Платон
Държавата (5)

Справедливост и несправедливост

XX. Хайде — казах аз, — Тразимахе, отговори ни отново. Твърдиш ли, че съвършената несправедливост е по-полезна от съвършената справедливост?

— Разбира се, твърдя и вече казах своите 348c основания — рече той.

— Но сега какво ще кажеш за техните качества?

— Нали качествата на едната ще наречеш добродетел, а на другата порок?

— Нима може иначе?

— Нали справедливостта ще наречеш добродетел, а несправедливостта порок?

— Разбира се, любезни — отговори той. — Щом аз смятам, че несправедливостта носи полза, а справедливостта не носи.

— Но как може да е така?

— Напротив, точно обратното е — каза той.

— Нима ти ще наричаш справедливостта порок?

348d — Не, но твърде благородна простота.

— Следователно ти ще наричаш несправедливостта злонравие?

— Не — отвърна той, — а благоразумие.

— Нима, Тразимахе, ти смяташ несправедливите за мъдри и добри?

— Именно тези — рече той, — които са напълно несправедливи и могат да си подчиняват градове и народи. А ти може би смяташ, че аз говоря за тия, които отрязват кесиите?^[1] Полезно е, разбира се, и това, стига само да остане незабелязано, продължи той. Но за това не заслужава да се говори, а само за онова, за което сега говорих.

— Сега вече разбирам какво искаш да кажеш — 348e рекох аз. — Но се учудвам, че смяташ несправедливостта за мъдрост и добродетел, а справедливостта за противоположното на тях.

— Точно така ги смятам.

— Това именно, друже, е твърде силно казано — отвърнах му аз, — и никой не би могъл лесно да му противоречи. Ако ти приемеше, че несправедливостта носи полза, но подобно на другите се съгласеше, че тя е лошо и позорно дело, ние бихме имали какво да 349a кажем, като говорим по обикновения начин. А сега ти открито я наричаш хубаво и мощно дело, като й приписваш всички други качества, които ние приписваме на справедливостта, понеже ти смело отнасяш несправедливостта към добродетелта и мъдростта.

— Съвсем вярно тълкуваш мислите ми — каза той.

— Но не трябва никак да се бавим да изследваме това мнение — предложих аз, — понеже съм убеден, че ти вършиш това, което и мислиш. Аз смятам, Тразимахе, че ти сега не се шегуваш неумело, а говориш това, което смяташ за истина.

349b — Но какво значение има за тебе — рече той — дали аз така мисля или не, та не опровергаваш моето твърдение?

— Няма никакво значение — отговорих аз. — Но опитай се да отговориш още и на следното: Смяташ ли, че един справедлив човек би искал да има повече от друг справедлив човек?

— Съвсем не — отговори Тразимах. — Иначе справедливият нямаше да бъде смешен и прост, какъвто е сега.

— Какво? Справедливият ще иска ли нещо повече от справедливото дело?

— Няма да иска повече от справедливото дело — отвърна той.

— Но дали справедливият би пожелал да има повече от несправедливия и би ли сметнал това за справедливо или не би го сметнал за справедливо?

— Би го сметнал за справедливо — отговори той. — Дори би го намирал за редно, но това нещо надминава неговите сили.

— Но аз не питам за това — рекох, — дали справедливият не се стреми и не желае да има повече от справедливия, а от несправедливия.

349c — Точно така — отвърна ми той.

— А несправедливият? Дали той желае да има повече от справедливия въпреки неговото справедливо дело?

— Как няма да желае — рече, — когато той иска да има повече от всички.

— Нали несправедливият ще иска да има повече дори и от несправедливия по отношение на неговото несправедливо дело и ще се състезава с него, за да получи той сам най-много от всички?

— Това е така.

XXI. Нека поговорим така — рекох: — Справедливият желае да има повече не от подобния на себе 349d си, а от неподобния на себе си. Несправедливият пък желае да има повече от подобния и неподобния на себе си.

— Отлично говориш — рече той.

— Несправедливият — казах — е разумен и добър, а справедливият не притежава нито едно от тия две качества.

— И това е добре — отвърна той.

— Нали несправедливият — попитах — е подобен на разумния и добрия човек, а справедливият не е подобен?

— Какво пречи — отговори той, — че този, който е несправедлив, да е подобен на такива, и този, който не е несправедлив, да не е подобен на такива?

— Добре. Следователно всеки от тях е такъв, на какъвто е подобен.

— Какво друго? — попита той.

