Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (82)

81.

Бях работил до късно по случая с убитите ученички — и заради момичетата, и заради Джъстин — и най-сетне бях успял да заспя. Жуженето на телефона ме изтръгна от съня. Сърцето ми биеше толкова силно, че сякаш всеки момент щеше да се спука някоя клапа. Вдигнах телефона и дори не оставих човека от другата страна да каже нещо.

— Все още не! — изкрещях и затръшнах телефона.

Копеле мръсно. Бях съвсем близо до истината. Съвсем близо до откритието. Съвсем близо. Какво не можех да си спомня за Афганистан и експлодиращия хеликоптер?

Отпуснах глава обратно на възглавницата. Сънят все още беше жив в главата ми и се виждаше като филм, прожектиран на белия екран на тавана.

Сънят съвпадаше с това, което си спомнях от онзи ден. Стоях до рампата на товарния хеликоптер. Чувах бумтенето на патроните, които избухваха в пълнителите на петдесетмилиметровите картечници, докато хеликоптерът гореше. Чувах крясъците на мъжете около мен.

Дани Йънг беше по гръб в тъмното. Пилотският му гащеризон беше подгизнал от кръв — толкова много кръв, че не можех да видя къде е ранен.

Извиках го по име.

А после всичко спря. Ушите ми се изпълниха с някакъв шум, като пращене на статично електричество, и зрението ми се замъгли.

Напрягах се, но не можех да видя нищо. Не можех да разбера какво се беше случило току-що. Но знаех, че ми се губят последните няколко секунди.

После всичко започна отново.

В реалния живот, както и в съня ми, аз бях издърпал Дани от хеликоптера, бях го преметнал през рамото си и се бях затичал с него през горящото бойно поле.

Бях го оставил на безопасно място, а после… какво?

Лежах проснат по гръб, а Дани лежеше безжизнен на няколко крачки от мен. Бях умрял и се бях върнал от смъртта. С помощта на Дел Рио.

Притиснах възглавницата към лицето си и в паметта ми се върнаха още картини с Дани.

Дани, както и баща му, и дядо му, беше отглеждал млекодайни крави в едно малко градче в Тексас. Беше се записал в морската пехота, защото го смяташе за свой дълг. И освен това беше искал да се махне по-далеч от фермата. Аз бях направил същото — бях избягал от баща си.

В това хлапе имаше нещо толкова открито, някакво толкова искрено въодушевление от всичко, че нямаше как да не ми хареса. Освен това в него нямаше никакво лукавство. И макар че беше почти наивен, той много добре разбираше значението на думите и емоциите.

Бях служил заедно с него в продължение на шест месеца, преди да умре, но през тези шест месеца той беше единственият, освен Дел Рио, от целия ескадрон, с когото можех да си говоря спокойно. Единственият, който не ме смяташе за привилегирован, а ме възприемаше такъв, какъвто бях.

Спомних си и един ден по-късно, когато се бях върнал в Щатите и се запознах с Шийла, съпругата на Дани. Имаше червеникаворуса коса и сиви очи. Спомних си как седях в една малка тъмна дневна в къщата им. На огледалото беше опънат черен плат. Маломерните мебели бяха неудобни и изглеждаха неизползвани.

Разказах на Шийла, че съм бил с Дани, когато е загинал. Казах й как е бил в безсъзнание. Как не е изпитвал болка. Как е бил смел мъж. Как всички сме го обичали. Всяка дума от това беше истина.

Шийла беше сплела ръцете си на издутия си корем. Не плачеше, но сълзите се стичаха по лицето й.

— Ще имаме още едно момиченце — каза ми тя.

Пращенето отново изпълни съзнанието ми.

Беше на онова празно място в паметта, където нещо липсваше. Беше се случило и още нещо. Но какво беше то? Какво беше онова, което не знаех?

Проклетият телефон отново започна да звъни.