Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (17)

17

Тодор Петър учеше Стоян да плува. Стоян ходеше вече една година на плуване в Германия, но още не можеше да се отпусне. Малката Руми премина край него, като му демонстрира един стилен бруст, зад който дългата й коса се опъваше след всеки тласък. Стоян я проследи с не напълно весел поглед. Руми се спря и каза:

— Можеш ли така?

— Той е още малък — каза Тодор Петър.

Руми продължи навътре.

Тодор Петър се обърна:

— Станчо, какво има?

Едва успя да му се извини, че го е обявил за малък.

После Тодор Петър си спомни, че имаше опит със сина си. Спомни си как беше опростил обясненията, когато беше преподавал ролер, колело и футбол.

— Опитай да се гмурнеш три пъти, без да си потапяш главата.

И Стоян успя да преплува около метър. Оттук нататък, вече нямаше спиране. След малко двамата със Стоян вече се състезаваха, като с всяко ново обяснение се надпреварваха да възприемат все повече и повече.

На излизане от морето към тях се присъедини и Зорница, дъщерята на Михаела. Малките деца се заиграват лесно и след половин час, под дюната, Стоян и Зорница вече бяха приятели, а оживлението в очите на Стоян приглушаваше акцента му.

Същата вечер Чавдар организираше хапване на риба и миди на къмпинга. Стоян и Тодор Петър щяха да спят в палатката за гости — малка алпийка, опъната под ниските клони на смокинов храст. По-късно се оказа, че тази вечер така се беше харесала на Стоян, че остана една от най-трайните му детски спомени. Говореше, че иска да прекарва ваканцията си на палатка, на това море и в тази страна.

Вечерта протече както обикновено. С аперитивите и салатата, приготвена от Радко, с постепенното падане на нощта, когато цялото небе, Странджа зад гърба и морето отпред, се отваряха.

Късно, когато Стоян вече спеше в малката палатка, Компанията бе добре подпийнала. Настроението се покачи, по едно време разговорите се разкъсаха по двойки и по-късно пак се събраха.

Тодор Петър беше разказал случката със Стоян и „аз едно малко момченце“.

— Сънува ли по този случай? — питаше по едно време Полина Владо.

— Аз не сънувам — казваше Владо в тъмното. — Но я си помисли, че тъкмо тази всеобхватна, естествена и мъдра обяснимост по време на съня трябва да е такава и когато тръгне човек да мре.

— Прекалено много му се изостриха сетивата — каза Радко.

— Изтрезняваш — рече Иво. — Тя те пита нещо толкова просто, а ти се смееш.

— Дали най-човешкото е всъщност да не се интересуваш какво ще стане след смъртта? — не му обърна внимание Владо.

— Най-малкото, след като харесваш тази природа, ти си обречен да не мислиш така арогантно — каза Тодор Петър.

— Но аз съм българин и повече ме касае, че гробищата, където ще ме заровят за много години, ще са с хубава гледка.

После чу Полина да казва на Радко:

— С надеждата все някога да го разбереш, повтарям ти, че онези български простаци не са били комунисти. Общото между тях и италианските комунисти е точно толкова, колкото между мен и теб. Разбираш ли? И моля, повече не се занимавай с мен. Нямаш ли български комунисти наоколо си?

— Позицията ми е, че изкуството, ако го има изобщо днес, трябва да се свърже с политиката посредством човечността. Грижата към бедността и бедите — фактори, чието неглижиране разрушава страната — казваше Тодор Петър на Косьо през масата.

— Стига за политика, бе — каза Радко. — Тодоре, ти сега мълчи. Писна ни да се опитваш да ни уреждаш политически и да ни помагаш. Ти не контактуваш ли с хора на ниво там, в Германия?

— Кои според теб са хората на ниво?

— Културата? — Божил питаше някого. — Може ли да се съпоставят синтезираните несгоди на човечеството и синтеза на постиженията му? И на този фон какво е постижението на българите? А не е ли постижението тъкмо това — да си мислиш, че постигаш нещо?

— Културата учи човека да чувства и усеща, нали? — каза Косьо.