349e — Нека бъде така, Тразимахе. Но ти наричаш ли някого музикант, а другиго немузикант?

— Разбира се.

— Един нали наричаш разумен, а другиго неразумен?

— Музиканта наричам разумен, а немузиканта наричам неразумен.

— Нали смяташ за добър този в това, в което е разумен, и за лош този в това, в което е неразумен?

— Да.

— Същото е и за лекаря? Нали така?

— Така.

— Смяташ ли ти, любезни, когато някой музикант настройва лирата си, че той желае с обтягането и отпускането на струните да надмине друг музикант или смята за редно да има повече от него?

— Съвсем не.

— Тогава да е нещо повече от немузиканта?

350a — Това е необходимо — отговори той.

— А при лекаря как е? Би ли искал той чрез определяне режим на храна и питие да надмине лекар — да надмине човек и неговото дело?

— Очевидно не.

— Но да надмине този, който не е лекар?

— Да.

— За всяко знание или незнание ти смяташ ли, че всеки знаещ при говорене и вършене би искал да 350b избере за себе си повече, отколкото някой друг знаещ и при една и съща дейност не би желал да е с едни и същи постижения с оня, който е подобен на него?

— Вероятно това трябва да е така — отговори той.

— А този, който не знае, нима също не би искал да има повече от знаещия и от незнаещия?

— Вероятно.

— Но знаещият нали е мъдър?

— Смятам.

— А мъдрият нали е добър?

— Смятам.

— Следователно добрият и мъдър човек няма да 350c желае да има повече от подобния на себе си, а от неподобния и противоположния на себе си?

— Изглежда — рече той.

— А пък лошият и невежата ще иска да има повече от подобния и неподобния на себе си?

— Очевидно.

— Но тогава, Тразимахе — казах аз, — нали несправедливият сред нас ще желае да има повече от подобния и неподобния на себе си? Нали ти сам говореше така?

— Така — потвърди той.

— А справедливият нали ще поиска да има повече не от подобния, а от неподобния на себе си?

— Да.

— Следователно справедливият е подобен на мъдър и добър, а несправедливият е подобен на лош и на невежа.

— Изглежда.

— Но ние се съгласихме, че всеки един от двамата е такъв, какъвто е този, на когото е подобен.

— Съгласихме се.

— Следователно справедливият за нас се явява добър и мъдър, а несправедливият е невежа и лош.

XXII. Тразимах се съгласи с всичко това, но не така лесно, както сега го разказвам аз, а мъчно и 350d принуден, облят в обилна пот, понеже беше лято. Само тогава аз го видях да се черви, а по-рано никога. И тъй, след като се съгласихме, че справедливостта е добродетел и мъдрост, а несправедливостта е зло и невежество, аз казах: Нека това да бъде вече установено от нас, но ние твърдяхме, че справедливостта е и силна. Или не си спомняш това, Тразимахе?

— Помня — отговори той, — но на мене не ми харесва 350e и това, което сега говориш. Имам какво да ти кажа за тия неща. Но добре зная, ако почна, ти би казал, че аз ораторствувам. Затова или ми позволи да говоря това, което желая, или пък, ако искаш да питаш, то питай. Аз пък подобно на бабите, които разказват басни, ще кимам с глава в знак на съгласие или несъгласие.

— Но не и против твоето собствено мнение — казах аз.

— Ще се постарая да ти се харесам, ако не ми позволяваш да говоря — рече той. — Какво друго искаш?

— Нищо повече, кълна ти се в името на Зевса — рекох аз. — Но ако ще правиш това, прави го. Аз пък ще задавам въпроси.

— Питай.

— Аз ще питам за това, за което и преди малко 351a говорихме, за да изследваме поред какво отношение има справедливостта към несправедливостта. Каза се, че несправедливостта е по-силна и по-мощна от справедливостта. Но сега — казах, — когато вече се прие, че справедливостта е мъдрост и добродетел, смятам, лесно ще стане ясно, че справедливостта е по-силна от несправедливостта, щом несправедливостта е невежество. Всеки би разбрал това. Аз пък не желая, Тразимахе, такова просто разрешение, но да разгледаме въпроса така: нали ти би приел, че съществува несправедлива държава и тя по несправедлив начин е пристъпила да зароби други държави, заробила си е вече много държави и те й робуват?

— Защо не — рече той. — И това ще направи 351b най-добре онази държава, която е най-силна и несправедлива в най-голяма степен.

