Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (29)

29

Вечерта беше странна. Усещаха някакво равновесие, което би трябвало да им подскаже нещо.

Предният ден беше паднал тежък сняг, клоните бяха надвиснали и като че в тази тежка чистота царстваше някакво настроение. Че нещата могат да са по-лесни, че са възможни и направими. Почти като на Запад.

— Трябва да помогнем на Радко — рече Камен. — Кафенето, което нае от Боби, е западнало съвсем.

— Но човек, на когото не му върви бизнесът, не прекарва по цяло лято на морето. Как може да си го позволява, като поначало зависи само от тези доходи — отвърна Тодор Петър.

— Знаеш как е в България. Явно е разчитал на нещо друго.

— Явно? Другото ще се окажем ние.

— Виж, ние с нашия опит, като живели на Запад, имаме шанс да помогнем.

Тодор Петър и Камен пиеха Гъмза и замезваха нарязани върху широки танури сирена, филийки телешки език, поръсени с едър пипер и свински бузи с горчица. Бяха се разположили на дървена, масивна, скована от стари, но обработени греди маса, край пламтящо огнище в Драгалевската къщичка на Тодор Петър. Светлината от лампата в ъгъла не беше силна, така че огънят в огнището хвърляше своите отблясъци по стените и тавана на стаята.

— Всъщност след Освобождението, вместо да започне едно по-голямо приобщаване и анализ, приемане или отхвърляне на стойностното или некачественото от съседните ни държави, България се е изолирала още повече. И наистина: много по-сериозни са били връзките ни, да речем, с Патриаршията, с Румъния, Бесарабия — големите български колонии, да не говорим за Турция, където в Цариград е имало около 60 хиляди българи преди Освобождението.

— Да, изглежда си прав. Още тогава залагаме яловост. А да оставиш циганите, без да ги принудиш да придобият образование, си е направо престъпление.

— Не само тях. Още при Освобождението образованите са под 10 процента. А към 1944-та образованите са само около 40%.

— Да се върнем на историята. Причините за това са многобройни. Като започнем от факта, че в съдбата на младата държава играят преди всичко роля Великите сили и оттогава всичките ни погледи, та и до днес, са обърнати натам и стигнем до определянето на княз, Балканската война, виждаме, че липсва каквато и да било изработена концепция за държавна философия. Липсва органична връзка, последователност в тези стъпки. И резултатите от тях са едва забележими и често сякаш случайни.

— В стремежа и необходимостта да се решат ежедневните проблеми — изключвам Стамболов — строителите на тогавашната „съвременна“ България като че са забравили да заложат в основите на страната онези камъни, които да крепят солидно държавата и в бъдещето. Това впрочем си е проблемът на бедняка, който никога няма достатъчно средства — а по-често и акъл — за да е готов да се лиши днес от нещо в името на бъдещето.

— Пагубна се оказва и концепцията, или по точно, липсата й, по отношение на идеологията за създаване или самоопределяне на българската водеща прослойка и водещи личности. Само фактът, че тези хора си се наричат интелигенция, сочи разминаване с действителността. Кои са тези, на които се подражава, кои са тези, които водят нацията? Алеко Константинов? Завърналите се от Запад? Възрожденците — дядо Иван Арабаджията от Голямо Койнаре или Захари Стоянов, пловдивската водеща прослойка, кръга и сателитите, без да намеквам нещо негативно, около княза? Като че няма достатъчно примери по света! Какво завещават най-големите ни светила, професорите Арнаудов и Шишманов?

— Като се замисля за България, за смешното си чувство за дълг и най-вече, че го споделям! Знаеш ли? Според Ницше, който се бил повлиял от Макиавели, голямата цел на държавното изкуство била и трябвало да е трайността. Тази трайност за Ницше — нали не е българин — била значително по-ценна от свободата и дори ставала по-ценна от всичко останало, взето заедно.

— С цялата условност, какви са трайностите ни? Какво заложихме като трайност? Общи задачи, няколко правила, желание да не пречиш на другите, като спазваш тези няколко правила, трудолюбие, стриктност, работа в тим, приятелство, коректност.

