децата до едно бяха погълнати от внимание…

— Това е техният дом — помисли си Никол, омагьосана от неочакваната промяна в настроението в стаята, — Нищо че никога не са били там. Докато Никол също стоеше пред екрана, вторачена в мъничката светлина в центъра, картини от Земята нахлуха в спомените й. Даде си сметка колко дълбоко в нея се беше вгнездила носталгията, копнежът да се върне на тази благословена, покрита с океани и изпълнена с толкова красота планета. Сълзи изпълниха очите й, когато се приближи към децата и ги обгърна с ръце.

— Където и да отидем в тази удивителна Вселена — промълви тихо тя, — и сега, и за в бъдеще, тази синя точица винаги ще си остане наш дом.