Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (1)

1

Докато живееше в Германия, форумът беше единствената му връзка с жива България. В една лична бележка до Ирина, близка интернет-приятелка, сподели:

„Тази година на морето на къмпинг «Смокиня» се оформя компания с малки деца и сърфове. Почти като навремето. Надявам се, че всичко ще бъде наред. Страхувам се само от вечерите. И не толкова от пиенето, колкото от «истините», които се споделят по късните доби.“

Колата равномерно вземаше километрите. След първата права по „Цариградско шосе“, където пътят свиваше надясно и се изкачваше към възвишенията преди Вакарел, Тодор Петър вече беше оставил шестгодишния Стоян да се занимава със собствените си мисли, а той потъна в спомените за вечерта, когато Наталия беше настояла да я посети отново.

Като един стриктен предприемач, така си каза Тодор Петър, тя беше оформила окончателната и като че дълго отлагана раздяла. Всъщност толкова се познаваха, че не беше сигурен нито в окончателното, нито в раздялата. А дали това беше ново сбогуване с България, го мързеше да мисли. Фактът, че не искаше да мисли, поддържаше у него най-вече убеждението, че си е останал българин, независимо от дългите години, прекарани в Германия.

И като мислеше за Наталия, някак неусетно се втурна в миналото, когато той и връстниците му не осмисляха ясно делата си и със самонадеяността на младостта, и с типично българската си несъпричастност и безотговорност всъщност предопределиха рухването на страната.

В ранната утрин на мястото им в Драгалевци, преди да потеглят, майката на Тодор Петър неочаквано беше изплувала в студения и мокър от нощния дъжд въздух между любимата си арония, анемониите и трите корена с корнишони, облечена в плюшения си пеньоар и влачеща по росната, ниско подстригана ливада, домашните си, неподходящи за роса, чехли. Тя беше станала рано, за да се сбогува с тях и да закичи със здравец малкия Стоян — нещо, което направо покруси Тодор Петър и го подразни с натрапчивата си шлагерност.

И сега, когато мислеше за Наталия, Тодор Петър си спомни за проявената тогава ирония към тази така неочаквана сцена на сбогуване — смятаха посрещанията и изпращанията за най-тъпото нещо. Но животът се беше променил, беше настъпила демокрацията и категориите трябваше да се преосмислят.