Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (5)

5

Тодор Петър не се беше появявал от години в летния лагер на Компанията. Този път лагерът, както се разбра по-късно, бе организиран преди две седмици от Радко и жена му Жана с помощта на Иво. Встрани от дюната и всред група ниски смокинови дървета беше лагерът на Льоди и жена му Соня. Два дни по-късно бяха пристигнали и някои от децата им. Към тях се бяха присъединили Божил и Косьо със синовете си Алекс и Филип. Тодор Петър беше чувал, че Косьо се занимава с история, а Божил е журналист. След дълги години в Германия сега изпитваше любопитство както към страната си, така и към новите личности в компанията.

Журналистът Божил имаше интелигентно лице, тънки устни и извит нос, а изрязаните и деликатни черти на Косьо сочеха произход от възрожденските градчета по яката на Стара планина.

Заедно с Тодор Петър бяха пристигнали Чавдар с жена му Биляна, както и Камен. Камен имаше строителна фирма. Той фактически беше обединяващата личност на Компанията, ангажирал през последните години доста от тях на постоянна работа. Други се прехранваха с договори пак около неговата фирма. Повечето членове на Компанията бяха все още свързани един с друг по системата, практикувана от повечето българи. С вечерите около аперитивите, мезетата, пиенето, храната и приказките. Така от група на група, от доверие на доверие, се създаваше националният хор и око на светогледа. Може би качествен сам за себе си. Но иначе доказано неефективен за страната.

Познаваше Радко отдавна. Професията курортист му пасваше перфектно! Беше си отгледал всички атрибути на тази професия — от тежкия маниер при приготвянето на кафе, забъркване на коктейлите и пушенето, до кройката на панталоните и прическата под бейзболната шапка. Атрибути, които трябваше да представят опит, натрупан и почерпен от изтъкан с вещина интелект.

Росен Александров, който в последните години преди падането на Тошо беше успял да прескочи от професия бояджия с образование философия в някаква администрация, сега имаше някакъв висок пост във Външното министерство и играеше малко по-официална роля. Една сутрин, в подножието на дюната, зад смокинята се беше появила добре оформената му брадичка ала Паоло Кюелю, после шезлонг и най-сетне и той самият. Беше се настанил в някаква луксозна квартира в новия град.

Детските компании бяха три. Големите деца, вече студенти, между които и Лора, голямата дъщеря на Камен, си имаха своя агора — някъде надолу и вляво от дюната. Втората се състоеше от деветгодишната Руми, малката дъщеря на Камен, десетгодишния Петко — син на Биляна и Чавдар, и от единадесетгодишната Яница, дъщеря на Жана и Радко. В третата група, на междинна възраст, влизаха Алекс и Филип, синовете на Божил и Косьо.

Но Стоян… Това беше единственият шанс за него да се свърже с български деца, с българските светове, които му се откриваха и предполагаха по-сложни впечатления.

Тази година агората беше на върха на най-високата дюна. Стоян, веднага подложен на дистанционно проучване, изолиран от двете компании деца, се зае, с желязната си психика и научен от германчетата и турчетата в своята Кьолнска детска градина да не се навира непоканен, дълбаеше дупки в пясъка. Тодор Петър пък усети все още неизплакнатото от обедните аперитиви настроение от предната нощ. Радко, като тартор тази година, най-вероятно беше довел нещата до деликатности, които днес все още им се струваха значими.

— Папо — обърна се към баща си Стоян — искам в морето.

Тодор Петър приготви Стоян и двамата пристъпиха към водата.

Докато преподаваше на Стоян първия за тази година урок по плуване, Тодор Петър си мислеше за Ирина, която беше споделила, че се опитва да пише като Оскар Уайлд, а той си беше мислил за Джеймс Джойс и, отговаряйки й в този дух и смесвайки единия с другия, сигурно я беше разочаровал за пореден път. След това, докато с периферията на погледа си улавяше голите, красиви тела на дамите по плажа, той съзнаваше колко много се интересува тъкмо от Ирина. Но не физически — не я беше виждал дотогава, бяха си писали известно време във форум — а по-скоро по начина, описан от Джеймс Джойс в „Портрет на художника като млад“, който изплува тъкмо в този момент в съзнанието му.

