Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (36)

36

По-късно, когато вече се бяха почерпили добре и звучеше Old habits die hard на Мик Джагър, Тодор Петър се чу, пак верен на своето, да казва:

— Не може да го оставяме този народ така. Нужно е обединение и организирана взаимопомощ, ако ще на доброволни начала, но…

— Ти мислиш така, защото си ляв — се нервира Иво. — Това не е отвратително, но както и да го погледнеш, като резултат ще бъде погрешно.

— Кой, аз ли!

— Нека аз да се включа — рече Камен. — Да ви разправя за овчарското дружество в Жеравна, за което сме говорили с Тодор Петър. В Жеравна има един музей на Руси Чорбаджи. Там е изложена историята на Овчарското дружество в Жеравна, в която пише, че след дълги години на пестене и тежък труд, овчарите в Жеравна се замогнали и поумнели толкова, че през 1870 направили дружество. Между другите задачи на дружеството то си поставило и тази да строи училища, да прави пътища и чешми и да подпомага бедните деца в учението. Впрочем в подпомогнато училище, а защо не и новопостроено от това овчарско дружество, е учил Йордан Йовков. А голямата беда на българската буржоазия отпреди 1944 г. и на България изобщо е, че тази същата не направи достатъчно, за да се съкрати тази огромна пропаст между буржоазията и народа. Сигурно, заета със собствения си пъп, със самообръщението колко е интелигентна, дистанцирана, както и да упражнява финото си, наистина не немско, високомерие, е забравила да се огледа около себе си. Доста от представителите й се оказаха по-различни от тези на овчарите буржоа от Жеравна, защото иначе биха спечелили доверието на народа и оттам и биха били годни за водачи.

— А ние в Компанията защо не си помагаме, знаеш ли? — попита Чавдар.

— Защото не сте леви — рече Тодор Петър.

— Защото сме просто един клуб — отвърна с поучителен глас Чавдар.

— Аха, сега разбирам за грешката си като помагах на Анди, Росен и Радко.

Тодор Петър си спомни, че веднъж беше поискал помощ — да му услужат с кола за ден-два, когато си беше дошъл в отпуск и трябваше да направи нещо за Стоян. И не я беше получил.

— Е-е-ех — смени темата Тодор Петър. — И все пак, въпреки че съм сигурен, че пак ще стигнем до истините, трябва да ви призная, че нито една толкова хубава вечер като тази не съм имал в Германия… И не че и там няма някоя и друга изпълнена със зеленина топла вечер през лятото. И не че не се е случвало да сядаме с компания. А там приятелите са, ако са приятели, истински приятели. Но… Времето, природата, като че и внушеното от всичко това настроение… Просто е на друго място, имат друга история и друг живот…

— Аз пък лично не мога да понасям братовчедите си, които, като се върнат от Щатите, се държат, като че са извънземни — каза Жана. — И нямам общи теми с тях.

— Е, ти не бива да мислиш, че съвсем нямат основание за това — каза Тодор Петър.

— Това, че ти точно го разбираш, не означава, че си прав — каза Иво.

— Хайде, фактът, че никой от вас не се трогва, че страната отива на кино и не си мърда и малкия пръст, говори достатъчно.

— Не ни дразни! — предупреди Иво.

— Помниш ли онази вечер с калкана и бялото вино в Созопол? — обърна се към Тодор Петър Радко.

— Да.

— Беше проява на приятелство, че Чавдар не те удари заради притесненията ни. И все го повтаря.

— Притеснения?

— Е, да. Той беше помислил, че си паднал от скалите и това вълнение, което му причини, го смята за достатъчно.

Соня се обърна към Наталия:

— Срещнахте ли мъжа ми с човека, който трябваше да му покаже апартамента?

— Да, ето я Сия. Тя ги свърза.

— А това е едно DVD, което записахме миналата година в една разкошна вила край Карлсруе — подаде Соня един диск на Наталия. — Записвахме до три часа през нощта и май имаме много заспал вид.

