Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (42)

42

Пътят към Сърница беше разбит. Личеше, че в дефилето между стръмните склонове, обрасли със зеленина, беше текла голяма вода и колата пълзеше на слалом между ямите, издълбани от натоварените с отсечена дървесина коли. Пред тях изведнъж изникна човек на моторетка, която изглеждаше като играчка под едрото му тяло. Облеклото и такъмите за риболов бяха прехвърлени през рамото или висяха на пояса. Оплетено от върба старо рибарско кошче, помпа, въдица, шанцов инструмент, манерка, стара алуминиева кутия, войнишко одеяло. Всичко това — закачено на оправени и патинирани от времето кожени каишки.

Тодор Петър махна и мъжът спря. Попита за пътя. Точно, както всичко по мъжа притежаваше една не съвсем често срещана в България подреденост, човекът обясни правилно, което също си беше култура, която в Германия се учи в училище, че разбитият път продължава още около седем километра, и се сбогува.

По-нататък работници изливаха бетон, за да укрепят пътя, който си делеше клисурата с реката и която при порой трябваше да бъде преградена с яки стени. Долината се разширяваше. По склоновете личаха тъмните участъци на смърчовете, по-светлите на широколистните дървета и мекозелено-белезникавото по окосените заоблености на ливадите.

Минаха край по-ниски обработени места край реката. Виждаха се малки градинки от гъсто забити, еднакво високи колци с бобови растения. Нежните им стебла се бяха здраво увили, а ярките им бели и виолетови цветове блестяха на фона на тъмнозелените листа и контрастираха с окосените ливади и горите над тях по заоблените хълмове.

Зад един остър завой се ширна поляна, цялата покрита със странни, разхвърляни колиби. Бяха най-малкото трийсет, четирийсет, скалъпени от борови пръти и клони, черги и дебели найлони, на места открити от едната страна. В края на поляната, близо до потока и гъстата тъмнозелена смърчова гора, се виждаха да димят мирно огнища, закрити с подслони. Това бяха цигани гъбари, които беряха по това време и диви ягоди, и боровинки.

На прашния път пред тях четири-пет малки циганчета, момчета и момичета, някои дибидюс голи и посинели от студ, се въргаляха в праха, за да се стоплят след дълга баня в студените води на планинския поток. Тодор Петър си мислеше колко всъщност би трябвало да са щастливи и те, и родителите им през тази дълга „ваканция“ в тази природа.