Платон
Държавата (35)

Свойства на философската душа

485b II. Относно природата на философите ние се съгласихме, че те винаги ще обичат науката, която би им откривала нещо за онова, което винаги съществува и никак не се променя от създаване и унищожение.

— Нека това бъде прието.

— При това те обичат цялата наука, продължих аз, и доброволно не изоставят нито малка нейна част, нито голяма, нито по-ценна, нито по-малко ценна, т.е. постъпват също така, както открихме в нашите по-предишни разисквания за честолюбците и влюбчивите.

— Говориш истински неща — рече той.

— След това помисли дали е необходимо тия люде, 485c които трябва да бъдат такива, каквито ние ги описахме, да притежават още в душата си следното?

— Кое именно?

— Правдивост и доброволно да не приемат по никакъв начин лъжата, но да я мразят и да обичат истината.

— Приемливо е това — рече той.

— Не само е приемливо, приятелю, но е напълно необходимо този, който е свързан по природа с обич с нещо, да обича и всичко сродно и свойствено на обичаното от него.

— Вярно — рече той.

— Но ти би ли намерил нещо по-близко до мъдростта от истината?

— Как може да намеря? — попита той.

— Възможно ли е за един и същ човек да обича истината и да обича лъжата?

485d — Никак не е възможно.

— Следователно този, който истински обича науката, трябва още от детски години да се стреми колкото е възможно повече към цялата истина.

— Непременно.

— Но ние знаем че колкото желанията по-силно се насочват към едно нещо, толкова стават по-слаби по отношение на други неща, както поток, който е отбит някъде?

— Но как?

— Така у този, у когото желанията са насочени към науката и към всичко подобно на нея, смятам, той ще има пред вид удоволствието на душата сама 485e по себе си, а ще изостави насладите на тялото, ако не е престорен, а истински философ.

— Това е съвсем необходимо.

— Такъв човек е разсъдителен и никак не е користолюбив, понеже подобава другиму, а не нему да припечелва пари за ония неща, за които парите се припечелват с големи жертви.

— Така.

486a — Когато пък искаш да различаваш философската природа от нефилософската, трябва да внимаваш още и на това.

— На кое?

— Да не се крие случайно в нея низост, защото малодушието е твърде враждебно на душа, която се стреми винаги към всецяло божественото и човешкото.

— Съвсем вярно — рече той.

— А който има в ума си високи помисли и изследва всяко време и всяка същност, смяташ ли ти, че може човешкият живот да се струва на такъв като нещо велико?

— Не е възможно — рече той.

486b — Такъв човек нима ще смята и смъртта за нещо страшно?

— В никакъв случай.

— Следователно за слабата и низка природа не е достъпна истинската философия, както изглежда.

— Струва ми се, че не е достъпна.

— Но какво? Човек, който е скромен и не е користолюбив, чужд е на низостта и не е самохвалко, нито е безсрамен, може ли той да бъде необщителен и несправедлив?

— Не.

— Затова ти, започвайки да наблюдаваш една философска или нефилософска душа още от младежки години, ще наблюдаваш дали е справедлива и кротка или необщителна и дива.

486c — Съвсем вярно.

— Както аз мисля, ти няма да оставиш без внимание и следното.

— Кое?

— Може ли тая душа да учи, или не може?

— Нима допускаш, че човек може да обикне някога това, над което той се мъчи и го върши с твърде малък успех?

— Не може да бъде.

— Но какво? Ако някой не може да запомни нищо от това, което учи, понеже много забравя, може ли той да не бъде лишен от знание?

— Как е възможно да не бъде лишен?

— А смяташ ли, като се труди без полза, че той няма накрая да бъде принуден да намрази себе си и една такава работа?

486d — Как няма да я намрази?

— И така забравящата душа ние никога няма да отнесем към философските души, а трябва да искаме философската душа да бъде паметлива.

— Без съмнение.

— Но бихме ли казали ние, че същество с необразована и нехармонична природа ще има влечение към нещо друго освен към несъразмерност?

— Какво още?

— Смяташ ли, че истината е сродна с несъразмерността или със съразмерността?

— Със съразмерността.

— Следователно ние търсим към останалото още умерен и остроумен разсъдък, който води със своята лесно усвояваща природа всекиго да наблюдава 486e всичко действително съществуващо.

— Как не?

— Но какво? Не ти ли се струва, че ние разгледахме свойствата, произтичащи едно от друго и необходими за душата, която предстои да бъде съпричастна достатъчно и в съвършен вид със съществуващото?