Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (52)

52

На другия ден, след дългия плаж-басейн и следобедния сън-аперитив джин тоник, решиха, че е време за вечеря. Настаниха се на втория етаж на една от кръчмите, чиито маси гледаха към морето. По уредбата бяха пуснали Майлс Дейвис.

След многократни GSM разговори. „Вие къде сте?“, „В Бургас“, „Купете вино от Метро!“, „От Ахтопол нататък пътят е много тесен.“, Сия и Иво пристигнаха. Сия се настани до Тодор Петър. С напредването на вечерта и броя на ракиите двамата се увлякоха в разговор.

— Разбрах, че си запознала доктор Тошков с Баръмов.

— Какъв ти доктор! Повече ментарджия. Знаеш ли какво каза на един с Лада.

— Лада?

— Бях в мерцедеса му. Спряхме на един светофар до една Лада и той подхвърли на човека — „Много хубава кола имаш?“

— Ами! И онзи?

— Тегли му една…

— Така и е трябвало.

— Да, страхувам се обаче Тошков да не се е разбрал с Боби — продължи мисълта си Сия…

— Защо?

— Ще ти кажа. Но не сега.

— Иначе хареса ли ти Доктора? — попита Тодор Петър.

— Да, но…

— Те със Соня сега са тука.

— Така ли… — каза колебливо Сия. — Не изгарям от желание да се срещам с тях. Но ще трябва.

— Станало ли е нещо?

— Пак с Боби Баръмов.

— Ти разбра ли как Баръмов ме излъга с доста пари?

— Да. Очаквах го, но като се беше хванал на хорото… Не разбрах само как точно те беше изиграл.

— При мен става много просто. Вярвам на приятелството и мъжката честна дума.

— Нали знаеш, че и сега, след като се разделиха, преследва Михаела.

— Да. А с теб какво направи?

— Успял е да намери начин да фалшифицира нотариалните актове, свързани с общите ни начинания.

— И ти ли ще си вътре?

— Най-вероятно ще съм доста вътре. Но ще видим. Аз не оставям нещата така.

— Така ли?

— Не мога да си представя как ще завърши всичко. Най-интересното е, че той все повече затъва.

Тодор Петър започваше със сериозно закъснение да разбира истината. Опитваше се да обвинява затова изостаналостта на общественото съзнание. Усети се, че мислите му хич не са достойни и затова подхвана някаква шега на тема зодии.

— Иво, ти коя зодия си?

— Това са абсолютни глупости за зодиите — рече Иво.

— И все пак, коя зодия си?

— Телец.

— Телците разсъждават точно като теб.

— Владо не идва ли с вас? — се опита да измести коментара за зодиите Иво.

— Зает е. Пази си младото гадже. Казва се Ана. Сутрин отиват на Тополите и не ги виждаме повече — каза Наталия.

— Но минават през гьозмелийницата. Веднага се е сприятелил с всички цигани и полуцигани, които работят там. Имах чувството, че всички го имат за гуру — каза през смях Камен.

— Какво е това гьозмелийница?

— Тук продават банички, които изпичат на плоча. Гьоз нали е око на турски. От изпичането баничката става на петна.

— Не прекалявате ли? — каза Ирина.

— По-рано ти беше интересно.

— Ех, добри хора! Знаете ли как се губи интерес? Защото, ако знаехте, щяхте да знаете и как се печели! Но, ако ви е скучно, не се излагайте — додаде Ирина.

По-късно, след като се прибраха от ресторанта, Тодор Петър забеляза, че децата на компанията са седнали на маса в малкия ресторант и играят карти, а Стоян, облегнат на един шезлонг, се бе загледал в звездите. Тодор Петър отиде при него.

— Стояне, защо си седнал сам под звездите?

— Einzelgänger^[1] има… Не знам как се казва на български.

— Кажи го на немски.

— Das hat aber auch Vorteil da alle respektieren dich auch so wie Einzelgänger. Ich war schon Einzelgänger. Das ist nicht schön, aber hat auch Vorteile. Die werden dich beobachten — die ignorieren dich nicht.^[2]

— Все пак имай предвид, че един писател, Исак Бабел, е казал: „Вълкът вие, когато е гладен, във всеки глупец има достатъчно поводи за скръб. И само мъдрецът разсича със смях завесата на битието“.

Стоян го изгледа с развеселени очи.

— Ето и Зорница идва при теб, така че може заедно да наблюдавате звездите. По-приятно е.

Когато Стоян си легна, Ирина и Тодор Петър слязоха до плажа. Седнаха на една равна скала, вдадена в морето. В основите й се плискаха кротко малките вълни, а небето зад високия тъмен бряг светлееше.

— Все пак мисля, че заедно не ни е било много скучно — каза Тодор Петър.

— Остави го това… Искам нещо друго да ти споделя… Преди време Сия ме срещна с Баръмов. Искал непременно да се види с мен. Той започна да ми говори за Кьосев и аз изтръпнах. Интересуваше се дали знам нещо около концесионните му интереси. Ако съм го насочела правилно, щяла съм да имам големи ползи. Така се изрази — „големи ползи“.

