Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (22)

21.

Това не беше истински сън, нали така? По-скоро приличаше на война, на която отивах всяка вечер, а на сутринта експлозията ме връщаше в реалността.

Този път в съня си тичах през горящото бойно поле, в ръцете ми беше Колийн, а по обувките ми се плискаше кръв. Сърцето ми се удряше в гърдите, когато тя каза: „Спаси ме, Джак. Аз съм майката на децата ти“.

Гръмотевичната експлозия на снарядите ме събори на земята. Очите ми рязко се отвориха и за миг останах със силното усещане, че все още се намирам на бойното поле на последния си ден в Афганистан.

Спомнях си почти всичко оттогава, но липсваше нещо съдбоносно — в паметта ми имаше някаква празнина от момента, в който хеликоптерът беше свален и аз бях загинал.

Бях скрил липсващия спомен толкова надълбоко в подсъзнанието си, че все едно беше под земята. Трябваше да го изровя. Трябваше да науча истината за този ден. Ако можех да си спомня, може би най-сетне щях да си върна съня.

Все още се опитвах да уловя нишките на съня и спомена, когато мобилният ми телефон започна да вибрира на нощното шкафче.

Погледнах екрана и видях, че на него пише „непознат номер“. Оставих телефона на шкафчето, скочих от леглото и включих охранителните монитори в къщата.

Огледах шестте екрана, но не видях нищо необичайно, затова ги оставих и проверих лично терена около къщата. Колите се носеха по крайбрежната магистрала, която минаваше недалеч от портала на двора. Между моята къща и съседите ми от двете страни имаше високи огради. Зад къщата ми беше пустият плаж.

Бях съвсем сам.

Телефонът най-сетне спря да звъни. През прозорците се процеждаше светлина, а Тихият океан гърмеше зад прозореца на спалнята ми.

Това беше къщата, която бях купил заедно с Джъстин.

И като стана дума за спомени, които те преследват, сякаш все още виждах Джъстин в тази стая — тъмната й коса беше разпръсната по възглавницата, а в очите й се четеше любов. И знаете ли какво? Аз я гледах по същия начин.

Взех душ, облякох си спортни панталони и синя риза с английска яка и телефонът започна да звъни отново. Занесох проклетото нещо до масата в трапезарията, която използвах вместо бюро, и го вдигнах.

— Мъртъв си — каза механичният глас.

— Все още не — отговорих аз.

После си направих много силно кафе и прекарах следващия час и половина в телефонни разговори и потвърждения на срещи.

Когато се срещнах с Дел Рио на летището в Санта Моника, вече беше почти десет часът.

Време за полет.