Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (48)

48

Преди година Тодор Петър беше посетил Синеморец и, очарован от устието на Велека, Бутамята и Силистар, беше предложил на Компанията да прекарат лятната си ваканция там. Всъщност поводът беше по-скоро желанието му Стоян да е с български деца, а това бяха децата на хората от Компанията. Сети се и нещо, което беше писал преди година-две за Синеморец:

Едно място в България, където като че нещо от романтиката на непретенциозния, но и стоящ близо до народа български интелигент все още диша. Дойде ми и идея за някаква история със заглавие „На Изток от ада“. Ето и един от мизансцените му:

Отдавна изчерпани души и думи

Жетварят самовлюбени скрибуци

зад път между море и дъб

подстъпи закотвили този свят

природа онемяла заливогорно

реката все тече из своя път.

 

Оголени хълбоци на динозаври

полегнали към тесни плажове

прекъснала връвта градинка пъп

от неизраснали фиданки

листо обърнало кат длан за съд.

 

Смокини пършави и прашни

улици пусти неподредени дворове

недовършени недостроени къщи

остров във бурното море.

Онова лято беше имало голямо наводнение. А той го беше писал в началото на септември, когато сезонът отминаваше и високо по стволовете и дори по листака на дърветата край Велека все още личаха калните белези на придошлите води. С това обозначаваше — „заливогорно“.

В същото време Синеморец, като бивша гранична зона, беше останал сравнително недосегаем за изобретателността на новите строителни бизнесмени и все още таеше и пазеше онези провинциални бавност, кротост и простота, които Тодор Петър си спомняше от детството.

— Благодаря ти, Папо — възкликна Стоян, като видя синия басейн в средата на двора.

Засякоха се с Наталия пред оградата на хотела, в слънчевия, горещ ден, докато Тодор Петър паркираше старата си кола.

— Не е ли време да си купиш нова? — попита тя, току-що пристигнала с аудито на Камен.

— Еснафка.

— Не е така. Не знаеш ли, че Камен тъкмо сега си закрива фирмата? Сигурно ще се наложи да продадем тази кола.

— Защо, какво е станало?

— Ще ти разправям. Провокирам те за колата… Вложи ли онези пари в платформата?

— Не. Ще ги насоча организационно. Да не би да си ги искаш обратно?

Наталия се разсмя и отмина.

Стоян, който беше тук да помага за багажа и чу този разговор, каза:

— Папо, пожелавам ти нова кола!

— Нямам нужда — рече Тодор Петър, вече развеселен — нали и тази също ни превозва без проблеми от едно място на друго. Имало един философ, Сократ, на който казали веднъж: — „Яденето и пиенето ти са възможно най-мизерните. Дрехата на гърба ти е не само дрипа, ами и никога не я сменяш — ни лете, ни зиме.“. А той отвърнал: — „Опитай се да ме разбереш. Аз вярвам, че е божествено да нямаш никакви желания…“

И защото Стоян го изгледа с усмивка:

— Е, нека поне се опитаме да сме полубогове.

В този момент видяха, че в съседната кола Ана, приятелката на Владо, беше чула всичко.

— Търсех една карта и не исках да ви притеснявам — обясни смутено тя и се усмихна с пъстрите си очи. — Ще ходя до магазините. Стояне, искаш ли да дойдеш с мен да ти купя сладолед?

— Да — усмихна й се Стоян и погледна Тодор Петър, който кимна. — Благодаря!

Тодор Петър ги проследи как се отдалечават. Ана беше висока, имаше изящна фигура, стройни, но не кльощави крака. Вратът й и кожата под ушите, все още без силен слънчев загар, блестяха под светлокестенявите й, вдигнати високо коси.

По-късно част от групата излязоха да се разходят към брега и устието на Велека. Имаха намерение после да вечерят в някое ресторантче.

Стръмните скали, спускащи се към морето, подаваха гърбове като хипопотами, а вълните с грохот се разбиваха върху тях и ги покриваха с бяла пяна. Тръгнаха към пясъчния бряг. Тревата около тях, изсъхнала, рядка и ръждива, беше взела, като че от цвета на почвата и бе покрита с малки бели охлюви, които рано сутрин поглъщаха дебелата роса, образувана от морската влага.

Когато излязоха на открито, пред тях се ширна заливът Косата. Велека идваше далеч от Странджа, слизаше в лонгозната гора сред бамбуци, дъбове, тисове, елши и лиани, пресичаше я под високите и гъсти корони, под прелитащите лонгозни птици и достигаше морето, като се извиваше успоредно на брега в широк канал, затворен от едната страна с естествено създадена дига на така наречената пясъчна коса. Така реката достигаше до северния бряг на залива, където тази година беше пробивът към морето.

Прибраха се в хотелчето. Самото селище-хотел представляваше един правоъгълник с кокетни бунгала, обърнати с терасите си към двора. Наталия вече се правеше на инициатор. Пристъпваше високо вдигнала глава със стройните си нозе. През следващите дни всички можеха да бъдат сигурни, че нещата ще се въртят около разговорите й, аперитивите и терзанията й. Страховете й да не загуби току-що спечелената след толкова търсене любов.