— Остави го. В собствените си очи той е нивото, но само да не се опитва да помага и да поучава всички — рече Иво за Тодор Петър.

— Хуморът ни се превръща в пулене, Иво — рече Тодор Петър.

— Къде са Тошкови? — попита някой.

— Те не ходят по къмпинги.

— И аз така си мислех — каза Полина и погледна Владо.

Радко опъна от цигарата си, като че подхрани отново с поетия дим някакви изключителни мисли, или като че да надцака.

— Да, ние сме толкова ограничени, че можем да си мерим превъзходствата — каза Косьо.

— Ако мислиш, че германците не са ограничени тъкмо и по този начин, лъжеш се.

— Да не искаш да кажеш, че за тези неща им приличаме, а когато трябва да си вършим работата — не.

— Ние обаче най-вече на маса си изказваме превъзходствата.

— Владо, спирай пиенето и да тръгваме — каза Полина.

— Момент, исках нещо да говоря с Камен, Тодор и Иво. Я елате малко с мен, господа.

Слязоха встрани по дюната и когато се скриха от очите им, Владо Минков ги подръпна и леко смениха посоката към „Панираната флейка“. Седнаха малко встрани на самотна маса.

— Владо, какво става с теб? — попита Тодор Петър.

— Запознах се с нея онази нощ след калкана в „Марината“ — каза. — Носеше лека дълга рокля на самодива.

— И пукаше с дъвката на всяка крачка — каза Иво.

— Не се гъбаркай, копеле — каза Владо. — Освен че сме слепи за красотата, сме слепи и за най-хубавите неща, които могат да се случат на човек.

Камен изгледа Иво, който се готвеше да каже още нещо и той млъкна.

— Срещнах една млада жена. Запознах се с нея в три през нощта онази вечер след „Марината“, след като бях изпратил Полина. Влюбих се.

— Обяснимо е. Здрав си, а морският въздух действа така след алкохол — рече малко по миролюбиво, но отново иронично, Иво.

— Не, нещо се случи. Погледна ме право в очите и погледът й стигна до сърцето ми — не му обърна внимание Владо Минчев. Цялата му палавост беше изчезнала. — И аз имам право на малко щастие, нали?

— Все пак кажи, как се запознахте? — опита Камен да разведри тягостното мълчание, което последва.

— Просто й казах: „Госпожице, мога ли да Ви изпратя?“. Оказа се, че работи в един бар на плажа.

— Като си помисля, че току-що ми беше споделил, че ги презираш и всички са само един обслужващ персонал! И тъкмо тази вечер ми разправяше, че си си изградил едно изключително презрение към сънародниците си. А на другия ден, като изтрезня, какво стана? — възкликна, като че отчаяно Тодор Петър.

— Отидох и я намерих. Не можете да си представите колко бях запленен от красотата й. Чаках я цял ден, докато привечер не се освободи за малко. Разходихме се по плажа.

— Други какви качества има? — попита ехидно Иво.

— Бързо бях пленен. Проницателен и бърз ум, висока интелигентност, голяма доброта и сила на характера.

— Да не учи в природо-математическата гимназия? — попита Иво.

— Откъде знаеш? Току-що я е завършила.

— Преди години имах един такъв подобен случай.

— Иво! — предупреди го Камен.

— Да се връщаме, че ме чака път — каза Владо. — Просто имах нужда да споделя.

Тодор Петър познаваше Владо. Като по-млад си го спомняше като един много деликатен и възпитан човек. Беше чувал, че баба му го е водила до четвърти клас на училище. Сигурно по-късно, когато му се беше наложило да ходи в казармата, беше преживял стрес и за да избие комплекса, предизвикан от постоянните контакти с грубостта, некоректността и хаоса, сега обичаше да се превъплъщава в роли — ту на весел и непосредствен, арогантен бонвиван, ту на показващ презрението си към околния свят циник. Явно беше загубил себе си и сега си въобразяваше, че чрез непознатото момиче може да се намери.