— Пусни го, де!

— Ще го пусна после.

После Соня влезе в някакъв безсмислен след многото алкохол спор с Радко, който завърши с:

— Соня, вие с Полина сте си комунистки по убеждение. Ама защо, като комунизмът е толкова хубав, си отишла да живееш в Германия, а тя — в Италия? — надигна тон.

Полина само презрително извърна глава към Ирина и Владо, които се бяха отделили встрани и си приказваха.

— Мен никой не ме е задължавал да стоя принудително в Германия. Ако съм искала, можех да се върна в България. Мястото ми в оркестъра се пазеше четири години — отвърна Соня.

— Е, да, де. Нали е било много хубаво тогава.

— Аз съм доволна обаче, че останах там. Най-вече защото омразният комунизъм бе свален от патриоти като теб — отвърна тя саркастично.

— Тази наистина е доста повредена — каза тихо Биляна на Тодор Петър.

— Политическа и икономическа принуда, интересно… Въпрос на демократичен избор: политическа принуда с икономическа свобода или икономическа принуда с политическа свобода. Българите избраха второто, искаш — обедняваш, като обеднееш както си му е редът, свободен си да избереш икономическото робство там, където е нямало комунисти на власт, виновни за глобалното затопляне — додаде Соня.

— Не знам, Соня, но ако някой германец отиде да работи примерно във Франция и правителството задържи детето му и жена му в родината му, за да не избяга, какво е това? Интересно е кой е мозъчно увреден? Човекът, който отива де се усъвършенства, или правителството? И не само това, ами и евентуално го вербува като ДС-агент. За да го държи вечно за топките.

— Уф, много си досаден с тоя треторазреден социален сериал.

— Вижте, европейската култура е нещо съвсем друго. Ние трябва да й преоткрием душата, за да стигнем до катарзиса — обърна темата Камен.

— Какво има да й преоткриваме на душата на Европа? Нищо ново и нищо забравено, освен че културата й запада поради популистичния натиск. Някои винаги сме я знаели и когато я видяхме днес какво представлява, се разочаровахме — каза Иво.

— Прав си, нашият път трябва да е друг. Работата е, че няма никога да го открием — се пошегува Камен.

— Все пак си европеец, не можеш да се чувстваш добре в България — каза Соня.

— Аз и друг път съм ви казвала — в Италия например комунистите нямат никаква вина, а само заслуги за демократичното развитие на страната — се включи и Полина.

Иво погледна Ирина, която седеше до Владо и тихо разговаряше с него:

— Ирина, ти нали също си била в Италия? Хайде, кажи и ти нещо.

— Добре — додаде Ирина отстрани. — Това е третата държава, която съм задраскала. Дори от списъка си с туристически дестинации! Много фалшиви ценности, крадливи и лъжливи хора. Човечеството е погрозняло! Не ми хареса народопсихологията. Иначе, като архитектура и история, не е лоша държава! Но само това!

— И аз съм живяла няколко месеца в Италия, но имам коренно различно мнение — каза Биляна.

— Я кажи все пак, вече много пъти те питаме, — обърна се Радко към Тодор Петър. — Защо Анди не иска да се вижда с теб?

— Стана както при теб, просто исках да помогна.

— Изводът е един, нали? Такива като теб, когато тръгнат да помагат, накрая се оказва, че най-много са сгрешили.

— Като ме хване още малко, можеш да ме питаш и за някоя подробност от сексуалния ми живот.

— Анди смята обаче, че ти си този, който не бива да работи с хора. Ще кажеш ли най-сетне какво е станало…?

— Бях шеф на жена му и й направих забележка, че чете роман в работно време — се изпусна Тодор Петър. — Анди ме обвинява, че съм го направил пред останалите.

— Тук обаче е България — не им обърна внимание Иво. — Виж, Западът е далеч. Далеч е във всяко отношение. Така че няма място за всичките ви „поетични“ предпочитания. Макар да допълва светоусещането.

