Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (28)

28

Навън дъждът беше спрял, беше по-студено и миришеше на сняг. Камен зави на два пъти и се озова пред една кръчма с остъклени, издадени в основата си и издигащи се в наклон към къщата капаци. Влезе вътре. В ниското помещение с много стари предмети по полиците, с долапи в нишите, се бяха заседели две компании. Камен си поръча „Сливенска перла“ със салата от кисело зеле и увисна в мислите си. На съседната маса, от компания, състояща се наполовина от тъмнокожи българи, някой каза:

— Дядо Люцкан ли, бе? Той е брат на баба Пенка. Казваше ми: „Ей, момче — той беше ловец — аз толкова мечки съм избил, колкото ти овце си виждал по склона… Трябва да го знаеш. Имаше едно магаренце. Умря си с него… Живееше сам в една къща с две стаички и като умря, запечатаха къщата… Комунистите — и приглуши глас — … за да я вземат.“

Още ли се страхуват, се запита Камен.

— Той ли, бе — рече един друг възрастен мъж с плетена шапка. — Той и къщи можеше да строи, и деца да прави. — Аз тук, в Жеравна, съм роден и тук ще умра.

Камен се загледа към една лавица, върху която имаше все стари книги. С „Ада“ на Данте и „Световна класика“, както и по-нови издания. Една котка спеше опъната върху наръч дърва до печката. Над нея, в полумрачния ъгъл, висяха избледнял от старост портрет на светла, млада жена и полица със стар фотоапарат с мехче фотообектив.