Платон
Държавата (12)

Изразни средства на поезията

VI. Нека поставим край на разсъжденията за това, което трябва да се говори. Сега, смятам, трябва да изследваме начина на изразяването и тогава вече ще бъде напълно определено какво трябва да се говори и по какъв начин трябва да се говори.

— Но това, което говориш — рече Адимант, — аз не разбирам.

— А би трябвало да разбираш — отвърнах аз. — 392d Възможно е да разбереш по-добре, ако се изразя по следния начин: нали всичко, което разказват митографите и поетите, е изложение на станали неща или за неща, които стават и които ще стават?

— Какво друго може да бъде — отвърна той.

— Нали те постигат това или чрез прост разказ, или чрез подражаване на станалото, или най-сетне чрез двете тия средства?

— И това — рече той — желая още по-ясно да разбера.

— Изглежда — рекох аз, — че аз съм неясен 392e учител. Затова подобно на неопитните в говоренето ще взема само отделна част, а не цялото и така ще се опитам да ти обясня това, което желая. Кажи ми дали ти знаеш първите стихове на „Илиада“, в които поетът съобщава, че жрецът Хриз молил Агамемнон да освободи дъщеря му; Агамемнон се разсърдил, а жрецът, понеже не получил дъщеря си, 393a обърнал се с молба към бога да накаже ахейците.

— Зная.

— Знаеш следователно и следните стихове:

… и молеше всички ахейци,

ала най-много Атридите двама, водачи военни.^[1]

Сам поетът казва тези думи и не желае нашата мисъл да се насочи към нещо друго, уж че някой друг 393b говори, а не той сам. След тия стихове обаче говори самият Хриз и се опитва по възможност да ни убеди да повярваме, че не Омир говори, но жрецът, който е бил на преклонна възраст. И така е съставил целия останал разказ за събитията при Троя, и за събитията на остров Итака, и за неволите в цялата „Одисея“.

— Без съмнение — потвърди той.

— Нали има разказ и тогава, когато Омир предава без прекъсване отделни речи и когато разказва това, което вмъква между тях?

393c — Иначе не може да бъде.

— Но когато представя разказа, като че някой друг го изказва, нали ще кажем, че той представя своята реч като най-еднаква с речта на този, за когото вече е казал, че говори?

— Ще кажем, може ли да не кажем?

— А когато той се представя подобен на друг било по глас или по външност, нали това значи да се подражава на този, комуто се уподобява?

— Защо не?

— Ето по какъв начин той и другите поети съставят разказ по подражание.

— Съвсем вярно.

Ако пък поетът никак не се скрива, то цялата 393d му поема и разказ биха били без подражание. Но да не кажеш, че отново не разбираш, аз ще ти покажа как става това. Ако Омир, след като е казал, че е пристигнал Хриз с откуп за дъщеря си и е помолил ахейците, особено царете, след това не говори като уподобен на Хриз, ала като Омир, то ти знаеш, че няма подражание, но само един прост разказ. Например в подобен вид (но аз ще говоря в не393e стихотворна реч, защото не съм поет). След като пристигнал жрецът, започнал да моли боговете да дадат на ахейците да разрушат Троя и сами да бъдат спасени, а на него да върнат дъщерята, след като приемат откупа и почетат бога. След като казал това жрецът, другите поискали да го почетат и да изпълнят молбата му, но Агамемнон се разгневил и заповядал веднага да си отиде и повторно да не се връща, за да не се окаже за него безполезен скиптърът и венецът 394a на бог Аполон. Преди да я пусне, рекъл, тя ще остарее с него в къщата му в Аргос. Агамемнон заповядал жрецът да не го сърди, за да си отиде жив и здрав у дома. Старецът, щом го изслушал, се уплашил и мълчаливо си тръгнал. Но щом излязъл от стана, дълго се молил на бог Аполон, като назовавал бога по име, припомняйки му заслугите си и молейки го за отплата, ако някога е извършил нещо приятно за бога при изграждането на храмовете му и при жертвоприношенията на жертвениците му. Заради 394b това той молил бога да отмъсти на ахейците със стрелите си за неговите сълзи.^[2] Ето това е, друже — рекох аз, — прост разказ без подражание.