— Зная — рекох, — че това беше твоето мнение, но по тоя въпрос аз разсъждавам така: Държавата, която е станала по-силна от друга държава, дали трябва да има тая власт, като е справедлива, или като е несправедлива?

351c — Ако справедливостта е мъдрост, както преди малко ти говореше, трябва със справедливост. Ако пък е такава, както аз говорех, трябва с несправедливост.

— Много се радвам, Тразимахе — рекох, — че ти не се задоволяваш само с клатене на глава в знак на съгласие или несъгласие, но отговаряш твърде добре.

— Защото се старая да ти угодя — продума той.

XXIII. — И добре правиш. Но бъди любезен и ми кажи следното: смяташ ли ти, че държава или войска, или разбойници, или крадци, или друга някаква група, като започне нещо несправедливо, би могла да постигне нещо, ако нейните членове постъпват един към друг несправедливо?

351d — Няма да постигнат — рече той.

— Но ако не биха постъпвали несправедливо помежду си, нали по-скоро биха постигнали целта си?

— Без съмнение.

— Ясно е, Тразимахе, че несправедливостта поражда бунтове, враждебни чувства и междуособици, а справедливостта създава единодушие и дружба. Така ли е?

— Да бъде така, за да не споря с тебе — рече той.

— И добре правиш, любезни. Но кажи ми следното: ако е свойствено на несправедливостта да създава омраза всякъде, където е, няма ли, намирайки се и сред свободни, и сред роби, да ги кара да се мразят помежду си и да въстават един срещу друг 351e и да не могат по никакъв начин да направят нещо заедно?

— Естествено.

— Ако несправедливостта се вмъкне между двама души, нали ще се появи между тях несъгласие и нали те ще се намразят и ще станат врагове един друг и на справедливите?

— Ще станат — отговори той.

— Но ако, чудни човече, несправедливостта се яви само у един, нима тя ще загуби своята сила или все пак ще я запази?

— Нека да си я запази — рече той.

— А нали несправедливостта се явява с такава сила, та където и да е — било в държава или сред народ, войска или където и да било другаде, първом я прави безсилна да върши нещо със себе си поради смут и несъгласие, а след това я прави враг на себе си, на всичко противоположно на себе си и на справедливото? Така ли е?

— Така е.

— Мисля, че несправедливостта и когато е у един, тя върши онова, което й е присъщо по природа да прави, т.е. първом ще го направи безсилен да действува, понеже ще се бунтува и няма да е съгласен 352a сам със себе си, а след това ще го направи враг на себе си и на справедливите. Така ли е?

— Да.

— Но, приятелю, нали и боговете са справедливи?

— Да бъдат — рече той.

— Следователно несправедливият е враг и на 352b боговете, Тразимахе, а справедливият им е приятел.

— Угощавай се смело с такава реч — каза той. — Аз няма да ти противореча, за да не ме намразят слушателите.

— Хайде, щедро ме угощавай с нови отговори, както досега — казах аз. — Справедливите вече ни се показват и по-мъдри, и по-добри, и по-силни за работа, 352c а несправедливите не могат да направят нищо задружно. Ние, макар и да казваме, че с общи усилия някои несправедливи са по-силни, но това говорим не съвсем точно, понеже, бидейки несправедливи, те не биха се въздържали напълно от взаимни неправди. Явно е, че у тях все още е останала някаква справедливост, която ги въздържа да постъпват несправедливо помежду си и спрямо тия, срещу които въстават. Чрез тая справедливост те са извършили всичко, което са извършили, макар че с несправедливост са се стремили към несправедливи дела, понеже са наполовина покварени. Когато хората са напълно покварени и съвършено несправедливи, те са и напълно безсилни за работа. Аз разбирам, че тия неща са така, а не, както ти отначало 352d твърдеше. Трябва да изследваме това, което по-късно поставихме за изследване: дали справедливите живеят по-добре от несправедливите и дали са по-щастливи. Според мене от казаното сега вече е ясно, но все пак трябва по-добре да се изследва, защото не става въпрос за нещо незначително, а как трябва да се живее.

— Изследвай — рече той.

— Ще изследвам — рекох аз. — Хайде кажи ми има ли някаква работа на кон?

352e — Изглежда.

— Нали ти би признал за работа на кон или на някое друго същество това, което някой би извършил единствено чрез него или най-добре чрез негова помощ?

— Не разбирам — отвърна той.

— Но можеш ли ти да виждаш с някой друг орган освен с очите?

— Не мога.

