Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 2 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканирал
- Венцеслав Новхристов (2019)
- Корекция и форматиране
- zelenkroki (2020)
Издание:
Автор: Венцеслав Новхристов
Заглавие: Папо и неговата к(о/а)мпания
Издание: първо
Издател: „Светлана Янчева — Изида“ ЕООД
Град на издателя: София (не е указан)
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: българска
Редактор: Кина Стойчева
Художник: Стойчо Никифоров
Коректор: Теменуга Пенчева
ISBN: 987-619-704-024-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11863
История
- — Добавяне
50
Вечерта компанията се беше разположила под големия навес близо до басейна.
— Защо не се обаждате на Тодор в София? — се обърна Ирина към Камен. — Него го боли.
— Аз много се радвам, че ти повдигаш този въпрос — отвърна той. — Нека ти обясня. Не може той да идва от Германия и да дава акъл какво да се прави, докато тук хората се чудят как да свържат двата края.
— Но той го прави за тях.
— Въпросът какво трябва да се прави за обществото може да си зададе този, който се има за жив.
— Оставете това. Не става дума за мен или за когото и да било. Става дума за събуждане. На мен ми се ще тези, които за мен са хората в страната ми, да поемат повече отговорност. Чехия беше готова за смяната още преди 90-та, а ние и днес сме наникъде — каза Тодор Петър с пълното съзнание, че останалите схващат преднамереността му.
— Ти какво искаш от тях? Единственото, за което са имали сила, ако изобщо са имали своя сила, е било да „участвуват“ в Големия митинг на Цариградско шосе и да оживеят след това след недохранването, Чернобилския рак и терора на мутрите. Може и да са се надявали да ги вземат отвъд океана с отворени обятия, но и това не стана.
— Това не бива да е повод да загърбиш едно толкова дълго приятелство и доверие — каза Тодор Петър. — Това е първосигнално. Като че ли сте чакали само повод…
— А може би, подтиквани от скрития порив да сме винаги неединни и хаотични — рече Камен.
Всъщност, си каза Тодор Петър на границата на автосарказма, аз като един ужасен Гороломов, ще продължавам да зова за фантасмагории. Като не се съобразявам с никакви обстоятелства. Но и с това, и без това животът ще е същият, ако не се съобразиш с Дзен.
— Не мога да се примиря, че огромна част от народа живее в ужасяващи условия, среда и перспектива, а една прослойка, която живее сравнително нормално, се прави, че не вижда всичко това и дори твърди нехайно, че не й отива да живее в тази скапана страна. Все едно да се големееш, да се дуеш, да се обявяваш за даровит, великолепен актьор, велик, неповторим и достоен дори, когато страната ти тъне, потъва и загива…
— Всеки може да си спомни за изстрадани загуби — намеси се неочаквано Михаела. — Днес все се намират хора да говорят назидателно, поучително и не знам още как. Но всъщност въпросът е не във формата.
— Но и критично, едновременно с това съчувствено, както и с подсъзнанието, че си един от всички — каза Тодор Петър.
— Не говоря за теб — рече тя. — Става дума за хора, които говорят и се държат така, като че всичко им е чуждо, като че нищо не се е докоснало до съзнанието им. И не се усещат, че вбиват болка в душите на другите.
— А мислиш ли, че аз приказвам така, за да бъда видян неуспял, изтерзан и слаб и за да предизвикам съжаление — каза Тодор Петър. — Не мога да си представя! В повечето случаи съм изправен пред снизхождението. Никой не съжалява глупака.
— Не, пак ти казвам, не говоря за теб. Говоря за арогантните и преструващи се, че не са от тук. И които не са малко и стават все повече.
— Много го усложнихте. Аз отивам да си спя — каза Камен.