— Разбирам — отвърна той.

VII. Сега разбери — продължих аз — и това, което е противоположно на този разказ, когато някой изключва думите на поета, вмъквани между речите, и прави разказа във форма на разговор.

— И това разбирам — рече той. — Такъв е разказът в трагедията.

— Съвсем вярно си разбрал — казах аз. — И смятам, че сега мога вече да открия това, което 394c по-рано не можех: едни от поетическите и баснословните разкази всецяло се състоят от подражание. Това са, както казваш, трагедията и комедията. Други пък са разказ на самия поет — тях ще ги намериш най-често в дитирамбите^[3]. А трети произведения са съчинени чрез подражание и разказ, както е при поемите и при много други съчинения, ако ти ме разбираш.

— Сега разбирам — рече той — какво искаше да кажеш тогава.

— Спомни си казаното по-рано: ние казахме това, което трябва да се говори, а сега трябва да изследваме как трябва да се говори.

394d — Спомням си.

— Аз говорех следното: ние трябва да се съгласим дали да позволим на поетите у нас да съставят разкази чрез подражание, или ту с подражание, ту без подражание; също какъв трябва да бъде този начин или изобщо да няма подражание.

— Досещам се — рече той, — че ти искаш да изследваш дали в нашата държава да приемем трагедията и комедията, или да не ги допуснем.

— Може би — рекох, — но може би и нещо повече от това — още и аз сам не зная. Ние ще тръгнем натам, където ни заведе изследването подобно на вятър.

— Добре говориш и това — рече той.

394e — Сега помисли, Адиманте, дали стражите у нас трябва да са подражатели, или не трябва. Впрочем от казаното вече следва, че всеки човек може добре да изпълнява една длъжност, а не много. Ако ли се заеме за повече, предприемайки много работи, едва ли би успял във всичко толкова, че да заслужи и одобрение.

395a — Защо да не заслужи?

— Същото не се ли отнася и до подражанието? С други думи, възможно ли е за един човек да подражава много неща така добре, както се подражава само едно нещо?

— Не е възможно, разбира се.

— Мъчно е следователно един човек да се занимава с работи, достойни за споменаване, и същевременно да подражава много неща и да бъде добър подражател, когато едни и същи хора не са в състояние да подражават добре едновременно на две неща, които изглеждат близки помежду си, например да съчиняват комедия и трагедия.^[4] Или ти не ги наричаш подражания?

— Наричам ги и ти говориш правилно, че едни и същи хора не могат да създават едното и другото.

— И рапсодите^[5] не могат да бъдат в същото време и актьори.

— Вярно.

— Едни и същи актьори не участвуват в трагическите и комическите представления. А и едното, и другото е подражание. Или не е така?

395b — Това са подражания.

— Освен това, Адиманте, струва ми се, че природата на човека е разделена на твърде малки частици, така че не е възможно за един човек добре да подражава много неща и да върши самите тия неща, на които подражанията са подобни.

— Съвсем вярно — потвърди той.

VIII. И тъй, ако искаме да запазим първата наша мисъл, то нашите стражи, като се откажат от всякакво друго занимание, трябва да бъдат грижливи 395c майстори за свободата на държавата; те не трябва да се занимават с нищо друго, което не води към това, т.е. не би трябвало нещо друго да правят и да подражават.^[6] Ако пък подражават, трябва да започнат още от детство, и то да подражават на това, което е близко до тяхната служба, за да станат мъжествени, разумни, благочестиви, свободни и с всички други подобни качества. А това, което не е присъщо на свободата и което е позорно, нито да го вършат, нито да му подражават, за да не би от подражанието да се приобщят към подражаваното. Или ти не знаеш, че подражаваните неща още от юношество и до 395d по-късно се превръщат в навици и в природно качество за тялото, гласа и мисълта?

