Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (124)

123.

— Трябва ми само една минута, брат ми — каза Томи. — После ти се махам от главата.

Помолих Жанет Колтън да седне до бюрото на Коди и обещах да се върна веднага. След трийсет секунди. После затворих вратата зад гърба си.

— Говори — казах аз.

— По-скоро трябва да ти разкажа по картинка — отговори Томи, като ми подаде един лист от някаква синя папка.

— Махни се от бюрото ми — наредих аз.

Томи се изсмя, изправи се и седна на стола за посетители, докато аз седнах зад бюрото си и разтворих официалния документ. Видях името на Томи и името на баща ми.

Погледнах към брат ми и казах:

— Говори направо, става ли, младши? Клиентката ми има сериозни неприятности.

— Нищо й няма. Сигурен съм. Но нямам нищо против да ти предложа съкратената версия, братче. Изкарах рехабилитацията с отличие и споменах за това на адвоката на татко. И имам големи новини. Ама наистина много големи.

— Татко не е бил истинският ни баща? Какво облекчение.

Томи се засмя.

— О, беше истинският ни баща и още как. И тъй като успешно завърших лечението си, аз съм наследник на много пари. Петнайсет милиона, Джак. Толкова, колкото и ти.

Овладях изражението си, но бях шокиран. Доколкото познавах баща ни, той сигурно беше решил да продължи състезанието между двамата си синове и след смъртта си. Старецът беше коварен дори в гроба. Защо иначе не ми беше казал, че е оставил пари и на Томи?

— Знаеш ли какво ще направя с наследството си, Джак? Ще разширя охранителната агенция Private. Ще отворим офиси по целия свят. Аз нося името на татко и смятам, че той би искал да те бия. Моята Private ще стане по-голяма и по-добра от твоята детективска агенция Private. Можеш да разчиташ на това.

— Браво на теб, Томи. Пожелавам много успехи на теб и на бизнеса ти.

Изправих се и му показах вратата, без да направя и една крачка.

— Благодаря ти, че намина. Внимавай вратата да не те блъсне по задника, докато излизаш.

Но Томи не беше свършил. Усмивката му стана още по-голяма.

— Имам и още нещо за теб — каза той.

После извади едно листче от джоба на ризата си и ми го подаде.

Беше чек за 600 хиляди долара, написан на мое име.

— Вече сме квит, Джак — каза ми той.

После се изправи и се престори, че ме застрелва с пръст.

— Мъртъв си, Джак.

Произнесе го със злокобно провлачен глас и аз разбрах, че имитираше звука от гласа си през електронното приспособление, което беше използвал всички онези пъти. Изражението на лицето му, докато произнасяше „Мъртъв си“, беше още по-смразяващо от механичния глас по телефона. Беше много по-истинско.

Това беше собственият ми брат. Моят брат близнак.

Който ме мразеше толкова силно, че тайно ме беше измъчвал с години.

Дори не помръднах, макар че ме заболя. Вместо това казах:

— Значи наистина си бил ти, младши. Попитах те дали си звънял, но ти ме излъга. И като всеки друг път, когато те приемах за невинен, до доказване на противното, ти се обърна срещу мен. Повече никога няма да ти се доверя. Никога. И, между другото, брат ми — не съм мъртъв. Няма начин. Все още не съм.

Томи не отговори. Усмивката му беше като дървена, когато излезе от кабинета ми. Моят брат по утроба, моят заклет враг, моят всекидневен мъчител се спусна по витото стълбище и изчезна от поглед. Надявах се никога повече да не го видя и да не чуя гласа му.

Но нямаше никакъв смисъл да се надявам на това.

Излязох да поканя Жанет Колтън. Тя ме погледна въпросително и аз обясних:

— Това беше моят зъл брат близнак.