От свои наблюдения на различни странни съвпадения в интернет, като например това по едно и също време, без да се уговорят, да си пишат бележки в два часа през нощта, той беше убеден, че в момента тя мисли за него по същия повод.

Росен Александров, Радко и Божил седяха в малкото капанче на плажа и пиеха бира, когато Тодор Петър ги приближи и улови последната реплика:

— Седеше и ме гледаше в упор…

— Присъединявам се към вас — каза Тодор Петър и си поръча бира.

— Заповядай — рече Росен Александров — отдавна исках да си поговорим. Какво става с теб? Не си ли вече в Германия?

— Омръзна ми да съм нещо като скъпоплатен чиновник и когато престанах да нося пари на жена си, тя ме изгони — каза саркастично Тодор Петър. — А ти? Разбрах, че си бил в Англия.

— Да, бях.

— Нали сега си безработен? — попита Радко.

— Да. Ама… — рече Тодор Петър.

— Какво става тук — се разсмя Божил. — Всички ли сме капо?

— Мен не ме включвай — каза Росен Александров.

— Защо, нали Танчето е в Лондон.

— Да, но нямаме проблеми.

— А Иво защо е сам? — попита Тодор Петър, като си спомни атрактивната му жена.

— Жена му го напусна. Намери някакъв богаташ по интернет в Германия и сега е там.

— А децата?

— Останаха при него.

— Да, но със сигурност ще отидат там някой ден да следват — рече Тодор Петър.

— Целият пасианс се допълва от Камен, който пък остави Нели в Америка и сега се чуди как да си вземе детето.

— Все трябва да си намерите някакво основание за оправдание, че ни оставихте да се оправяме сами с комунистите — каза Радко.

— Нали сега се връщаме — рече Тодор Петър. — Едно време, когато ви казвах, че идва времето и не трябва да се оставяме да ни намери неподготвени, ме пързаляхте.

— Сега е вече много късно да обвиняваш когото и да е. Бившите комунисти са хванали живота отвсякъде — каза Радко и добави уж остро. — Ти, Тодоре, се промени много. От кумир по време на соца се превърна в нормален еснаф…

— Обвиняваш ме, че избягах ли? — „може би разговорът снощи ме касае“, си помисли.

— Не. Защото ние те настигаме…

— Аха, оставих ви на произвола на съдбата?

— Ти ни агитираше и лъжеше, че ще ни поведеш.

— А вие вдигахте наздравици…

— Подигравахме ти се, но ни даваше надежда — преигра маниерно с клепачи Радко, за да подчертае, че съзнава спекулацията си.

— Аха, не е трябвало да ви обръщам внимание… — влезе в стила Тодор Петър. — Тогава, като ви видях и се убедих, че сме ялови и губим страната, взех решението. И беше правилно, въпреки че малко късно… Но трябва да призная, че дотогава имах илюзии. Въпреки че години преди това един възрастен човек ме беше предупредил, че всичко е вече окончателно загубено. Беше една нощ в двора на едно петричко село. Под асмите… А аз, тъпото копеле, дълго време не исках да повярвам.

— Я не се гъбаркайте. Само ние, които сме били малко по-дълго време в чужбина, знаем какво означават приятелите и Родината — каза Росен Александров и се обърна към Божил. — А Косьо защо е сам?

— Той пък напусна жена си. Миналата година тя непрекъснато го тормозеше, че тук условията не били за нея. И взе, че я изпрати да си почине в Созопол, но така се случи, че веднага си намери една германска студентка — каза Божил. — Жена му научила и като дойде на другия ден, го нарече „прасе“. С това си подписа…

— Всъщност и сега не му е зле.

— Защо — попита Тодор Петър.

— Ще видиш. През ден, през два тук се появява някоя нова студентка. Идват или от Созопол, или директно от София.