— Разбира се — рече той.

— И ние няма да допуснем — продължих аз, — че тия, за които говорим и се грижим да станат добри мъже, същите, макар да са станали вече добри мъже, да подражават на жена, било млада или стара, било че се кара със своя съпруг или роптае против 395e боговете, било че величае себе си и се смята за щастлива, или пък потънала в нещастия, в скърби и в сълзи, а още по-малко, ако тя е болна, влюбена или изпитва родилни болки.

— Без съмнение — потвърди той.

— И няма да допуснем да подражават на робини и роби, които вършат своя робска работа.

— И това няма да допуснем.

— Няма да подражават на лоши хора, на малодушни и на тия, които вършат противното на това, за 396a което говорим, т.е. вършат зло и се надсмиват един на друг, сквернословят в пияно или трезво състояние, или наред с другото грешат с думи и дела против себе си и против другите. Аз мисля, че стражите не трябва да свикват да се уподобяват на безумни нито с думи, нито с дела. Необходимо е да можем да разпознаваме безумните и порочни мъже и жени, но не трябва да вършим това, което вършат те, и не бива да им подражаваме.

396b — Съвсем вярно — продума той.

— Но — продължих аз — трябва ли да се подражава на ковачите или на другите занаятчии, на моряците и на кормчиите на триери^[7] или на други подобни?

— Но как да се подражава на тези, на които никому не е позволено дори да им обръща внимание? — попита той.

— Но трябва ли да подражават на цвилещите коне и мучещите бикове, на бучащите реки и на ревящото море, на гърма и на всичко подобно?

— Но — рече той — нали на тях е забранено да бъдат безумни и да се уподобяват на безумни?

— Ако разбирам — рекох — това, което казваш, 396c има определен начин на изразяване и разказ, при който би разказвал действително добър и честен човек, когато намира за необходимо да разкаже нещо, а така също и друг начин, противоположен на този, към който би се придържал винаги и би го използувал човек по природа и по възпитание напълно противоположен на първия.

— Какви са тия два начина? — попита той.

— Струва ми се — продължих аз, — че разумният човек, когато започне да излага в своя разказ думите и делата на добър човек, ще пожелае да го представи такъв, какъвто е, и няма да се срамува от това си подражание, щом подражава твърде много на добър мъж, постъпващ предпазливо и разумно, обаче 396d по-малко и по-предпазливо ще подражава на добрия човек, който страда от болести или от любовни страсти, от пиянство или от някое друго страдание. Ако ли пък попадне на недостоен за себе си човек, не ще пожелае сериозно да се уподоби на по-лош освен за кратко време, когато лошият прави нещо добро. Ще му бъде срамно отчасти понеже не е упражнен в подражаване на такива, отчасти понеже мрази да се уподобява и представя в образи на по-лоши, които в сърцето си презира, освен ако това е на шега.

— Естествено — рече той.

396e IX. И тъй няма ли да си послужи авторът с това напътствие, което преди малко направихме за поемите на Омир, и неговият начин на изразяване ще има ли в себе си по нещо от двата начина, т.е. от подражанието и от разказа, като в дългия си разказ отделя някаква малка част за подражание? Или аз не казвам нищо?

— Говориш напълно вярно — рече той, — ако е 397a необходимо да има изобщо образец за такъв разказвач.

— Ако не е такъв — продължих аз, — то колкото той е по-лош, толкова повече ще подражава на всички, вместо да разказва, и ще смята, че няма нищо недостойно за него, та да се решава усърдно да подражава на всичко в присъствието на мнозина, както казахме сега, а именно на гръм и свистене на ветрове, на шум от градушка, от оси и колела, на свирене с тръби, флейти и овчарски свирки и всякакви други 397b подобни музикални инструменти, дори на гласове на кучета, овци и птици. Нали цялата тази негова форма на представяне ще се състои от подражаване на гласове и образи, а ще съдържа малко разказ?

