Метаданни
Данни
- Серия
- Private (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Private, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Богдан Русев, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 26 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джеймс Патерсън; Максин Паетро
Заглавие: Детективска агенция „Private“
Преводач: Богдан Русев
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Ентусиаст; Enthusiast
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Редактор: Мария Чунчева
Художник: Вихра Стоева
Коректор: Александра Худякова
ISBN: 978-954-8657-72-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4564
История
- — Добавяне
85.
Светът извън главата ми се струваше несъществен, все едно настоящето беше сън, а спомените ми бяха много по-солидни и живи.
Звуците нямаха значение; сирените, които виеха на магистралата навън, оглушителният глас по озвучителната система, Томи и доктор Макгинти, които продължаваха да разговарят помежду си, докато крачеха по коридора, а аз се влачех след тях.
Приведох глава, когато прекрачихме прага на кабинета на доктор Макгинти.
Стаята беше малка, а земетресението беше съборило картините и книгите по паркета на пода. Макгинти изправи една лампа и я включи.
— Джак — каза той — можем да го направим и друг път.
— Нищо ми няма — казах аз. — Наистина. Предпочитам да поговорим сега.
Разчистихме центъра на стаята и сложихме две еднакви дървени кресла срещу фотьойла на Макгинти. Усещах присъствието на Джеф Албърт, който сякаш ме наблюдаваше от един ъгъл на стаята, докато двамата с Томи седнахме в креслата, а Макгинти се настани удобно на своето място. Мисълта за това беше доста налудничава, но все пак се почудих — дали точно Джеф Албърт не ми се беше обаждал всеки ден, за да ми каже, че съм мъртъв?
— Мисля, че щатът Калифорния поне не се откъсна от континента — подхвърли Томи.
Бяхме облечени еднакво. С бели ризи, сини сака и джинси. Аз бях с половинки, Томи носеше мокасини. Със самодоволната усмивка на небръснатото си лице малко приличаше на главния герой от телевизионния сериал „Момчетата от Медисън авеню“. Тази арогантност беше напълно незаслужена. Позата на надменност и неуязвимост беше усвоена от баща ми. Томи беше здраво стъпил на самозаблудите на Томи-старши.
Макгинти ни попита дали имаме нужда от нещо, а после каза:
— Добре, да започваме. Джак, надявахме се да ни разкажеш нещо повече за личността на вашия баща.
„Говорим за вълка…“
— Как би го описал?
Баща ми беше мъртъв вече повече от пет години, но за мен никога нямаше да умре наистина.
— Беше жесток човек — казах аз. — И това беше най-добрата му черта.
Доктор Макгинти се усмихна и попита:
— Можеш ли да ми кажеш нещо повече, Джак?
— О, колкото искаш! През цялото време тормозеше майка ми. Настройваше двама ни с Томи един срещу друг, за да се забавлява. Не се спираше, докато някой не пострада до кръв или не се разплаче. Никога не допускаше, че може да греши за нещо — спорт, хората, времето. В собствената си представа за себе си беше съвършено, божествено същество.
Психоаналитикът кимна.
— На научен език това се нарича „истински кучи син“.
Той се обърна към брат ми:
— Томи, а ти какво мислиш за баща си?
— Само Джак вижда нещата по този начин. Джак също никога не допуска, че греши. Татко просто се опитваше да ни подготви за трудностите в живота.
Самодоволната му усмивка беше изчезнала. Бях атакувал нещо, което той беше защитавал през целия си живот.
— Той не искаше да допусне светът да се възползва от нас.
Почти не слушах брат си, докато оправдаваше бруталността на нашия баща. Той продължи:
— Джак никога не признава заслугите му. Татко искаше да успеем. Насърчаваше Джак да играе футбол и да стане добър играч. И двамата с Джак взехме черни колани още преди да навършим тринайсет години. А когато Джак влезе в морската пехота? Татко светваше всеки път, когато заговори за своя син, героя от войната. Беше истински горд с него.
Гледах над главата на доктор Макгинти и сякаш виждах лицето на Джеф Албърт през очилата си за нощно виждане. Виждах ужаса и агонията по него, както и натрошените кости, които стърчаха от крачолите на панталоните му. Той крещеше: „Не ме оставяй да изгоря!“.
— За какво мислиш точно в този момент? — попита ме Макгинти.
Образите се възпламеняваха в главата ми като патрони петдесети калибър. Бях потискал истината, за да се предпазя. А сега нямах къде да се скрия от нея. Не бях този човек, за когото се смятах.
— Това беше грешка — казах аз. — Нямам място тук. Трябва да тръгвам.