Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (46)

45.

Мъжът в черно не беше повече от сянка на алеята пред къщата ми, докато стоеше зад Рей Ночия. Беше телохранител и сега можех да го разгледам по-добре: към края на трийсетте години, привлекателен за жените, които си падат по неговия тип, с напомпани мускули и тежковъоръжен.

Гленда се усмихна към него:

— Познавате ли Франсис Москони, господин Морган? Вие сте нещо като колеги.

— Срещали сме се — отговорих аз и му кимнах. — Франсис.

Освен това познах и мъжа, който стоеше точно зад Москони. Беше шофьорът на Ночия — господинът на петдесет и няколко години, който ми беше дал вероятно мъдрия съвет да не отказвам разговор с шефа му. Вече знаех кой е. Казваше се Джоузеф Ричи и май беше братовчед на капото.

След Ричи и Москони на двора излезе още един мъж. Беше млад, рус, със слънчев загар и приличаше на спасител на плажа, облечен с жълта риза с къси ръкави и светлокафяви спортни панталони.

Москони ме претърси за оръжие. На няколко метра от нас Спасителят направи същото с Дел Рио, който блъсна ръцете му и каза:

— Дръпни се и не ме пипай. Веднага.

Спасителят не му обърна внимание, а го завъртя и го блъсна към стената. Според мен това не беше добър ход.

Беше по-млад и вероятно в по-добра форма от Дел Рио, но това нямаше никакво значение. Дел Рио го удари точно по носа с един прав, последван от ужасяващ ъперкът. Русото момче се просна. Искаше ми се да изръкопляскам. Но после Ричи се хвърли към Рик и го сграбчи изотзад, като притисна ръцете му към тялото, а в същото време Москони насочи един деветмилиметров пистолет „Берета“ в слепоочието му.

— Спрете! — извиках аз. — Свършихме.

Вдигнах ръце. Продължих да ги държа вдигнати, така че Москони да ги вижда, докато ме доближаваше. Той замахна и силно ме удари с пистолета си. Явно не бяхме свършили.

Паднах на земята. И тогава вече наистина свършихме.