— По необходимост трябва да е така — рече той.

— Ето това са двата вида на изложение, за които говорих — подчертах аз.

— И те съществуват — рече той.

— Но единият от тях е с малки отклонения. Ако някой си служи в изложението с подходяща хармония и ритъм, то правилно ще се изразява винаги по един и същ начин и с една хармония — защото отклоненията ще бъдат незначителни; и ритъмът ще бъде също в такъв вид?

397c — В действителност така и става — отговори той.

— А как стои работата с другия начин? Нали той ще изисква противоположни качества, т.е. всички хармонии и всички ритми, за да въздействува на слушателите? В случая са възможни различни форми на изменения.

— И това е съвсем така.

— Нали всички поети и говорители си служат с едната или другата форма на изразяване или пък си образуват смесена и от двете?

— Необходимо е — рече той.

397d — Но — попитах — какво ние да правим? В нашата държава дали да приемем всички тези форми или една от несмесените, или пък само смесената?

— Ако е необходимо моето мнение — рече той, — да предпочетем несмесената форма, която подражава на честния човек.

— Но, Адиманте, приятна е и смесената форма, обаче за децата, възпитателите и за твърде голяма част от народа си остава най-приятна несмесената форма, която ти избираш.

— Наистина е най-приятна.

397e — Но може би — рекох аз — ти ще кажеш, че тя не подхожда на нашето схващане за държавата, според което човек не върши две или повече работи, а всеки прави само едно нещо.

— Без съмнение не подхожда.

— Следователно в така уредената държава ще имаме в лицето на обущаря само обущар, а не и кормчия наред с обущарството; в лицето на земеделеца само земеделец, а не и съдия наред със земеделското занимание; и във войника само войник, а не и търговец наред с военното му изкуство и така с всички.

— Вярно е — рече той.

398a — И тъй, ако дойде някой в нашата държава, надарен с такава мъдрост, та да се показва в различни образи и да подражава на всичко, и пожелае да ни покаже своите произведения, ние ще му се поклоним като на свят, достоен за учудване и приятен, но ще му кажем, че подобен мъж няма в нашата държава, нито е възможно да има. Като му помажем главата с елей^[8] и като го увенчаем с вълнена украса, ще го 398b изпратим в друга държава, а ние самите заради ползата ще се насочим към по-строг и не толкова приятен поет и митолог, който ще подражава речта на честен човек и ще говори според ония форми, които установихме в началото, когато започнахме да изграждаме образованието на войниците.

— Без съмнение — рече — ние така ще направим, стига това да е в наша власт.

— Сега, друже мой — казах аз, — вече може да се определи окончателно хармонията в думите и разказите, понеже вече показахме какво трябва да се говори и как да се говори.

— И аз така мисля — рече той.

X. След това не остава ли ние — рекох аз — да 398c разгледаме вида на песните и стихотворенията?

— Очевидно.

— За всички ще бъде обаче ясно какво ние трябва да кажем за тяхната същност, ако искаме да бъдем съгласни с това, което вече казахме.

А Главкон се усмихна и рече:

— Сократе, аз съм извън броя на тия всички, понеже в момента не мога достатъчно да съобразя какво точно трябва да говорим, а само се досещам.

— Непременно принадлежиш към тях — отвърнах аз, — понеже първо ти достатъчно знаеш, че мелическото стихотворение се състои от три части: 398d думи, хармония и ритъм.

— Да. Това е така — рече той.

— Що се отнася до думите, те с нищо не се отличават от думите в произведение, което не е предназначено за пеене, понеже те трябва да бъдат съобразени със същите типове, за които преди малко говорихме. Нали така?

— Вярно — рече той.

— Хармонията и ритъмът пък трябва да следват думите.

— Възможно ли е иначе?

— Ние казахме, че поезията трябва да няма нищо плачевно и тъжно.

— Съвсем не трябва да има.

— Какви са впрочем плачливите хармонии? 398e Кажи ми, понеже ти си запознат с музиката.

