Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (20)

20

Да си безработен за пръв път в живота си е и изпитание, и цял нов свят, нов опит и дори откровение. Ако сигурността никога не е прекрачвала границата, можеш да усетиш по уникален начин липсата й — като двигател… Тя е почти като първа среща с мъката от загубата на близък човек…

Беше без работа и беше обещал на Стоян да се върне в Германия.

Сега, след няколкомесечно присъствие в България — или отсъствие и неочаквано обръщане на перспективата — резултатите от проточилия се анализ на ситуацията изведнъж започнаха да изкристализират.

През прозореца на самолета се виждаше как крилете ту меко влизаха в някой облак, ту изскачаха в ясния чист въздух. Някъде далеч долу се мяркаха миниатюрни гори, четириъгълниците на нивите, пътища, реки. Близкото небе блестеше в лазур.

И Тодор Петър се питаше дали народите с ниски и слаби култури, които се отдаваха на елементарни удоволствия, не бяха твърде податливи на налагането на авторитаризъм, чрез който да се постигне някакъв напредък. Изобщо положението, в което се намираше сега България, не беше наистина демокрация. Тъкмо слабостта и симптомите на болестта навеждаха на дръзката мисъл, че за да се стигне до по-високи и устойчиви цели, трябваше да се гради някакво Заедно. Задачата опираше до нещо като държава в държавата, доброволчески и солидарни усилия на несъществуващи днес обединения.

Мислеше толкова много за страната, а в същото време влезеше ли в някакъв контакт на елементарно ниво, моментално биваше подхванат от блокиращо безсилие.

Заговори се с младеж, съсед по място, който се връщаше в Германия.

— Прибирам се след няколко месеца в България.

— И какви са ти впечатленията?

— Направо съм зажаднял за малко цивилизация — каза младият мъж. — Сори. За това време се нагледах на толкова простотия, селяния, сивотия, грозотия, завист, мързел…

И продължи:

— Малки злобни човеченца, парвенющина и чалга. Да си гласуват за кметовете-ченгета, мафиоти и комунисти. Затова ли бяхме на онзи митинг на Орлов мост? Аз се спасявам. Аз май отдавна съм се спасил, само че ми трябваше малко време, за да осъзная, че всъщност изобщо нямам никакво, ама нито грам никакво намерение да се връщам там.

— И няма да се прибираш повече? — рече Тодор Петър сериозно. Беше срещал достатъчно много такива хора клишета. И не само в България.

Виновен ли е този, който не прави разлика между потърпевши и причинители и най-вече виновен ли е, че играе ролята на човек, измислил добрата, културна и некомунистическа Германия?

— За постоянно става дума… Няма сила, която да ме върне там. Освен една приказна девойка. Но това е друга тема.

— Откъде сте?

— Естествено, от София — обидено отговори младежът. — А българите са най-простите от всички студенти в Германия.

Това, дали българите са „най-“ или „по-“ и доколко, си беше само по себе си една безкрайна тема. Но още по-безкрайна и важна тема беше фактът, че дори представителите на интелигенцията не учеха децата си, че много по-важно е не да регистрираш с пренебрежение ситуацията, а да си готов и да желаеш да я промениш. Именно като един от боклуците.

А доводът „Ние сме си такива“ беше върхът на признанието: „да, умирам и ще умирам всеки миг като безнадеждно обезверен и то с удоволствие…“

Владо Минков пък смяташе, че демокрацията се лекува не с повече демокрация, а с безпощадна диктатура. Но съвсем друга диктатура, не като на Генералите. А една много фина диктатура, която малко диктатори могат да упражняват.

А пък тези, си мислеше Тодор Петър, които смятат един митинг на Орлов мост за достатъчно направено за страната през целия им живот, ме покъртват.