— И ти?

— Аз увъртах. Казах му, че ще се опитам да разбера нещо. Накрая ме попита смятам ли, че Михаела е влюбена в германеца и с кого изобщо ходи. Знаел, че се виждаме и че сме ходили всички на Родопите.

— Какво му отговори?

— Че не мога да зная дали е влюбена.

— Не се захващай с Баръмов. Прекалено е нечист, в банкрут е и увлича надолу всички поред.

— Разбрах вече, пък и изобщо не съм помислила и за миг да му помагам. Но има ли някой, който да е чист?

— Камен например. И аз, но мен не ме брой.

— Това е твърде силно изявление за Камен. Чист е, но пак се оказва, че ще продължава да действа, благодарение на други контакти и покрай Иво и Полина.

— Сигурна съм, че един голям инвеститор е избрал тъкмо него. И съм сигурна, че знам къде е причината. Функционира подобно, както навсякъде, с общности по интереси. Тук една жена е направила салон. Има някакви интелектуални, сексуални интереси, а има и власт. Фактически от нея зависи всичко… Но мен ме безпокои друго… След срещата с Баръмов най-неочаквано ми се обади Шомов, дясната ръка на Кьосев, за който работех доскоро.

— А?

— Подозирам, че Шомов ме извика, защото е знаел, че съм се срещала с Боби Баръмов. Тази среща явно ги обезпокои… Фактически обаче не Баръмов е субектът, от когото се интересуват.

— А кой е субектът?

— Владо.

— Владо?

— Бях ти казала преди време. Те подозират, че знам за извършването на една от най-важните приватизационни операции, от която са касирали страшно много пари.

— Не ми каза защо така мислят.

— Защото знаят, че сме много близки с Владо. Работехме заедно, тъкмо когато беше извършена приватизацията. Аз обаче попитах Шомов директно: Страхува ли се от мен, че го шпионирам и доставям информация? Търсех друг отговор. Той отвърна: „Ни най-малко!“ Но истината е, че ме подозират. Аз и преди си го мислех, но сега, сега вече съм уверена, че всъщност съм нещо като заложница… Наистина се страхувам. Казвала съм ти го. Сега, когато Владо е решил да се прави на независим, става опасно. Подозирам дори, че даже и да не са убедени, че знам или не знам нищо, за мен е опасно.

— Не мислиш ли, че преекспонираш и това е някаква твое самовнушение и фобия?

— Не. Забрави! Днес стана нещо с телефона ми. Обадих се на едно място. И от там смятат, че ме следят… Каква е онази фигура горе? От дълго време я наблюдавам — ту се показва, ту се скрива.

Тодор Петър вдигна глава към склона над тях. Наистина, една човешка фигура изпъкваше в мрака на линията между високия бряг и небето.

— Следят ме и ми подслушват телефона. Исках да ти кажа. Трябва да се измъкна от България.

— Добре — каза колебливо Тодор Петър. — С каквото мога, ще ти помогна.

— Не искам нищо. Мислех, че можем да заминем заедно, но ти искаш да си тук… Е, не това е причината, не исках да кажа това… Не мога да кажа какво точно се случи. Защо така се зарихме извън душите си в някаква суета и дребнавости!! Казвам ти го, за да знаеш, че не съм била повърхностна във връзката си с теб! Не мога да кажа какво точно се случи.

— Такива сме, защото сме доста еднакви. Все едно спориш със себе си.

— Да, така е! Трябваше единият да е главата, а другият душата! Не успяхме да си поделим тия роли! Честолюбието ни съсипа.

— Всички тук в даден момент откачат и стават смешно нараними. Ние не по-малко.

— И твоята вманиаченост по България…

— Знай обаче, че за мен ти ще си винаги в сърцето ми.

— Дали времето ще е в твоя полза? Не знам.

— Не се безпокой, аз не искам взаимност. Това си е някаква моя вярност.

— Бях се променила, повярвай ми! Исках да бъда само с теб! На теб сега ти се иска да ти кажа — не съм спряла да те обичам! Бъди искрен!

— Моля те, не съм толкова елементарен… Всъщност аналогично се мери и обичта ми към България. Проповедите ми, че не бива да я оставяме. За мен любовта и обичта е нещо, свързано и с други категории. Малко по-широко.

— Да ти кажат, че винаги ще те обичат елементарно ли е? Всеки би искал това!

— Изричането, казването, вече девалвира истината. Според мен.

Замълчаха.

— Михаела не е ли вече с Марио? — попита Ирина след малко.

— Не знам.

— Последният път останах с впечатлението, че ще ходят да живеят в Германия.

— По-рано смятах, че и тя го иска, но сега мисля, че се е отказала. Мисля, че е наясно, че не може да живее в Германия… Но и Баръмов има още влияние. Такъв, какъвто го познавам, смятам, че тя ще си има неприятности с него. И тя го знае… Иначе не всеки българин може да издържи в Германия.

— Е, тези същите сигурно са доста малко — се изсмя Ирина.