— Смесено лидийската, строго лидийската и някои други^[9] — отговори той.

— Следователно тия мелодии трябва да бъдат отстранени, понеже те са безполезни не само за мъжете, но дори и за жените, които трябва да бъдат скромни.

— Разбира се.

— А що се отнася до пиянството, разнежеността и леността, то те са несвойствени на защитниците.

— Може ли иначе?

— А какви са разнежващите и трапезните хармонии?

— Йонийски и лидийски — рече той, — които се наричат разслабващи.

— Ще употребиш ли тия по някакъв начин при 399a военните, друже мой?

— По никакъв начин — отговори той. — За тебе остават само дорийската и фригийската хармония.

— Аз не разбирам от хармонии — рекох, — но ти запази оная хармония, която би могла добре да подражава гласа и напева на мъжествен човек по време на неговия военен подвиг и всяка напрегната работа или когато той бива излаган на наранявания и смърт, или когато попада на каквото и да било друго нещастие и във всички случаи упорито и мъжествено 399b защищава своя живот. Запази и друга хармония, която е за човек по време на неговия мирен и ненапрегнат труд, намиращ се в доброволно занимание, когато убеждава било с молитва бога, било с наставление и увещаване човека или, обратно, когато е внимателен по отношение на друг, който го моли, поучава или убеждава и поради това се показва разумен и не се 399c възгордява, но се проявява във всичко това като разумен и умерен и остава доволен от това, което става. Запази ми тия две хармонии — принудителната и доброволната, които подражават най-добре гласовете на нещастните и щастливите, на разумните и храбрите — тях ми остави.

— Но ти искаш — рече той — не други да ти оставя, а същите, за които сега сам говорих.

— Ние няма да се нуждаем — рекох аз — при песните и песнопенията от многострунен и многогласен инструмент.

— Струва ми се, че няма да се нуждаем — рече той.

— Следователно няма да храним майстори на 399d тригони^[10], пиктиди^[11] и на всички многострунни и многогласни инструменти.

— Очевидно няма да храним.

— Ти пък ще приемеш ли в нашата държава майсторите на флейти и самите флейтисти? Но всичката тази многострунност и многогласност нали е подражание на флейтата?^[12]

— Ясно е, че няма да ги допусна — отговори той.

— Следователно ти оставяш за ползуване в нашата държава лирата и цитрата — продължих аз, — а пастирите по полетата ще си служат с овчарската свирка сирингс.^[13]

— Нашето разсъждение — рече той — ни води към този извод.

— И тъй, друже мой — рекох аз, — ние не правим нищо ново, като предпочитаме Аполон и 399e музикалните инструменти на Аполон пред Марсиас и пред неговите музикални инструменти.^[14]

— Кълна се в Зевса — рече той, — струва ми се, че нищо ново не въвеждаме.

— Кълна се в кучето^[15] — продължих аз, — и не усетихме как очистихме държавата, за която досега казвахме, че тъне в разкош.

— Разумно постъпваме — рече той.

XI. Нека бъде така — рекох, — но да очистим и останалите неща. След това, което казахме за хармонията, да не следваме различни ритми^[16] и 400a разнообразни тактове, но да имаме пред очи само ритмите за порядъчен и мъжествен живот. И като разберем това, да заставим стихотворната стъпка и мелодията да следват речта на такъв човек, а не речта да следва стихотворната стъпка и мелодията. Твое задължение е да кажеш какви са тия ритми, както това направи с хармониите.

— Заклевам се в Зевса, че не съм в състояние да кажа това. Има три вида ритми, от които се сплитат тактовете, както при тоновете има четири вида, от които са всички хармонии; това бих могъл да кажа, но не съм в състояние да кажа какъв начин на живот ще подражават.

