Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (68)

67.

Спрях вкъщи, за да си презаредя ангелските крила и да си оправя ореола, после отидох с колата до Бевърли Хилс.

Исках да направя нещо за себе си, затова отидох в „Мастро“ — един от най-добрите грил-ресторанти на запад от Канзас Сити.

Атмосферата в „Мастро“ беше изискано ретро — не само заради това, че някой пееше „My Way“ на Франк Синатра на пианото. Забелязах в ъгъла Джоузеф Ричи, който обсъждаше нещо с Франк Москони. Те не ме видяха.

Казах на управителя, че искам тиха маса на втория етаж и след като ме настаниха, си поръчах уиски със сода и разгледах менюто с първокласно печено говеждо, с което ресторантът с право се гордее.

Коктейлът, който също беше първокласен, започна да ме отпуска.

Бях си донесъл книга — износена от четене, с меки корици, автобиографията на Дейвид Седарис, която се казваше „Един ден ще говоря хубаво“. Беше брутално честна и ужасно смешна, а семейният живот на автора явно беше също толкова сбъркан, колкото и моят.

След малко ми се обади директорът на нашия офис в Лондон. Казах му кого предпочитам за заместник-директор и отново се върнах към книгата си.

Започнах да се чувствам като принц — един от малцината избрани в Лос Анджелис. Не вдигнах очи от книгата, докато не ми донесоха пържолата с броколи, която си бях поръчал.

Но после мислите ми бързо ме върнаха към действителността.

Мислех си за брат ми, по-голям от мен само с три минути. Толкова много приличаше на баща ни, че не го харесвах дори само заради това. Томи със сигурност беше също толкова самовлюбен, арогантен и убеден, че всичко му се полага по право.

Но според мен невинаги е бил такъв.

Двамата бяхме неразделни от детската градина до девети клас. Спомням си, че дори имахме тайни сигнали с жестове и думи. Доверявахме си абсолютно всичко, винаги се застъпвахме един за друг и спечелихме черните си колани в един и същ ден. А после баща ни започна да ни изправя един срещу друг. Накара ни да се състезаваме и всичко се промени.

Татко очевидно предпочиташе сина, който носеше неговото име и споделяше неговите цинични възгледи за света. Аз постепенно се отдалечих от тях и се сближих с чичо Фред. Том започна се държи жестоко с майка ни, точно както баща ни. А когато се опитах да я защитя, двамата с Том вече станахме истински врагове.

Сервитьорът прекъсна мислите ми, за да ме попита дали искам още едно питие, и аз му казах, че искам.

В ресторанта влязоха мъж и жена и се настаниха на съседната маса. Беше първа среща — веднага се виждаше. Двамата си размениха дълъг поглед, който показваше, че намират всичко в другия за напълно очарователно и вечерта най-вероятно ще завърши в леглото.

Пих още малко и мислите ми се насочиха към Колийн. Тук щеше да й хареса. Помислих си да я заведа у дома — в къщата, в която преди живеехме заедно с Джъстин. Никога не бях водил Колийн там. Това ми се струваше прекалено объркано. Много харесвах Колийн и не исках да я нараня, макар че понякога правех точно това.

Бях й казал, че вкъщи не е съвсем безопасно и си почивам по-добре, когато прекарвам нощта в прегръдките й в нейното сладко и уютно жилище. Тя разбираше, че нарочно я държа на разстояние, но се задоволяваше с това и се надяваше, че някой ден ще се променя. И това само умножаваше моето чувство за вина и объркване — какво ли ще се случи с нас двамата.

Телефонът беше в ръката ми.

Започнах да набирам номера на Колийн, но след това внимателно го затворих и изпих на един дъх остатъка от питието си.

Не бях честен с нея. Трябваше да прекратя тази връзка, но не можех да си представя как ще й причиня болка и освен това ще я загубя.

Така че платих сметката, оставих голям бакшиш и излязох от ресторанта, като си мислех: „Да ти го начукам, Джак“.