Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 2 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканирал
- Венцеслав Новхристов (2019)
- Корекция и форматиране
- zelenkroki (2020)
Издание:
Автор: Венцеслав Новхристов
Заглавие: Папо и неговата к(о/а)мпания
Издание: първо
Издател: „Светлана Янчева — Изида“ ЕООД
Град на издателя: София (не е указан)
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: българска
Редактор: Кина Стойчева
Художник: Стойчо Никифоров
Коректор: Теменуга Пенчева
ISBN: 987-619-704-024-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11863
История
- — Добавяне
16
Лишен от компания и принуден да стои на сянка — въпреки че беше намазан с крем не знам си кой UV фактор, за да се пази първите дни от изгаряне — Стоян не беше издържал. Обикаляше на скорост около една рейка от подпорите на тентата.
— Ако си уредил що-годе материалното съществуване, не ти остава нищо друго, освен да опиташ да играеш.
Това беше казал Тодор Петър онази вечер на Наталия, без да осъзнава, че играта за всеки е различна.
Да, играта си беше на „Ничия земя“, или както беше преведено името на прочутото лозе край Мелник — „No Man’s Land“ или игра на вегетативната декомпозиция. Тодор Петър наблюдаваше плажа от най-високата дюна, но беше сигурен, че има нещо, което наблюдава него от една по-висока дюна. Без да знае какво точно беше това, Тодор Петър се опита, отдалечавайки се от себе си, по правилата на любимата си ракурсия, да анализира собствената си игра, включена в този стар и нов свят, запълнен с историите на бившите му приятели, които бяха всъщност връзката му с Родината.
Предния ден, докато Камен беше още тук, двамата си бяха говорили откровено и приятелски за пръв път след толкова години. Камен, който също беше оставен или оставил жена си и децата си в чужбина и се беше прибрал в България, каза:
— Важното е те да са щастливи. Така и децата ще бъдат възпитавани от щастлив човек. По-добре е един щастлив, отколкото двама нещастни родители.
Но не беше ли това отново прекалено хладнокръвно? Не, възможността за мисловна ракурсията си беше и щастие, и нещастие. Както всичко познато, както денят и нощта… Не бяха ли това думи на самия Тодор Петър в една нощ в младостта, когато излагаше поредната си теория пред Камен.
— Така е. А ти как започна, след като се прибра?
— Захванах се с Боби Баръмов. Той имаше опита, връзките и донякъде парите.
— А той в началото знаеш ли как е започнал?
— Започнал е с хазарт. Имал е едно малко магазинче в адвокатския безистен в центъра, където в мазето се е играел комар и са залагани големи суми. Направил бил и няколко сделки по време на ембаргото в Югославия. После, като се прибрах от Америка, защото трябваше вече да се направи нещо фактическо, започнахме в строителството. Сега работим заедно…
— Докато жена му е тук, какво прави? — попита Тодор Петър.
— А, излиза сутрин от новата си къща с възрожденски стрехи, в която е спал сам и разхожда нахалния си булдог. Приличат си… И не ме питай що за задник е станал — перфектен гъз.
— Е, хайде сега!
— Впрочем, ако искаш да се върнеш тук, можем да ти намерим работа.
На Тодор Петър му се стори, че Камен не се чувства удобно на това място. Наистина стана и разсеяно погледна встрани.
— Хайде да се върнем на плажа.
Седнаха под тентата в омарата на топлия следобед, с лек бриз откъм морето, с блясъка на водите и разливащите се в ритъма на морето малки вълнички.
— Ти спомняш ли си онова лято, когато Вили, моят състудент, дойде с Полина и Нели в Созопол? — попита Тодор Петър.
— Да. Тогава се запознах и с Нели. Полина още е приятелка с нея. Даже ни беше на гости в Америка.
— Аз и досега не разбрах защо онова лято Полина ме отхвърли.
— Моля ти се. Не я ли виждаш? Те тогава и двете са били с Владо. Поне по неговите думи. Тя е искала само секс, а ти си й предлагал нещо по-сериозно.
— Така ли? Какъв съм глупак.
— А, ето го и Владо — каза Камен.
— Не може да бъде.
По дюната се качваше Владо с Полина и двете млади жени, познати на Тодор Петър от предния ден и „Текила бар“. Държеше бира в ръка и явно не беше изтрезнявал напълно от предната вечер.
Радко се показа сънен от платката си.
— О, Радко, пак ли нямаш настроение?
— Да бъдем приятели, искаш ли? Само да не ми кажеш утре, че не си спомняш — рече последният и се скри намусен в палатката.
— Не се безпокой — каза Владо. — Няма никакво значение. Току-що ми казаха, че половината от Странджа е минала на заменка. Не можах да го понеса… А утре ще прескочим до Тошкови в Синеморец, за да видим всичко с очите си. Тодоре, ти ходил ли си в Синеморец? Не си ли ходил?
— Дори съм писал стихове за там.
— Ти и стихове ли си прописал в Германия? — Каза Владо. — Не мисля, че е подходяща страна за стихове. Сигурно такива са ти и стиховете.
— Наистина нищо не струват, но исках да се изфукам пред мадамите ти. А ти нали също пишеше?
— Писане? Вече не. Социализмът си отиде… Всъщност се злепостави.
После се наведе към ухото на Тодор Петър и прошепна.
— Срещнах я.
— Коя?
— Мечтата.