400b — Но ние ще се посъветваме с Дамон^[17] за това — казах аз, — какви са съответствуващите тактове за низостта, надменността, лудостта и на другите пороци и какви ритми трябва да бъдат поставени на противоположните им състояния. Смятам, че чух от него, макар и неясно, да нарича един ритъм установен по такта на военната музика, дактиличен и хероичен, но не зная как го съставя и го прави еднакъв при високите и ниските тонове, кога завършва на кратка и дълга сричка. Както ми се струва, той споменава също за ямб и за един друг размер, наречен трохей, и 400c определя техните дължина и краткост. В някои от тях, мисля, той порицава и хвали движението на стъпката не по-малко, отколкото самите ритми или едното и другото. Не мога да кажа точно. Но и това, както казвах, трябва да се приеме според Дамон, защото с малко думи не могат да се определят тия неща. Ти как мислиш?

— Кълна се в Зевса, аз не мисля иначе.

— Ще може ли да обясниш, че благоприличното и неблагоприличното съответствуват на ритмичното и неритмичното?

400d — Разбира се.

— Що се отнася до ритмичното и неритмичното, то първото напълно отговаря на хубава реч, а второто — на противоположната на тая реч. Същото е и с хармоничното и нехармоничното, стига само ритъмът и хармонията да следват словото, както по-горе се каза, а не словото да следва тях.

— Естествено — рече той — ритъмът и хармонията трябва да следват словото.

— Но — попитах аз — видът на словото и самото слово нали трябва да следват нрава на душата?

— Без съмнение.

— И всичко останало да следва словото?

— Да.

— Следователно и хубавата реч, и хармонията, и благоприличието, и ритмичността се съобразяват с 400e добронравието. Ние пък наричаме добронравие не това, което е глупаво, но с умалителни и нежни думи наричаме само това, което наистина е добро и прекрасно свойство на сърцето от нравствено гледище.

— Съвсем вярно — рече той.

— Нали младежите трябва да се стремят винаги към това, ако искат да вършат своята работа?

401a — Наистина са длъжни да се стремят към това.

— Живописта и всяка подобна дейност е пълна с тях, пълни са с тях също тъкаческото изкуство, бродирането, построяването на домове и всяка друга дейност за изработване на предмети, дори природата на телата и на другите растения: благоприличното и неблагоприличното имат място навсякъде. А неблагоприличното, неритмичното, нехармоничното са братя на злословието и злонравието. Противоположните пък свойства са сродни на противоположните на споменатите, т.е. братя и подражания на разумното и на добрия прав.

401b — Съвсем вярно — продума той.

XII. Но само на поетите ли трябва да нареждаме и да ги принуждаваме да представят в своите стихотворения образа на добронравие или изобщо да не пишат стихотворения, или трябва да се заповяда и пречи и на другите майстори да не изобразяват нито в своите живописни картини, нито в постройките, нито в каквато и да било друга художествена работа нещо безнравствено, разпуснато, низко и непристойно. Ако пък някой не е в състояние да не прави това, нали не трябва да му се позволява да твори в нашата държава, за да не би нашите стражи, 401c възпитани с примери за лошо и пороци, като че хранени с отровна билка, събирайки всеки малко по малко от многото и пасейки само едно и също, незабелязано да натрупат голямо зло в душите си? Нали ние трябва да търсим такива художници, които по природа са надарени да изобразяват същността на красивото и благообразното, та младежите, сякаш че живеят в здравословно място, да получават полза от всичко, което им носи изгода от всяко хубаво 401d дело, попаднало им пред погледа или на ушите, подобно на приятен полъх, носещ от целебни места здраве, и незабелязано още от детски години ги води към подобие, дружба и съгласие с хубавата реч?

— Би било най-добре — рече той — да се хранят по такъв начин.

— Главконе, нима главната храна за това, рекох, не се съдържа в музиката, понеже ритъмът и хармонията най-лесно се внедряват в душата и най-силно я трогват, като я правят благоприлична, носейки сами благоприличие, ако някой се храни правилно, ако ли пък не, то се получава тъкмо противното? 401e Възпитаният там и по такъв начин, както трябва, най-остро чувствува всичко, което е пропуснато или не е направено добре, или пък по природа не е добро. Като негодува с право против това, той хвали хубавото, приема го с радост в душата си и хранейки се с него, става честен и добър, а срамните дела порицава и с право ги мрази още от юношески години, 402a преди да е в състояние да разбере причината им. Когато пък след време причината стане ясна, то възпитаният по такъв начин съвсем лесно и охотно я разбира поради това, че му е почти позната.

