Метаданни
Данни
- Серия
- Private (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Private, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Богдан Русев, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 26 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джеймс Патерсън; Максин Паетро
Заглавие: Детективска агенция „Private“
Преводач: Богдан Русев
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Ентусиаст; Enthusiast
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Редактор: Мария Чунчева
Художник: Вихра Стоева
Коректор: Александра Худякова
ISBN: 978-954-8657-72-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4564
История
- — Добавяне
118.
Летях по магистралата на север към болницата.
Опитвах се да се свържа с Донахю, но обажданията ми отиваха направо на гласова поща. Бях изплашен, разтревожен и изходът от магистралата ме изненада.
Рязко завъртях волана и изгубих контрол върху колата. Тя поднесе, спря, двигателят се задави и угасна на десетина сантиметра от бетонната мантинела.
Чуха се клаксони, докато колите по магистралата профучаваха покрай мен със сто и десет километра в час. Ръцете ми трепереха, когато отново запалих двигателя и най-сетне се спуснах както трябва по изхода. Господи, едва не бях разбил колата си, а може би и сложил край на живота си.
Двайсет и пет минути след като бях чул съобщението на Донахю, аз си пробих път през фоайето на болницата „Глендейл Мемориъл“ и забих пръст в бутона за повикване на асансьора. Вратите се отвориха и се затвориха зад гърба ми.
По силата на някакъв сляп животински инстинкт веднага открих стаята на Колийн.
Блъснах вратата и влязох. Донахю се изправи от стола до леглото, приближи се до мен и ми стисна ръката.
— По-леко с нея, Джак. Не е добре.
— Какво е станало?
— Ще ви оставя сами.
Страните на Колийн бяха поруменели. Косата й беше влажна на слепоочията. Беше покрита до брадичката с бели памучни чаршафи.
Изглеждаше много мъничка на леглото, като трескаво дете.
Седнах на стола, освободен от Майк, наведох се към нея и я докоснах по рамото. Беше ме страх за нея. Никога не беше боледувала, откакто се бяхме запознали. Нито един ден.
— Колийн. Аз съм, Джак.
Тя отвори сините си очи и кимна, когато ме видя.
— Добре ли си? — попитах аз. — Какво стана?
Колийн отговори бавно, упоена от лекарствата.
— Прибирам се у дома.
— Какво? В Дъблин?
Изведнъж ми хрумна една ужасна мисъл — като удар с юмрук в стомаха.
— Забременяла ли си? Изгубила си бебето?
Колийн ме погледна неразбиращо, после се усмихна. Започна да се смее, но я обхвана истеричен пристъп, който се превърна в хлипане. Тя вдигна ръце към лицето си и аз видях шокиращите бели превръзки от марля и бинт, с които бяха омотани китките й.
По тях беше избила яркочервена кръв.
Какво беше направила със себе си?
— Казах на Майк да не ти се обажда. Адски ме беше страх да не ме видиш така… но ще се оправя. Моля те, Джак, тръгвай си. Вече нищо ми няма.
— Защо го направи, Колийн?
Припомних си изминалите седмици и месеци. Не бях забелязал, че Колийн е в депресия. Как можах да го пропусна? Какво не беше наред с мен понякога, по дяволите?
— Беше абсолютна глупост — каза тя. — Просто ми беше много мъчно. Но няма нужда да ми го казваш пак. Вече знам, че свърши.
— Колийн — прошепнах аз. — О, Колийн.
Тя затвори очи и срамът ме заля. Вина и срам. Аз изпитвах някакви чувства към Колийн, но нейните бяха по-силни. Беше егоистично от моя страна да остана толкова дълго с нея, след като бях разбрал, че няма да стигнем по-далеч. Бях наранил тази жена и тя беше направила това със себе си. Ужасно.
Не знам колко дълго продължи мълчанието между нас. Може и да беше само минута, но ми беше достатъчно да се замисля за това, което представляваше Колийн за мен, и да се опитам да си представя едно общо бъдеще за нас двамата. Беше ми мъчно, но просто не можех да го направя.
— Поне няма да ти се налага да слушаш странния ми акцент — каза тя.
— Не знаеш ли, че обожавам да слушам гласа ти?
— Ти беше добър с мен, Джак. Винаги. Няма да го забравя.
— Дявол да го вземе, Молой. Аз искам да бъдеш щастлива.
Тя кимна, а по лицето й се стичаха сълзи.
— И аз — каза тя. — И аз искам да бъдеш щастлив.
Никой от двама ни не каза нищо повече.
Целунах я за довиждане и излязох от стаята с ясната мисъл, че никога повече няма да видя Колийн и само аз бях виновен за това.
Бях оставил още една добра жена да си тръгне. Какъв ми беше проблемът, по дяволите?