— А да чуваш с друг орган освен с ушите?

353a — Съвсем не.

— Не трябва ли с право да наречем това тяхна работа?

— Несъмнено.

— Какво? Нали лозова пръчка ти би отрязъл с нож, ножица или с много други инструменти?

— Как да не мога?

— Но с никой друг инструмент, мисля, ти не би могъл така добре да я отрежеш, както с овощарска ножица, която е направена тъкмо за това.

— Вярно.

— Няма ли да признаеш това за нейна работа?

— Несъмнено ще го призная.

XXIV. Мисля, че сега ти би разбрал по-добре моя въпрос, който зададох преди малко: нали това е работата на всеки предмет, която се извършва или само чрез него, или пък най-добре с него, отколкото с други предмети?

— Сега разбирам, и смятам, че в това се състои работата на всеки предмет.

— Добре — продължих аз, — но мислиш ли, че 353b има свое свойство всеки предмет, който притежава и някаква своя работа? Нека се върнем отново към вече казаното. Нали говорихме, че има работа на очите?

— Има.

— Би трябвало да има свойство на очите?

— И свойство.

— Има ли някаква работа и на ушите?

— Да.

— Следователно има и тяхно свойство?

— И свойство.

— Същото е и с всички други неща?

— Така.

— Почакай. Биха ли могли очите добре да извършват своята работа, ако не притежават присъщото им свойство, но имат вместо него недостатък?

— Но как може? — рече той. — Вероятно ти 353c говориш за слепота вместо за зрение?

— Каквото и да е тяхното свойство — казах аз. — Сега аз не питам за това, но дали с присъщото им собствено свойство се извършва добре тяхната работа, а с недостатъка им се извършва лошо.

— Вярно ти говориш това — продума той.

353d — Нали и ушите, лишени от собственото си качество, лошо ще извършват своята работа?

— Без съмнение.

— И всички останали неща ние ще приведем към това правило?

— Струва ми се.

— Добре. Сега обмисли следното: има ли работа на душата, която ти не би могъл да извършиш с нещо друго от съществуващите неща? Например старанието, управляването, съветването и всичко друго от този вид бихме ли могли с право да ги припишем на нещо друго освен на душата и бихме 353e ли казали, че те не са нейно собствено дело?

— На нищо друго.

— А живеенето няма ли да назовем дело на душата?

— Повече от всичко — рече Тразимах.

— Няма ли да се съгласим, че и душата има някакво свойство?

— Съгласяваме се.

— И така, Тразимахе, душата ще извършва ли някога добре своята работа, ако е лишена от своето свойство? Или това е невъзможно?

— Не е възможно.

— Следователно лошата душа трябва лошо да управлява и лошо да се грижи, а добрата да върши добре всичко това?

— Необходимо е.

— Но нали ние се съгласихме, че свойството на душата е справедливост, а злото е несправедливост?

— Съгласихме се.

— Следователно справедливата душа или справедливият човек ще живее добре, а несправедливият ще живее лошо.

— Според твоите думи изглежда така — рече той.

354a — Но който живее добре, той е блажен и щастлив, а който не живее добре, той е нещастен.

— Как иначе?

— Следователно справедливият е щастлив, а несправедливият нещастен?

— Съгласен съм.

— Нали не е полезно за човека да е нещастен, а да е щастлив?

— Как иначе?

— И тъй, блажени Тразимахе, несправедливостта никога не е по-полезна от справедливостта.

— Това е твоя гощавка, Сократе, за празника в чест на богинята Бендида.^[2]

— Но дадена от тебе, Тразимахе, понеже ти стана кротък и престана да се сърдиш. Но аз не съм се нагостил добре поради моя лична вина, а не поради 354b твоя вина. Както лакомниците се нахвърлят ненаситно към постоянно поднасяните ястия и ги поглъщат, вместо бавно да ядат от първото, така също и аз, както ми се струва, преди ние да намерим това, което имахме пред вид, а именно какво нещо е справедливостта, изоставих този въпрос и се впуснах да изследвам за нея дали тя е зло или невежество, или мъдрост, или добродетел. След това, когато се промъкна въпросът, че несправедливостта е по-полезна от справедливостта, не можах да се въздържа да не се заловя с тоя въпрос. Така че сега от нашия разговор 354c ми стана ясно, че нищо не зная, понеже не зная какво е справедливостта и едва ли ще узная дали тя е добродетел, или не е, и дали този, който я има, е нещастен, или пък е щастлив.