Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (67)

66.

Луксозната и астрономически скъпа рехабилитационна клиника, където беше настанен Томи, се казваше „Сини небеса“ — явно някой от маркетинга беше решил, че това е най-подходящият символ на надеждата. Намираше се в Брентуд, на север от булевард „Сънсет“, на площ от десетина акра и със страхотна гледка към планините Санта Моника. Човек можеше да застане на рецепцията и да погледне надолу по протежението на каньона, където се виждаха хора на коне, препускащи по частните алеи в залесените си задни дворове.

Не бях виждал Томи, откакто го настаних в „Сини небеса“, и вече ми се струваше крайно време да го посетя и да проверя как е.

Открих го на един шезлонг до басейна. Беше облечен с турскосини бански гащета и пухкав бял халат. Изглеждаше в добра форма, със слънчев загар. И донякъде умиротворен. Почивката му се отразяваше добре. Или поне така се надявах.

Когато сянката ми падна върху лицето му, той вдигна поглед, засенчи очите си с ръка и каза:

— Не мисли, че съм ти благодарен за това, брат ми. Тъкмо се чудех как да избягам по халат.

Седнах на шезлонга до него.

— А не искаш ли да ми благодариш за това, че отидох при Кармайн Ночия и му дадох чек за шестстотин бона?

— Напротив. Благодаря ти.

— Давам ти ги назаем, Томи. Да знаеш. И не съм казвал на Ани, че от мафията са искали да взривят колата ти. Или може би къщата ти.

— Не те ли заболява главата? Все пак постоянно носиш ореол на нея.

— Всъщност ме боли главата. Трябва някой път да ме оставиш аз да съм лошият брат близнак. Ще ми бъде приятно да сменя ролята.

— Чичо Фред дойде да ме види — каза Томи. — Каза ми, че ще има голяма поръчка за мен, ако се оправя.

— Какъв ти е проблемът с Фред? Така и не разбрах.

— Пъхаше си ръката в гащите ми, когато бях малък. Пипаше ми малката пишка.

— Да ти го начукам, Том.

— Честно. Заклевам се, Джак. Заклевам се в майка ни.

Изправих се, сграбчих Томи за реверите на халата и го ударих в челюстта толкова силно, че усетих как костите в юмрука ми се търкат една в друга. Шезлонгът се преобърна и Томи тежко се строполи на земята.

Един едър тип с бял гащеризон ни видя от другия край на басейна и се затича към нас.

Томи вдигна ръка, за да му покаже, че всичко е свършило. После се изправи, като се задавяше от смях.

— По дяволите, Джак, толкова си лесен. Човек трябва само да размаха стръвта и ти изскачаш от водата, право в лодката. Хайде, пусни ме. Ще си изцапаш ангелските крила.

— Върни си думите назад.

— Добре. Връщам си думите назад. Всъщност може би татко беше този, който ме пипаше. Или беше ти?

— Как се понасяш такъв? — попитах го аз.

— Но все пак Дебелия Фред ти каза за моя дълг, нали? Прав ли съм?

Кокалчетата на ръката ми туптяха от болка.

— Винаги се радвам да те видя, Томи. Пази се.

— Чао-чао, Джако.

Брат ми продължаваше да се смее, докато изправяше шезлонга си.

Отидох обратно на рецепцията и платих сметката на Томи за престоя в клиниката до края на месеца. Момичето зад бюрото беше много мило и ме попита как е брат ми. Не можах да й отговоря, дори с една дума. Вместо това само й подадох кредитната си карта и след като я маркира, си я взех и се изметох оттам.

Не е лесно да мразиш собствения си брат.