Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (2)

2

Край магистралата вдясно, горе край гората и по хълмовете, се белееха малките вилички, израсли паралелно със строежа на пътя.

Тодор Петър си спомни за времето, когато преди около двадесет години се смееха, докато коментираха как тези къщички бяха построени с откраднатите материали от строежа на магистралата. А какво беше станало сега? Колко наивни им изглеждаха днес илюзиите, че преходът ще бъде по-различен! Кражбата си беше характерна за първоначалното натрупване на капитала. Независимо от всичките лозунги и декларации, на ход влязоха системи на безогледно ограбване и измами. Не стига, че в страната имаше достатъчно проблеми и то най-вече като морален дефицит, но майсторите на прехода се бяха увлекли в находчивостта си да творят нови кризи и след това да ги решават вече като спасители.

Мислите му внезапно бяха прекъснати от гласа на детето:

— Папо, къде точно отиваме? — попита то, като смеси немското „папа“ с българското „татко“.

— Сега пътуваме към Созопол, Станчо. Това е много стар град. Разположен е на полуостров. Полуостров е остров, който…

— Insel?

— Точно така. Остров, който има връзка със сушата… Та Созопол от най-стари времена е имал естествена защита и затова хората са намерили едно много хубаво място за живеене. Там под днешните къщи навсякъде има основи на други къщи, храмове и улици. Археолозите, това са историци, които търсят в земята останки от старо време, откриват непрекъснато предмети от миналото — счупени вази, монети, статуи.

Да, питаше се как е възможно да я обича още. Вече не Наталия, а България. Но как да не я обича!

Колата се спусна към Калугерово и Динката и навлезе в Тракийската низина. Някъде далеч на юг, все още необгърнати от дъжда, който беше валял цяла нощ над София и който настъпваше зад тях, се виждаха хребетите на Рила и Родопите. Дори и в еднообразието на тази долина, сравнено с еднообразните долини, които беше виждал по света, се долавяше толкова живот и уют. Най-вероятно това бяха спомени заради обозримостта и досегаемостта на планините, на чувството за съпритежание и съпричастност, заради хилядите срещи, спомени и ако щеш — разбити планове и неосъществени амбиции.

Малко преди Стара Загора спряха да си свалят пуловерите, защото усетиха, че им става топло. Стоян се зае да върти леко клюмналия здравец, а Тодор Петър завъртя ключа. Стартерът не се чу. Спомни си, че старият, но здрав пасат имаше единствения недостатък след дълго гонене по магистрала да отказва да запали, докато поизстине. Изчаквайки колата да получи настроение да потегли, се сети за съня на Стоян, в който едно ангелче го успокоявало, когато плакал, след като разбрал, че родителите му се разделят.

— Как изглеждаше това ангелче? — беше попитал Тодор Петър.

— Приличаше на мен, но беше с бели дрешки и крилца.

Насред полето сигурно щяха да имат много затруднения, докато тръгнат отново, но Стоян изрече едно „Bitte, bitte“ на немски и колата запали.

Тодор Петър не желаеше да се задълбочава в балканския магически реализъм, съпоставяйки го с немската дума „моля“, изречена на език, на който някога кралете са говорили само с конете си. Затова мисълта му се отклони към Ирина и той се запита дали общуването им по интернет имаше някаква перспектива. Но отново се върна при Наталия, която му бе казала само минути преди да я заяде пред гостите й следното:

— Обичам хора като теб, които могат да бъдат обичани.

Всъщност беше станало ето какво: След няколко чаши вино, обхванат от поредната кратка поетика на словото, беше паднал в капана на втората фаза на самопознанието. И предприемайки деликатна дисекция на гражданското общество зад прикритието на човешки анализи за алиби, той я беше подиграл, че не е готова да си мръдне и пръста за приятелите си.