Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 2 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканирал
- Венцеслав Новхристов (2019)
- Корекция и форматиране
- zelenkroki (2020)
Издание:
Автор: Венцеслав Новхристов
Заглавие: Папо и неговата к(о/а)мпания
Издание: първо
Издател: „Светлана Янчева — Изида“ ЕООД
Град на издателя: София (не е указан)
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: българска
Редактор: Кина Стойчева
Художник: Стойчо Никифоров
Коректор: Теменуга Пенчева
ISBN: 987-619-704-024-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11863
История
- — Добавяне
6
Седнали под тентата с лице към морето, Биляна, Радко и Камен пиеха джин с тоник, лимон и лед. Стоян копаеше дупка под един стол. Едната група деца бяха някъде на плажа. Алекс и Филип играеха шах. Божил четеше „Възгледите на един Клоун“[1]. Иво, който, както винаги купуваше няколко вестника и докато не ги изчетеше, никой не можеше да го откъсне, преглеждаше „Дневник“. Косьо рееше поглед към хоризонта.
— Колко отдавна не съм я чел — каза Тодор Петър, имайки предвид „Възгледите…“ — Четох я заедно с „Билярда…“[2]. Толкова отдавна, че почти не си спомням съдържанието, но…
— Нали? Останали са само впечатленията — каза Божил.
— Да. Беше ми една от настолните книги.
За Тодор Петър Клоунът беше, като че последният клоун в Германия, който се беше опитал да избяга с достойнство от правилата и законите, които там са и валидни. След тях беше започнал един катарзис и едно шикалкавене. От една страна революционните поколения от 60-те наистина бяха попроменили страната, но после постепенно поривът им беше увехнал и така се бяха покрили в кварталите на проминенцията. На същото място беше разцъфнал един пазарно-стопански букет. Така генерацията на Клоуна, носеща хуманния морал на челото и атрактивно за едни и скандално за други поведение, беше останала само като един модел за тези от другата страна на Желязната завеса.
А новият морал? На първо място се бяха изтъпанили разбилите старите окови, неавторитарно възпитани рационали. Пестеливи, космополитни, егоистични, с бизнес правила, които се диктуваха от аксиомата да надхитриш с всички средства, за тях материалният факт беше фетиш. И щом в състезанието нещо не можеше да се докаже, позволено беше дори да се прибегне до престъпление. А отмъщението? Леко забавно, за да бъде по-болезнено, но и ненаказуемо.
Тогава защо трябваше да се чуди на ситуацията в България? Както му беше писала Ирина по имейла?
„У нас животът е чуден — опъваш жили, за да се държиш на повърхността или бавно и мъчително потъваш към дъното и тъкмо го стигаш и казваш: е, сега вече излизане няма, и се появи някоя сламка, за която се хващаш и отново потегляш към онова светло петно горе, което ти показва, че слънцето все още изгрява за теб и си струва последния тласък, който да те извади на повърхността… Защото там те чака поредното предизвикателство — да оцелееш, въпреки всичко и всички…“
А той беше отговорил:
„Вярно е, че свобода и демокрация могат да бъдат практикувани само от хора, уважаващи правилата на свободата и демокрацията. Затова и само те понасят така тежко ударите на съвремието… Как да им го напишем на челата, че да ги познаваме и им целуваме ръка при среща — разбирай, когато трябва да се гласува за тях, не знам.“
На това Ирина отвърна:
„Всъщност в никакъв случай безкористни. Защото какво по-користно от това да можеш да намериш най-подходящия да те води? Користно за теб, за хората от семейството ти и за поколението ти.“
Тодор Петър, на когото огромна част от същността се идентифицираше с цветовете, мириса, цветята, горите, планините, скалите, реките, блясъка на морето, срещата на теченията, мириса на пясъка и шума на вълните, с две думи — с българската природа, седеше единствен с гръб към плажа и наблюдаваше под око приятелите си.
— Тодоре, сподели сега какви са ти проблемите — рече Радко.
— Е, не ти ли е приятно да сме тук? Усмихни се, де — каза Тодор Петър и се обърна към Божил. — Знаеш ли, Клоунът беше всъщност една от програмите ми…
— Така ли!
— Не можеш да си представиш, че при мен е имало някакъв резултат, но и протестът в Германия тогава в края на краищата се е материализирал в една книга, която е история… Е, ако забравим…
— Кажи някоя друга програма — рече Косьо, като отбягна темата за Германия и протестите й.
— Филмът „Плашилото“, например. И това „Плашило“ може би не малко от нас го играха — каза Тодор Петър.
— Доколкото чух… Кога всъщност избяга — попита Божил.
— Година преди да падне Тошо.
— Божил има една студия за интелектуалната ни среда от втората половина на 80-те… Тъкмо сме били започнали да се пробуждаме и революцията е помела всичко — иронично подхвърли Иво.
Иво беше висок, с широко чело и правилни черти. Очите му бяха кафяви и носеше брада, която ограничаваше както на ширина, така и на дължина.
— Оприличаваш ли онази не съвсем реално съществуваща, преди да избягаш, интелектуална среда с нещо в реалния живот? — попита Божил, без да обръща внимание на Иво.
— Ще ти разкажа една случка за Пепи, който се върна от Швеция… Говореше ни как времето ни е на предела между двата свята, че не бива да го изпускаме… Разправяше ни, а чехите взеха, че го направиха. А знаеш ли какво направихме ние?
— Какво?
— Гледай го Иво… Тези с неговия маниер го удариха на арогантна ирония, повдигната на превъзходна степен… А другите…
— Другите бяхте на „наздраве“ — рече Иво.
— А не трябва ли?
— Ние си тръгваме — каза Тодор Петър.