Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (7)

7

Зара седеше на пластмасов стол пред старото дървено бунгало, което беше и рецепция на къмпинг „Смокиня“, и плетеше дантели. Пред нея морето между двете дюни и тополите блестеше и галеше с лекия си бриз. По шосето край къмпинга минаваха коли, чиито гуми плющяха нататък по нагретия асфалт и завихряха първите пожълтели листа, изпопадали от тополите край пътя. Встрани от Зара бяха разположени сергиите за зеленчуци, вестници и плажни боклуци, а по-нататък, под каваците и смокините, се скупчваха палатките, караваните и бунгалата…

Една нова, сребриста кола сви от пътя и спря встрани от бариерата, на сянка. Зад дъгата на стъклата Зара улови три силуета. Вратата откъм шофьора се отвори и един слаб мъж се изправи пред бариерата. Зара не повярва на очите си. В леко, но чуждо облечения мъж позна Анди, един от най-прочутите къмпингари от времето на социализма. Беше мъж със сини очи, слаб, с изпито лице и вече прошарени дълги коси и подстригана брада.

— Зара, позна ли ме?

— Анди, ти ли си? — Зара постави недовършената дантела встрани и се изправи.

И двамата вече не бяха млади, но блясъкът в очите им беше същият.

— Разбрах, че си в Америка — каза Зара, която не беше виждала Анди повече от десет години.

— Да… В Америка — каза Анди, от гърлото му, като че се откърти буца. — Но се затъжих.

— Идваш да видиш това, което обичаше?

— Аз пак го обичам.

От другата врата на колата слезе и приближи слаба и красива жена.

— Това е жена ми, Зоя — додаде Анди.

— Как е мъжът ти? — попита Анди и пред очите му изплува последният и като че единствен спомен как мъжът на Зара пие ракия под смокинята в капанчето с приятели.

— Умориха го в болницата.

Анди я погледна.

— Съжалявам!

Зоя се върна в колата и започна да рови в багажника.

Анди се загледа в морето. Спомените и чувствата запрепускаха през съзнанието му.

— Настанил съм жена си и дъщеря си в Стария град, а аз ще се опитам да спя някъде тук — рече.

— Да не искаш да спиш в нашите бунгала? Ах, каква беда!

— Може и в някоя палатка.

Зара отбеляза, че дъщерята на Анди продължаваше да си седи в колата.

— Аз ще сляза към плажа — махна Анди.

— Хубаво го виж. След година-две и тук сигурно ще го заграбят за хотели.

Анди я погледна. Като че се състари за миг, но не каза нищо. Тръгна към брега. С поглед в блясъка на морето долови трепета на тополовите листа над главата си, усети небето. Много, много далеч. Чу равния и остър звук на папатаците във високата, суха папрат край застоялата вода встрани.

Анди събу маратонките си, пресече плажната ивица и стигна до морето. Седна на пясъка съвсем близо до водата, и остави леките вълнички да мият ходилата му. Загледа се към скалите, към сърфовете, плъзна поглед по ивицата на дюните, караваните, лагерите.

Сега на същото място над скалите, се оставяха да плуват във въздуха няколко чайки, които от време на време се стрелкаха към водата. Стана му особено. Не осъзна, че не може да понесе разлива на цветовете поради летния въздух и не може да понесе, че в младостта си по цяло лято е бил волен като чайка. Как му викаха тогава — Водното конче.

На сто метра от Анди, под опънат пред три шатри парашут за сянка, Радко, слязъл от собствения си лагер на дюната до лагера на Льоди, пиеше заедно с него вече третата си бира. Съпругите им Жана и Соня бяха на плажа с децата. Радко не беше изтрезнял както трябва от предната вечер, а бирата го беше замаяла с кратката си, разтоварваща и така отмъстителна по-късно екзалтация. Льоди се беше отпуснал и, гол до кръста и тръскайки от време на време хипарските си коси, слушаше с половин ухо какво разправя Радко, като се съсредоточаваше най-вече върху това да издава звуци на удоволствие, когато отпиваше от изпотеното шише.

— Онова топло лято ние летувахме пак тук — разправяше Радко. — Като две деца на природата, които нямат нищо общо с постоянно висящия в София въпрос: „Какъв е смисълът на живота?“. Такива въпроси се задаваха тогава при социализма, защото така и или инак ти е все едно. Опитомили са те и ако си траеш, нито ще спечелиш, нито ще загубиш, но ще спечелиш достатъчно, за да изкараш като водно конче един месец на морето. Бяхме забравили всичко, което е било и което ще бъде и имахме толкова непривично точен режим, че непрекъснато му се удивлявахме.

За пръв път от много години си бяхме нарочили думата „влаголюбив“ като гвоздей за лятото. И по същия случай постоянно седяхме в капанчето на входа на къмпинга и пиехме бира. Вече мислехме, че сме стари. А всъщност? Бяхме толкова млади! Повечето време мълчахме, правехме се, че ни е скучно и само когато камионът, който изсмукваше отходните ями, се появяваше, се оживявахме… Надигахме пак бутилките с бира, а някой от нас само промърморваше неща с безизразното си лице. Преигравахме, разбира се. С тъмни очила, като при бръдърсите от „Блус Бръдърс“: „Лайнарката“. Достатъчно много години бяхме летували тук. Познавахме всички. От почиващите — чужденци и наши, до екипажа на Лайнарката.

— Ей, хубаво си живеехме — каза незаинтересовано Льоди малко на майтап, защото влизаше добре в положението на Радко.