— Но когато човек се научи да се интересува от нещо повече от личния си живот, или дори от резултатите от не дотам ефективната си работа с хора, едва тогава може да се каже, че е надмогнал грозното у себе си. Време е да признаем ясно и недвусмислено колко фалшиво и неуравновесено живеем. И знам какво е нужно на страната — рече Тодор Петър.

— Смешник.

— Смешник, ама продължаваме да живеем като роби на тези, които смятаме за прости — той се изправи рязко и се запъти към границата зад осветеното.

По-късно Камен и Тодор Петър минаха на терасата на малката му къща. Под краката им светеше София.

— Като се завърнах от Америка, ми се искаше да изляза на улицата, да започна да поправям всяка плочка, да подреждам градинките, лехите им и пътеките — призна Камен.

— Лоша работа. Нямаме никаква представа за материалното. От друга страна, е смешно, че германците дори смятат материалното си благоденствие за култура.

— Как се чувстваш отново тук?

— В момента ми нагарча. Иначе прекрасна природа, но ми пада гарда. Изчезна чувството, че съм свободен, изчезна ми желанието и способността да си защищавам достойнството. Имам чувството, че всичко е безсмислено и унизително. Илюзиите отпаднаха… Виждаш ли онези светлини долу? Като млад, човек не познава всичко и все може да предполага, че някъде има нещо възвишено, силно, вълнуващо, значимо за интелекта и страната. Било си е заблуждение. Сега обаче заблудата ми е може би на обратния край. Няма начин да няма никой.

— Правиш ли нещо за портала?

— Влязох във връзка. С прекрасни млади хора, но толкова. Още сме в началото на пътя…

Владо Минков излезе на терасата с чаша в ръка и пристъпи към тях.

— Владо, тъкмо пак се оплакваме, че не виждаме светлина в тунела.

— Чух те, копеле — рече Владо Минков, като се обърна към Тодор Петър. — Знаеш ли, че Ана, моята платоническа любов, е чула за портала ти и го е проучила. Беше толкова впечатлена и под влияние, че се включи в някаква доброволна организация, нещо като работилница за идеи.

— Тя с какво се занимава сега?

— Следва и работи на хонорар в някаква редакция. Не опроверга всичките ми първоначални впечатления.

— А какви са ви отношенията? — полюбопитства Камен.

— Какви са ни отношенията? Същите — отвърна Владо Минков, изпразни чашата си на един дъх от и се загледа мълчалив към светлините на града долу в полето на София…

— Да. Опитах се да вляза с някои младежки инициативи и доброволци, но нищо не става истински, засега се работи само на парче — каза Тодор Петър. — Опитах и чрез разни нестопански организации, но социалната ни инфраструктура е така разсипана, лишена от човешкото, че всичко е блокирано.

После се върнаха при останалите и Тодор Петър разказа за някои свои неудачи в Германия.

— Много е горчиво, когато имаш успехи, дължащи се на конюнктурата, а си мислиш, че е благодарение на твоите качества и по-късно разбереш, че си се заблуждавал.

— Така ли — каза Иво. — Само не разбирам, като си наясно с възможностите си, защо ни досаждаш.

— Защо се опитваш да го изложиш пред мадамата му — внезапно се обърна Владо към Иво. — Голямо си лайно.

— Дори и така да е, нито един бизнесмен няма да търпи някого, у когото се мотаят подобни завеяни мисли. Че отгоре на всичко и да го поучаваш — рече Иво.

Владо се изправи. Олюля се леко и отпи от чашата си.

— Не се ли страхувате какво ще кажат един ден децата ви за вас! Няма ли да ви бъде срам от тях? Стига! Сега ще изревете, че не се страхувате. Вие не се страхувате, безстрашни пъзльовци, от Вечния съд, защото не сте православни, а йезуити, никаквици и охулници. Плазмодии с претенции, че сте интелигенция. Щом един човек, няма да му кажа името, който и преди си беше малко луд, ама май сега окончателно откачи, смята да ни спасява — ебати интелигенцията! Ровя със съжаление, с разочарование заради това, че дори тези, които минават за по-добрата част от човеците, се оказват роби на всемирната човешка глупост.

