Платон
Държавата (44)

Въображаемият и видимият свят

509c XX. Тогава Главкон с язвителен смях рече:

— Аполоне, каква невероятна хипербола!

— Ти си виновен — рекох аз, — понеже ме накара да говоря за доброто това, което мисля за него.

— И в никакъв случай не преставай да говориш — рече той, — ако не друго, то поне отново се залови с подобието на слънцето, ако нещо си пропуснал.

— Много нещо съм пропуснал — отвърнах аз.

— Не пропускай и най-малкото — рече той.

— Имах намерение — продължих аз — да пропусна много, но доколкото е възможно в момента, няма доброволно да пропускам повече.

— Не бива да пропускаш — рече той.

509d — И тъй, помисли — продължих аз — върху това, което говорим! Има два вида предмети. Единият властвува над въображаемия род и област, а другият над видимия. Аз не казвам над небето, за да не ти изглеждам, че хитро използувам двусмислието на думите^[1]. И тъй признаваш ли ти двата вида предмети — видими и невидими?

— Признавам.

— Вземи линия, разделена на две неравни части, и всяка една от двете части раздели отново по същия начин — едната част за видимия род, а другата за мислимия, и ти чрез яснотата и неяснотата помежду им ще имаш във видимата част едната от двете части 509e като образи.^[2] А образи аз наричам на първо място сенките, след това изображенията, които се явяват 510a във водата и в гъстите, леките и прозрачните тела, а също във всички подобни, ако разбираш.

— Разбирам.

— Сега вземи другата част, на която съответствуват намиращите се край нас животни, всички растения и всякакъв вид произведения на човешките ръце.

— Правя това — рече той.

— Ти би ли поискал — продължих аз — да прибавиш, че това се отнася към истината и неистината, както мислимото се отнася към това, което може да се узнае, и както подобното се отнася към това, на което се уподобява?

510b — Без никакво съмнение — рече той.

— Сега обърни внимание на разделянето на мислимото по какъв начин трябва да бъде разделено.

— По какъв начин?

— По следния. Душата въз основа на предположения е принудена да търси една част от мислимото въз основа на образи, получени при разделянето, като се отправя не към началото, а към края. Другата пък част търси, като тръгва пак от предположения и се насочва към непредполагаемото начало, без да си служи с образи, както в първия случай, но извършва своето изследване само чрез идеите сами по себе си.^[3]

— Това, което говориш сега, аз не разбрах точно — рече той.

— Сега ще повторя — продължих аз — и ще 510c разбереш по-лесно следващото от вече казаното. Смятам, че ти знаеш, какво хората, които се занимават с геометрия, аритметика и други подобни науки, си служат с четни и нечетни числа, с фигури, с три вида триъгълници и с други подобни неща при всяко изследване. Като вземат тия изходни положения, те не намират за необходимо да дават някакви обяснения повече нито за себе си, нито за другите, понеже тия неща са ясни за всички. Като излизат от такива 510d положения, те изследват вече останалите неща и завършват резултатно това, към което са насочили своето изследване.

— Разбира се, аз зная това — рече той.

— Следователно, когато те си служат с чертежи като с видимите форми и разсъждават за тях, тогава не мислят за чертежите, а за ония неща, на които те са подобни, т.е. те мислят за самия триъгълник и за самия диагонал, а не за ония, които начертават. Това важи също и за другите подобни неща. Същите тия 510e неща стават, когато се ваят образи и се рисуват картини — това са сенки и образи във вода, с които, като се ползуват като образи, хората се стараят да видят това, което никой по друг начин не би могъл да види 511a освен чрез въображението си.

— Ти имаш право — рече тон.

XXI. Този именно вид аз наричах постиган само с ума и казвах, че душата е принудена да си служи с предположения за неговото изследване, без да се насочва към началото, понеже не е в състояние да отиде по-далече от предположенията, но се ползува от самите образи, които се отпечатват на земните предмети, и с това, което в сравнение с другото се явява като по-ясно и като такова е на почит.^[4]

511b — Разбирам, че ти говориш за геометрията и за близките до нея науки — рече той.

— Узнай сега и другата част от мислимото, за което аз говоря, и до която се докосва разумът чрез силата на диалектиката. Той прави предположенията не като начални, но като действителни предположения, т.е. като стъпала и опори, за да стигне до непредполагаемото, до началата на всички неща; като докосне това начало и като се придържа към всичко, с 511c което то е свързано, разумът стига до заключение, без да си служи по някакъв начин с нещо чувствено, но си служи само с идеите в техните взаимни връзки и завършва с тях.

— Не разбирам достатъчно — рече той, — понеже ми се струва, че ти говориш по един твърде мъчен въпрос. Изглежда, ти искаш да определиш съществуващото и мислимото по-ясно чрез знанието на диалектиката, нежели чрез така наречените изкуства, при които предположенията са начала, и затова тия, които наблюдават, трябва да съзерцават мислимото и съществуващото с разума, а не с чувствата, като в изследванията си не стигат до началото, а остават в областта на предположенията и според тебе не ги овладяват с 511d ума, макар по начало да са мислими. На мене ми се струва, че ти наричаш разсъдък^[5] не ума, а способността на тия, които се занимават с геометрия, и способността на подобните на тях. Разсъдъкът пък заема средно положение между мнението и ума.

— Ти си схванал това съвсем добре — потвърдих аз. — Но към съществуващите четири части допусни, че има в душата съответно четири степени: към 511e висшата степен принадлежи разумът, към втората — разсъдъкът, към третата постави вярата, а към последната — предположението^[6]. И ги нареди съответно, та колкото съдържат истина за тия неща, към които се отнасят, да смяташ, че толкова и ясност съдържат те у себе си.