— Струва ми се — рече той, — че в музиката има храна за такова възпитание.

— Както например — рекох — за буквите едвам тогава имаме достатъчно знание, когато познаваме буквите, макар и да са малко, навсякъде, където се срещат, и ние не ги пренебрегваме нито в малкото, 402b нито в голямото като незаслужаващи внимание, а вредом се стараем да ги различаваме; и не можем да бъдем грамотни, преди така да сме ги усвоили.

— Истина.

402c — Та и формите на буквите независимо дали се показват във вода или в огледало ние не можем да ги разпознаваме, преди да сме ги добре научили, но това нали принадлежи на същото изкуство и упражнение?

— Без съмнение не можем.

— Нали, както казвам, кълна се в боговете, ние няма да станем опитни в музиката и няма да направим такива стражите, които трябва да възпитаваме у нас, преди да узнаем формите на мъдрост, мъжество, благородство, възвишеност и подобните на тях добродетели и противните им, които се срещат навсякъде, и преди да ги почувствуваме като съществуващи в нещата, които съществуват — тях и техните образи, и да не ги незачитаме било в малки, било в големи вещи, но да ги признаем присъщи на това изкуство и упражнение?

— Това е съвършено необходимо — рече той.

402d — Но ако в душата на един човек — продължих аз — попаднат добри нрави и ако в същото лице има съответствуващи, напълно съвпадащи и имащи същия вид качества, нали това ще бъде най-хубавата гледка за този, който може да гледа?

— Съвсем вярно.

— А най-хубавото заслужава най-голяма обич.

— Как иначе?

— Опитният в музиката ще обича особено такива хора; а който е лишен от такова дарование, той не би ги обичал.

— Не може — рече той, — ако има някакъв недостатък в душата; когато обаче недостатъкът е телесен, може да го понася така, че да пожелае да го обича.

— Зная — отвърнах аз, — че ти имаш такъв 402e любимец и съм съгласен с тебе. Но кажи ми следното: има ли някаква общност между благоразумието и прекалената страст?

— Как може да има — рече той, — когато страстта прави човека не по-малко безумен от скръбта?

403a — А между страстта и друга добродетел?

— По никакъв начин.

— А между необуздаността и разпуснатостта?

— Повече от всичко.

— Но можеш ли да назовеш страст, по-голяма и по-силна от чувствената любов?

— Не мога — отвърна той — и няма нищо от нея по-безумно.

— Правилната любов по своята природа по разумен и хармоничен начин обича благоприличното и хубавото.

— Безспорно — рече той.

— Следователно към правилната любов не трябва да бъде отнесено нищо безумно и сродно с разпътството?

403b — Не трябва да бъде отнасяно.

— Следователно не трябва да се отнася към нея страстната любов и не трябва да има с нея нищо общо влюбеният и любимият, т.е. обичащите правилно или обичаните.

— Заклевам се в Зевса, Сократе — рече той, — не трябва.

— Както изглежда, в урежданата от нас държава така ще наредиш, че влюбеният да обича, да общува и да се отнася със своя любим като със син заради доброто, ако последният се съгласи. С една дума, да беседва с този, за когото се грижи, за да не изглежда никога, че той простира своите желания извън това. В противен случай той се подхвърля на порицание за невежество и в липса на разбиране на красотата.

— Така е — рече.

403c — Но какво? Не ти ли се струва, че вече настъпва край на нашето говорене за музиката? Там, където трябваше да свърши, тя вече и завърши. Музиката не трябва да свършва с нищо друго освен с обич към хубавото.

— Съгласен съм — рече той.