* * *

Когато Полина и Владо вече бяха заминали за Созопол, Иво забеляза и обърна вниманието им върху една млада и стройна жена зад осветен прозорец в недалечното бунгало, която се събличаше и обличаше пред огледало. Очевидно пробваше нови бански, блузки и поли.

— Чавдаре, да притичаме под прозореца й и да викнем „ние сме само едни малки момченца“ — предложи Иво.

— Как можете да се смеете на такива простотии! — ги упрекна през избухналия смях Биляна.

— Тя и Полина ни обвинява така.

— Как?

— Една вечер, когато ги поканихме да останат тук с Владо и ни засече вече в късните часове — поясни Чавдар.

— Нещо повече да е споделила? — попита Тодор Петър.

— Тя не говори много за себе си, но говори колко били други италианските комунисти. Баща й бил работник, антикомунист до мозъка на костите си, но такива простотии като нашите никога не били излизали от устата му. Ерго, ние не сме били никакви антикомунисти.

— Голямо изключение трябва да е било, щом сте говорили за политика — каза Тодор Петър.

В това време Тодор Петър чу Алекс, който каза нещо тихо на Филип и кимна към Компанията.

— Гледай ги.

Подиграваха добронамерено бащите си и приятелите им.

— А това пък, че искам все да ви е гадно, изобщо не знам как се появи — се смееше по късно на някаква реплика Иво.

— Отрицанието на всички други идеи, освен на твоята, изразява нихилизма ни. Ще рече, неглижиране и отрицание на всичко извън собствената идея и личност — обясни Тодор Петър.

— Благодарение на Полина, Владо има скъпоплатената си работа, а благодарение на Кьосев — къщата и богатството си — каза Радко.

— Не те ли е срам — пресрещна намерението му за ескалация Тодор Петър. — Стига. Само заедно можем да постигнем нещо. Помнете — само заедно: когато отдолу се обединим и се задействаме в една посока. Съвремието дава технологиите, а англоезичният свят има опита с така наречения фриганизъм. Готвя една система. А проекта ще кача в Интернет.

— Защо не си казал?

— Виж, тук твоите вечни призиви за заедност хич не помагат. Да бъда заедно с човек като теб е ОК, ама да си заедно с някого, който е или позьор, свикнал на безпроблемен живот, или е комбинатор, си е направо пагубно — рече Иво.

— Какво пък каза сега! — рече Тодор Петър, който бе станал безобиден и достатъчен за себе след годините в Германия. — Става дума в каква страна живеем, а не точно какъв е този или онзи.

— Знаеш ли, и Йезуса е тук.

— Кой, Марио ли? Не може да бъде.

— Е, да. Вече всяка година е тук. Доколкото разбрах, има строителна фирма в Германия. Спечелил е много пари от ремонта на исторически и административни сгради. След падането на стената западняците са наливали там големи пари.

— И Анди е тук, но не иска да те види — рече Радко. — Е, това не е толкова важно… Нали знаеш, че съм наел от Боби Баръмов едно малко заведение, кафе-аперитив. Ето ти възможност заедното да проработи на практика, щом толкова се натискаш.

— Може. Имам едни свободни пари.

— Всичко ще ти простим, ако ни кажеш най-сетне как ще се оправим — рече Иво.

— Независимо от това кой и как се бори за живот и свобода, всеки има право над тях — с подигравателен тон и заканително вдигнат пръст се намеси внезапно Чавдар.

— Какво пък е това?

— Ние, човеците, не сме безсмъртни като боговете и все някой ден ще напуснем тая грешна земя — продължи на шега Чавдар.

— Но не е без значение нито как сме живели, нито как ще умрем — рече сериозно Тодор Петър.

— Ще видим. На мен са ми казвали да не вярвам на човек, който е кумир в собствените си очи.

— Кой, аз ли?

— Не, не точно ти, въпреки че не е грешно. Говоря за всеки от нас — каза Иво и се разсмя.

— Държиш явно на българското — личността в центъра на вселената — рече саркастично и отчаяно Тодор Петър, осъзнавайки, че не е в час. — Аз ще се поразходя.