— Ти говориш за основния принцип, но въпросът опира до това как.

— Ще ти кажа докъде съм го докарал… Но най-напред да се върнем до първоначалната следа. Традицията, която трябва да ценим, е онази, която ни приобщава. Защото само като група, която има еднакви стремежи, ние сме нещо. И тези неща, които ни отличават, са народните песни, честността, навиците, трудолюбието, колкото и доста условно… Повечето ще се изсмеят — колко процента от нас ги притежават днес? Да. Сега малко. Но тогава, по време на най-зрялото време за Доктрината — много.

— Нали си чувал за социалната система в Жеравна. Вече, когато властта е централизирана, инициативата за доброволчество, за училищна и социална дейност, като че се спихва.

— Да, интелигенцията ни не успя да подготви нещо градивно. Нито до 44-та, а още по-малко след това, когато е подрязана така генерално.

— Чух аз, че се чака да покълне ли, да прекипи ли, някакво гражданското общество. Какви илюзии! В страна, в която надали има пример за нещо организирано, трайно и градивно извън спорадичности по време на Възраждането. Уж като постоянен коректив, като несломима алтернатива на некадърната и корумпирана власт…

— Да, колко време още ще се питаме „накъде“? Нямаме стратегия, доктрина, план, начертани пътища. Наистина не се задава обаче общ за всички смисъл, не се задава единственият ни шанс, не се задава ново „ние“. Най-добре е да ги изработим някакси.

— Кои?

— Неразумните юроди.

— Как по-точно?

— Например посяваш идеята и чакаш. Или тези пари, вместо да ги влагаме за кафенето на Радко, да ги дадем тъкмо за една система.

— Каква система?

— Ще ти кажа. Има толкова беди, несъвършенства, недъзи, изкривявания, дори уродливост, физически и психически болести, огромна бедност и невежество по отношение на най-елементарни знания и съвременен стандарт, които тъкмо тази държава най-малко може да реши… И съм мислил дълго. Единственото лечение е това, което имам предвид. Солидарните усилия на тези, за които общото е толкова важно, колкото и индивидуалното. Така само ще започне. Тези, които са наясно, че това е и личният им стандарт, за които, ако са готови да вложат усилия и получат резултати, това ще е и духовно израстване. Можем ли при положение че знаем, че народът ни е от една страна по жизнен стандарт доста по-ниско и е невъзможно да настигнем тъкмо там водещите, а в същото време живеем в такива природни дадености — нещо, което само по себе си е изключителен стандарт на живота, можем ли да превърнем това израстване в ниво на стандарт, а ако щеш и национален доход.

— Да кажем, че си на правилна позиция. Но искаш или не искаш, ще трябва да се съобразяваш с мнението на мнозинството… И… И не можеш да постигнеш нищо друго, освен ескалация на напрежение. А и подозрението, че това е целта…

— Трябва да се измъкнем с нещо, което да работи само. Почти като Барон Мюнхаузен. Трябва да свалим маската на нашата мнима интелигентност. Да загърбим зловещата сянка на вкоренените си, най-малкото от соца, заблуди. Защото всичко друго е път към смъртта на страната.

— Пак констатации и призиви, драги. Какви ли не гениални констатации изписаха и изговориха умовете и най-вече устите.

— Виж, от доста време правя опити да стигна до нещо разумно. Планът е за една платформа в Интернет. Платформа, свързана с някакви реални действия и/или движения, която да създаде условия за евентуална възможност за обединяване — за захващане на някаква общност. С необходими и достатъчни приоритети и задачи за съществуването си и за дефинирането си. Да създаде условия за работа на няколко групи — „девелопъри“, реализатори, популяризатори, внедрители. Без политически и други задачи и особености на етапа, да стигнат до изреждане на атрибутите за спасението на страната. На основата на нуждата от кредитиране на усилия от тази общност и по някакъв начин до стимулиране на кредитирането.