— Всеки притежаваше в главата си картотека, която се беше попълнила неусетно — продължи Радко. — Я от случайно хвърлен поглед, я като зяпахме голите германки с бинокъл от високото, я при някой пиянски разговор, след като капанчето пуснеше кепенците… Край умивалните или край огън на плажа, където германките, на които беше последна вечер, си избираха този или онзи от нас. Гепиш, чукаш и хвърляш. А ние нямахме, разбира се, нищо против. А и не беше съвсем ясно кой кого гепва и кой кого хвърля.

— Без да знам дума унгарски например, аз знаех страшно много за унгарката, която висеше в капанчето заедно с приятеля си. Така, когато една вечер се заговорихме, съвсем естествено, подобно на разглезени милионерски деца, стигнахме до това, което ни трябваше.

— Наистина, нямаше абсолютно никакво притворство между нас. Младите германки, които бяха още без гаджета, преминаваха пред нас с характерните си походки, като размахваха изправени ръце пред тялото си и мускулите на стегнатите им голи и изпечени дупета играеха като…

— Като какво? — попита малко по-заинтересовано Льоди. — Не си мисли, че не съм се възползвал.

— Като… — замисли се за миг Радко — като мускулите по кожата на породисти кобилки. Или русалки. Тогава всичко беше нуди… Но това си беше нещо, на което ние вече не обръщахме чак такова внимание. Напротив оставяхме ги през деня спокойно на плажа, тихо пиехме бира в капанчето и само, когато се появеше обслужващият камион с хобота, някой от нас промълвяваше иззад тъмните очила с каменна физиономия: „Лайнарката“. Дълго време не успявах да си обясня откъде идваше това спокойствие и фактът, че го афиширахме напълно скромно. Ако може изобщо да кажеш нещо така просто и никакво и в същото време означаващо толкова много. Една вечер, на втория облак^[1] го открих и казах на Иво, който не се удиви, че му говоря друго, тъй като беше настъпила вечерта под смокинята на кръчмата и работното време на лайнарката беше минало. Казах му:

— Тук има толкова много чужденци и затова ние сме така освободени. Те не ни пречат изобщо, а може да се каже, че ако някой пречи на другите, е тъкмо обратното.

— Иво не ми отговори, тъй като на масата седна един наш приятел, когото уважавах заради това, че беше колкото и ироничен, толкова и лично нещастен и вечно пийнал, и толкова остър към душевните ни разхвърляности — нещо, което си беше израз на рационалната му действеност, проявявана и в друго. Той ни разказа следното:

— Едва го спасих. Нали знаете германчето с дългата коса и ниско подстриганата брада. Онзи с кротките златисти очи, който понякога чете в кръчмата книга и когото винаги, когато поръчвам бира за себе си, черпя. Наричаме го Йезуса, но се казва Марио. Преди две години решил да бяга в ГФР. Но го хващат и го вкарват в затвора. Тогава гаджето му, ей онова момиче, което се целува с черничкия нашенец, го оставя и оттогава Йезуса е нещастно влюбен. Преди половин година го освобождават и той започва да работи като строителен работник. Плаща почивката на нея и на сестра й и идват тук на къмпинг. Но гаджето му среща нашето момче и се влюбва в него. А Йезуса решава да се обеси и отива в гората. В същото време в къмпинга става кражба и ние с Гошо сме по дирите на крадците. Тъкмо пресичаме гората, докато ги преследваме, и виждаме как Йезуса се беси… Едва го спасихме…

— Аз ще отида да се изкъпя — рече на това място Льоди, който беше слушал този разказ нееднократно и осветен от най-различни ъгли и ниши.

Радко си доизпуши цигарата, отпи пак от бирата, стана, изкачи се с усилие по дюната до собствения си лагер и легна да спи на дюшека, постлан на проветриво място под тентата.

Льоди заплува бавно и навлезе навътре в морето. На всеки мах си потапяше главата, а кристалната вода се плъзгаше край страните и раменете му. Дългата му коса ту увисваше на повърхността, ту се опъваше леко при всеки тласък.

Обратният път към брега беше, както винаги, по-труден. Струваше му се, че плува на едно място. Най-хубаво му стана, като излезе от водата. Леките тласъци на вълничките в краката повличаха напред-назад пясъка, дребните камъчета, разтрошените и промити миди, черупки на раци-пустинници и рапани. Вечният такт ги беше изгладил и сега барабанеха по кожата на нозете.

Изведнъж Льоди спря като втрещен. На брега пред него седеше Анди.

— Сега ли пристигаш на къмпинга? — попита Анди престорено неизненадан.

— Хе, Анди — отвърна Льоди. — Ние сме винаги тук. А ти сам ли си?

— Не. Зоя и дъщеря ми са в колата.

— А защо не дойдат насам?

— Уморени са. От онзи ден сме тук. Часова разлика.

Двамата пресякоха плажната ивица, като заравяха ходилата си колкото се може по-дълбоко в пясъка, защото пареше. Пропълзяващата от ходилата нагоре по краката им горещина разтрисаше цялото тяло. Минаха под тополите, стигнаха до лагера на Льоди и седнаха в столовете край масата.

— Радко беше тук допреди малко, но сигурно е отишъл да спи — каза Льоди и посочи шишетата. — Знаеш ли, че Радко, Иво, Камен, Росен, Чавдар, Владо и другите са тук. Някои са тук на къмпинга, другите са в Созопол.

— Супер, ще се видя с всички.

— Дори и Тодор се появи със сина си вчера.

— Да е жив и здрав. Него не желая да го виждам.

— Уж доста се промениха нещата тук, Анди, ама пак се повтаря. Дори някои от чужденците от едно време пак идват.