Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (11)

11

„Пъци бар“ се намираше на пъпа на Созопол. Като идваш откъм Новия град и пресечеш провлака към Стария, минаваш под короните на редица големи дървета — място, което със стария си паваж, огромни, гъсто наредени дървета и високи бордюри напомня България отпреди Девети. А градината с малката стара църква с хубавите икони трябва да ти остане отдясно. След това, като се заизкачваш към центъра на градчето, тръгваш по най-лявата улица от трите възможни при пощата. Правиш още петдесетина крачки и внимаваш да не подминеш следващото разклонение при аптеката. От дясната страна.

В сравнение с времето на младостта на Тодор Петър, сега имаше много на брой малки ресторантчета и кафенета, някои от които наистина грижливо управлявани и затова „Пъци бар“ не беше вече така задръстен от публика. Но пък днес беше загубил до голяма степен от някогашната си притегателна сила заради очарованието да бъдеш изненадан от някоя изтънчена поза, премерена суетност или пълен с фантазия аутфит на някоя непредполагаема млада красавица или на някоя не така млада, но добре соанирана като „посестрима“ членка на кръга около „Аполония“.

Затова пък сега тук бяха вложени пари. Чевръста, красива и млада сервитьорка, с гол корем, можеше да ти сервира каквото поискаш и на цена, която позволяваше да си намериш място по всяко време на деня на някой от хубавите бамбукови столове с меки, бели и сини възглавници.

Някъде към пет часа Тодор Петър остави Стоян да играе компютърни игри в интернет-клуба отсреща. Първо искаше да вземе един аперитив. Сви в близката уличка, където на едно все още незастроено място над южните скали беше забелязал табела „Текила бар“.

Под широко скован навес от здрави чамови греди, в средата и зад кръгъл барплот с барманка, понесла всички облечени и накичени деликатно атрибути на уж художествения български декаданс, според разбиранията на Тодор Петър, изпълни бързо поръчката му и позволи още по-бързо да бъде почерпена с текила. Това подхрани контактността й към някакъв друг клиент и две слаби млади жени, с профили, които седяха на крачка от Тодор Петър и си разменяха чужди за току-що дошлия от Запад емигрант реплики.

— Да познавате случайно Владо Минков? Висок и впечатляващ мъж? — като че в пространството отправи въпрос Тодор Петър.

— Дори го очакваме всеки момент — префърцунено и кокетно отвърна барманката и неочаквано се усмихна най-мило и естествено и го погледна право в очите. — Всеки, дошъл тук, най-лесно ще налети тъкмо на него.

Тодор Петър се загледа към залива под скалите. Слънцето трябваше вече да се скрива все по-дълбоко зад хребета на Новия град и синьото на водата се насищаше до индигово.

През една къща в двора продаваха пържена риба. Продавачката, пепеляво изрусена, беше нарисувала очите си, които от това разстояние изглеждаха като тъмни дупки, а сравнително равно подредените павета по улицата встрани имитираха някакво минало качество или най-малкото илюзия за същото. В Германия може и да поотвикнеш от качеството на небрежността, недовършеното и дори полуразрухата.

Погледна към улицата и забеляза Владо Минков, който мина с вдигната брадичка между скитащите и разпръснати туристи, спря за миг пред провизорния вход на заведението и се отправи към бара. Беше висок и слаб мъж със заресана назад коса, прав нос и деликатни крайници. Приближи двете млади жени, чиито реплики Тодор Петър не беше успял да оцени подобаващо, сложи ръка на рамото на едната и каза хем със скука, хем с преиграно приповдигнато настроение глас:

— Добре ли сте, красавици?

Преди да получи отговор, се обърна към барманката, която беше цъфнала до тях:

— Ванче, мила, една бърза текила от моите.

В този момент видя Тодор Петър, сепна се, каза нещо на момичетата, мина покрай тях, протегна безмълвно ръка, здрависа се, седна до него пред бара и рече:

— Чух, че си се върнал.

Не се бяха виждали повече от петнадесет години.

— Все още не е сигурно — каза Тодор Петър. — Тук съм със сина си Стоян.

— Къде си отседнал?

— На носа, недалеч от старото училище… Не се ли радваш, че се виждаме след толкова години?

— Не се ли радвам?

Това беше познатият стил на Владо Минков.

— Е, как я караш драги, какви ли не ги чувам за теб — се опита да се опровергае Владо Минков, тъй като Тодор Петър беше замълчал.

— Станах безработен и жена ми ме изгони — премина в настъпление Тодор Петър.

— А моята още ме търпи — каза Владо Минков ентусиазирано, така че очите на двете девойки до тях блеснаха.

Продължи, като се обърна както към тях, така и към Тодор Петър:

— Нали ще ми позволите да ви почерпя по едно питие?

След това се приведе към Тодор Петър:

— На плажа са още по-хубави. Спал съм и с двете.

— Едновременно ли?

— Почти…

— О… не беше толкова сластолюбив.