— Я го повтори.

— Надали ще мога. Доста е сложно. Опитай да извадиш само идеята от казаното. Германците казват, че човек вижда само това, което знае. Нужни са и собствени усилия, за да го узнаеш.

— Е, все пак ще трябва да го формулираш, за да може да се разпознае.

— Да. И платформата ще служи и затова. Платформа или система, която регистрира и управлява всичко — нуждите, необходимите действия за покриването им, времетраене. Като търсене и предлагане. Регистрация и управление, както от страна на нуждаещите се, така и от страна на готовите на доброволчески вложения. И още — създаване на един конспект или устав с малко, но основни правила, които да са основата на гражданското поведение. И обучение по солидарност и духовност. Защото доброволният труд да помагаш безвъзмездно не е ли първата стъпка към духовността?

Тодор Петър отиде до тоалетната, изми си ръцете и взе от кухнята следващата бутилка вино. Отвори я.

— Какво ще кажеш за бузите?

— Супер са! И козето сирене е страшно!

Виното ги хващаше все по-качествено. Нещата ставаха възможни и лесни.

— Знам, че това, за което ти говоря, са утопии, но нека поне го изговорим. Примерът. Посяването.

— Представяш ли си? Обучение по духовност, но — преди духовността на литературата, живописта, музиката — духовността на състраданието, солидарността, взаимопомощта. Духовността, насочена към укрепване на пропадащата държава, която да стане основа на трайността. Поне за необходимости от първа ръка, за малко повече ред и справедливост в страната. И тези, които ползват, но нямат сили и възможности да дават, ще ползват срещу един минимум спазване на някакви правила. И това — като пазар.

— Малко ми звучи обаче като номера на комунистите — дайте да сте идеалисти и хегелианци, пък ние ще сме си материалистите.

— Добре, а къде ще го сложиш примера на Овчарското дружество в Жеравна? С грижата за образование, пътища, чешми, грижа за сираците? При социалистите ли? Това си е пазар.

— Пазар? Какво ще продаваш?

— Няма да продавам. Те ще произвеждат минимума. Което си е крещяща потребност за обществото. А щом решаваш крещящи потребности, ти директно създаваш национален доход, но с ефективност, възвръщаемост. Хора, които са облечени и нахранени, но не бадева, и подслонени, ще произвеждат и консумират знания, култура, духовност, ако щеш и религиозна, взаимопомощ, но не ялова, а облекчаваща. И ще произвеждат, паралелно на властта, контрол и корекция над държавния харч, правосъдие и демокрация. Което при неработещи институции е и по-висока производителност и цивилизованост. Което автоматично означава намаляване на бедността…

— Все пак трябва да ти е ясно, че олигархията и политическата класа винаги ще те провокират и саботират.

— Е, ние ще подготвяме пък самураите, които можем да наречем челечетата — събирателно от човечета, пчелите работнички. Но и като несвързани с властта, ако щеш богомили… Защото богомилството е на първо място движение на солидарността. Отдолу. Движение на тези, които искат да изградят един по-добър свят без участие на управляващата класа. Затова бях отделил тези пари и те ще са на първата линия за организираност… А системата трябва да може да работи сама. Сама да се защитава, сама да се регулира, развива и утвърждава.

— А прилагането?

— Виж какво, казано е: посредственият човек казва, добрият човек обяснява, възвишеният човек демонстрира, великият човек вдъхновява другите сами да научат. Е, няма да гоним величието, но ще посеем и ще се надяваме посятото да намери почва… И не е важно дали всеки от нас индивидуално представлява нещо, дали е циничен, духовен, възвишен, пък и дори грешен за себе си. Важното е да е праведен и градивен по отношение на обществото, готов да помогне на бедните, нещастните, сполетените от беди, тези на дъното, не само материално… А за да превърнем тази готовност в нещо, фактически е нужен механизъм. Платформа. И това е, за което ти говоря.

— Бих бил готов да направя някакви вложения.

— И аз съм готов да отделя нещо…