— У нас свестните считат за луди, глупецът вредом всеки почита — изрецитира Михаела Ботев.

— Да ставаме — изкомандва Владо към Полина. — Ние, така наречените демократи, много обичаме да се глозгаме безсмислено.

— Владо се напи — констатира важно Радко, когато вече ги нямаше.

— В това никой не се съмнява — каза Иво.

— Да. Разбирам да се е опитал някога нещо да промени, че да говори… А, той! Просто си гребеше от морето блага и удоволствия — злорадо се изсмя някой в тъмното.

— Нали разправяше — каза Иво, — че демокрацията се лекува не с повече демокрация, а с безпощадна диктатура, че бил той самият консервативно настроен към ценностите и традициите, но си имал демократични разбирания.

— Резултатите и страната, в която живеем днес, обаче май доказват, че лудите са на по-вярна позиция… — каза Тодор Петър и стана. — Аз ще отида да взема десерта.

Отиде до къщата. Срещнаха се със Сия в тъмния коридор. Когато се разминаваха, тя се пресегна, улови го за кръста, плъзна ръка по мускулите на корема му, привлече главата му с другата си ръка. Той я хвана колебливо за раменете. Почувства трепета и уханието на косата й, нежно я целуна по страната, но не я привлече.

— Мисля, че е най-добре да си тръгна тъкмо сега — каза тя след миг.

— Защо ме отхвърли тогава? — не знаеше какво повече да каже той. — Мисля, че Иво ще те изпрати.

Всички си затръгваха. Тодор Петър ги придружи до пътя над вилата. Бяха останали за миг малко по-назад с Наталия.

— Нали щеше да ми казваш нещо важно? — я попита.

— Ще го отложим за известно време. Още не съм готова… Не харесваш ли вече Сия?

— Затова ли беше цялата работа?

Като се върна, завари Ирина да седи под вишната.

— Какво толкова си приказвахте с Владо?

— Владо беше първата ми голяма любов. А по-късно работихме заедно за Борис Кьосев.

— Ооо… Разказвай!

— Друг път ще ти разкажа. Какво стана тази вечер?

— Пак се сджафкахме.

— Имай предвид, че колкото и системата ти да е налудничава и невъзможна, Владо може да ти помогне. Ти не можеш да искаш, както комунистите — станете по-работливи, по-честни… Всеки от опит знае какво да очаква от проповедниците.

— Иначе за нашата компания… И вечерите, и истините са си стандарт… А Наталия не те ли раздразни с номерата си?

— Ти не разбра ли, че аз не съм свързана съдбовно с материалното. Тревожи ме друго…

— Какво?

— Никога не съм била толкова несамостоятелна, зависима от друг човек, както съм с теб!

— А как беше с Владо?

— Не си мисли, че е това, което демонстрира. Надянал е някаква нова маска… Но не е щастлив… Остави това. Казах ти — сега с теб никога не съм била толкова несамостоятелна.

— Стига си се тревожила. Внушаваш ми вина. Аз пък ти казах, че ти ми даваш основание да държа на някои неща, които в миналото не спазвах толкова стриктно.

— Не те обвинявам. Изобщо не ме разбра! Аз доброволно се обричам на твоето влияние, за да ни е по-добре и на двамата! Това е отново мое признание към теб, а ти го разбра криво, като обвинение! Всъщност това ли е твоето истинско Аз?

— Не се шегувай.

— Защото нищо не се постига, ако не си искрен. И ако не си истински, значи си изграден лошо.

— Хайде да си лягаме — каза той.

Мисълта за това, което го очакваше по-късно в леглото, за миг изчисти всичките натрупани от вечерта и разговорите горчивини и затъмнения.