— Е, вече е капитализъм, драги… Пазарът определя търсенето и предлагането. — И добави — Довечера на северния бряг, над пристанището, се събираме на калкан като едно време. Ще дойдеш ли?

— Ако Стоян заспи навреме…

— На колко години е Стоян?

— Почти седем.

— Има ли на кого да го оставиш?

— Той спи дълбоко, но все пак ще предупредя хазайката.

— А защо си безработен?

— Заради интриги в немската фирма, ама много по-качествени от нашите.

— Аз чух друго.

— Няма отърване — засмя се Тодор Петър. — Това ли им е работата на лошите езици?

— Аз вярвам само на това, което съм чул лично — рече Владо Минков.

— Я се разкарай.

— Да се разкарам ли? Искам да кажа, че тогава правеше впечатление по-скоро на доста оправен, така че си залагам главата, че ти си го направил.

— И това не може да бъде абсолютно сигурно. Доста неща могат да бъдат проектирани погрешно, ако се облягаш на предубежденията — се засмя Тодор Петър — И аз си спомням, че си тичал по магазините да сравняваш цените. Но слушаше Юрая хийп…

Владо Минков се хвана артистично за гърлото и също се разсмя.

Тодор Петър добави:

— Преди време се видях с Камен и му разказах за интригите. А той ми рече, „Ти си балама“. Как съм могъл да позволя след години работа да се оставям да бъда рекетиран. Време било да се облегна на социалната им система. Така че какво ми пречи аз, потенциалният бизнесмен вчера, да се направя на романтик днес… Хайде, аз тръгвам. — Да платя — се обърна към барманката.

— Няма да позволя — каза Владо Минков — аз черпя. Да не кажеш утре, че не съм те посрещнал радушно след толкова години. Ванче, няма да му вземаш парите… Ресторантът за довечера се казва „Марината“. Ще поканя и тези две красавици. Двете се занимават с музика и четат. Уникално за днешните времена.

Тодор Петър се върна пред интернет-клуба, надникна, за да се увери, че при Стоян всичко е наред и седна на една маса пред „Пъци бар“. По улицата манифестираха туристите, като че променени от архитектурата и историята на градчето. Докато си изваждаше тефтера, където си водеше записки, той се опита да измери промяната. Като че сега това бяха други хора, от други места, с други физиономии, от други социални групи и като че с други погледи.

По времето на социализма да демонстрираш пренебрежение и помазаност си беше грях. Имаше случаи, когато пияни хора от народа на това място бяха псували посетители с поведение, изтъкващо по-високото им в материално положение. Всъщност дилемата беше в това, че тъкмо тези хора от народа, ако изобщо бяха преживели в прехода, трябваше да са благодарни на тази прослойка, която беше олицетворявала соца. Тъй като сега обезателно водеха несравнимо по-мизерен живот… Или още по-правилно — трябваше да са им още по-разгневени, ако животът на тази прослойка беше една от причините или атрибутите на падането на социализма, а оттук и осигурения, дори и беден, живот.

Сега всичко, дори нерегламентираното и още повече — открито престъпното състезание по отношение на придобитата набързо собственост и на прибирането на печалбите, се приемаше за напълно нормално. И си е обяснимо — мислеше Тодор Петър. Едно е да декларираш, че всички са равни и да демонстрираш тъкмо обратното и съвсем друго е да си обявил, че равенството се мери с пари и с всяка проява на този принцип да подчертаваш смисъла му.

През една маса от него една атрактивна млада жена със зелена козирка-превръзка на светлокестенявите си, блестящи коси, с красиви, изпечени от слънцето голи рамене и прасци, говореше на висок глас незначителни неща на компанията си. На масата седяха още една елегантна жена, обърната с гръб и висок мъж на средна възраст с марков зелен Лакост и спокойно лице.

Тодор Петър се наведе над тефтера си. Надяваше се, че бе достатъчно невзрачен, за да не приемат тук писането в тефтер за поза. Без да осъзнава колко животът в Германия го е настроил неуместно сериозно за българските измерения, написа:

„Когато се вживяваш в ежедневието, ти намираш винаги опора, с което да го вплетеш по значимост с нещо повече. Способността на ума да забравя, и то най-важните и фини валенции, неочаквано и няколко дни по-късно, обезсмисля целта им, вплетена в значимото. А разликите в разбиранията на хората, особено променяйки се във времето, определят и незначителността на мненията им.“

Беше забелязал, че когато се съсредоточеше в някоя мисъл, много от сетивата и осезанията му се мобилизираха. Сега гласът на младата жена се чуваше по-звънък и ясен. Тодор Петър различи отделни изрази и думи: „Защото, колкото и да е перфиден.“… „Аз минах напряко през градината…“… „Три е неподходящо число при летуване…“. Вдигна поглед и видя очите й, забодени в неговите. Явно писането в тефтера вършеше работа. Беше спряла да говори. Седеше спокойна, не забелязваше събеседниците си и като че чакаше той да отклони поглед. Тодор Петър остави тефтера си настрана и се облегна назад, като се забавляваше с тази игра.