Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (55)

55

— Виждаш ли гълъбовия нюанс на вечерта? — чу да казва някой от компанията.

Отшелничество и покаяние, си мислеше Тодор Петър, като гледаше дъбовата гора в привечерната мекота на зеленината й. Остана така, наблюдаващ контура на гористия хълм под гълъбовото небе.

По-късно вървяха към плажа, където щяха да правят барбекю заради децата. Слънцето беше осветило с жаравата на заревото си една по-голяма, стара къща и турските керемиди по покрива. Насмолените кафяви дъски, с които беше обкован първият етаж над каменната основа, простата, боядисана в червенокафяво врата на дворната ограда, грееха.

— Папо, какво е философия? — попита Стоян.

— Философията е обич към мъдростта.

— А на немски?

— Liebe zur Weisheit.^[1]

— Ich interessiere mich nur um die Weissheit meiner Zähne.^[2]

— Ти ли го измисли това?

— Да.

Запалиха огън на завет и всички деца се струпаха около него. Марио се занимаваше със скарата.

Жените бяха взели рогозки. Постлаха ги върху пясъка и всеки легна да наблюдава звездите.

Пиеха, лежаха, гледаха звездите, слушаха шума на морето и мълчанието на лонгозната гора зад тях. Сия се опита да легне до Тодор Петър, но Иво метна рогозката си между тях и предложи да им налее питие.

Пристигнаха група млади хора от Созопол. Оказа се, че ги води голямата дъщерята на Камен, пристигнала заедно с приятеля си Боян — син от първия брак на Баръмов.

— Знаеш ли, че Боби Баръмов е завлякъл и сина си? — пошушна Камен на Тодор Петър.

— Не думай.

— Боян работи в една банка. Боби го е накарал да му отпусне кредит без покритие и сега момчето е останало без работа.

— А аз се тровкам, че ме мами. Той сина си е закопал, та…

Тодор Петър отиде да прави компания на Марио при барбекюто.

— Тодор, колкото и да е прекрасна тази природа… Моят съвет е: връщай се в Германия.

— Право да ти кажа, колебая се, но… Михаела ще идва ли с теб?

— Не, отказа ми. Тя не можела без тази природа и без улица Раковски.

На връщане от плажа в тъмната нощ вървяха почти без да виждат нищо. Тодор Петър беше хванал ръката на Стоян. Внезапно почувства от другата си страна как някой леко го докосна. Беше Ана. Вървяха един до друг в тъмното, докосваха си раменете, а похлупакът на морската звездна нощ като че беше отвор за душите им.

Когато се прибраха от плажа и сложиха децата да спят, Компанията седна под навеса с изглед към сребърното нощно море и до притъмнелия дъбов дол. Направиха грешка, че продължиха да пият.

— Решението на нашите и Кьосев бе реверанс не само към останалите партии вдясно, но и към онези, които искат да ни обезличат — споделяше Ирина мнение пред Тодор Петър по нещо политически актуално.

— Собствените принципи са принципи, когато общественият интерес стои над всичко.

— А такива личности, освен в някакви спорадичноутопични групички, които нямат и не могат да имат връзка с икономиката и политиката, реално, у нас няма.

— Нека се задоволим с малко на брой принципи, но да търсим начин те да бъдат сигурно прилагани. Това ще е достатъчно.

— Ти имаш разсъждения на путьо — каза неочаквано Иво, като се обръщаше към Тодор Петър. — И ще ти кажа защо. Веднъж си против Кьосев, а после си за него. Ти сам не знаеш за какво си.

— Мнението ти няма да промени това, което съм, нали? Но пък може да е повод да се замислиш, че нямам предвид на първо място за себе си…

— Ти смяташ, че имането се състои в това да те пуснат някъде — каза заядливо Иво. — Ти беше този, който каза, че цялата наша буржоазия от едно време не струвала, защото не била построила достатъчно здрави мостове с народа и така я приравни с червената… И не си наясно за какво замина… Ако аз замина, ще ме приемат, ако ти заминеш — не, но аз ще остана заради разходките под кестените и на Петте кюшета. Ти се прибра. Не са те приели. Мен обаче не ме интересува кой къде би бил приет, защото аз бих бил. Но не искам. Заради разходките.

— Зависи обаче от кого ще бъдеш приет — опита се да звучи все още весело Тодор Петър. — И там има простаци… А ако има нещо за приемането — то е на ниво — търпиш като чужденец или се бориш. Останалото е политика на личността, характер.

— А пък един истински български шеф никога няма да търпи и една минута такъв като теб на работа.

— Възможно е. Искаш да кажеш, че няма да ме оставя да си казвам мнението ли? Преди това, обаче ще ми смъкне и кожата и ще ми вземе парите от портфейла — каза Тодор Петър и най-сетне прояви яда си и повиши глас. — Да, путьо съм, че не намирам начин да бия по един шамар на тези, които го заслужават, включително и на теб… Ти не мислиш ли, че с тези си реакции се равняваш с нефелниците от политическата класа и чантаджиите в администрацията й, които само с един поглед, защото, видите ли, са изключително умни и прозорливи и могат да преценят на мига, че не бих могъл да направя нищо за народа, а и че нещо ми хлопа дъската. В същото време точат и лапат и не им пука, че хора с четирийсет години трудов стаж получават двеста лева пенсия. Не, не ме предизвиквай да кажа цялата истина, защото ще боли. Смятам, че с обиди нищо не може да се постигне… Просто се погледни хубаво. И не само ти, а всички ние. Колко сме изостанали, колко не осъзнаваме това и колко безпомощни сме, а в същото време с претенции.

— Вие ходите нанякъде и не знаете защо — намали натиска Иво. — Вие после се връщате и пак не знаете защо.

— Не ме разсмивай много добре знам защо. Отидох да видя как трябва да се живее. Е, и да съм наясно защо мога да презирам такива обективисти като теб. Сега не сте много. Но по време на соца, като представители на безделника уж-интелигент, бяхте безброй. А ако някой ви отвърнеше със същото, се стигаше разбира се до бой. И се върнах, най-малкото да се подиграя с вашето безхаберие и вечната ви дистанция от народа ви и проблемите му…

— Проблемът не е мой, не е и твой… Кой знае защо се сетих за едни чехли. Представяш ли си, ти му говориш за обществото, а той на теб — за персийски чехли. Извити, целите от кадифе, сърма и мъниста. Богато инкрустирани със сребро. Почти произведение на изкуството, но стават и за ходене. Опитва се да ги обуе, но нищо не става. Малки са, но много ги иска. Човек може да ходи с тях, но не бива. Ще ги скъса или ще ги изцапа.

— Нещо не се ли обърка. Ти говориш за чехли, докато аз ти говоря за общество?

— Не, стана дума за бездарността.

— Хайде, бе, сега пък бездарността. Не се бой никой не се опитва да те кастрира нито да ти вземе гаджето… От такива дарования като теб, които плачат по уж вкусните храни на соца и които в носталгията по дотациите в изкуството, както го разбирате, както и по индекса на човешкото развитие, пак както го разбирате, ми се драйфа. Както и от резултатите, които социалистическият театър, разположен във всеки окръжен град, остави за посткомунистическа България. Колкото и да симулирахме и преигравахме по всякакъв начин, че посятата култура по време на социализма е постижение, ожънахме на първо място най-болната, най-бедната и най-корумпирана нация. Както и изключителен възход на най-безотговорните и разрушителни сили.

— Мислех, че сте пораснали — каза Ирина и прошепна в ухото на Тодор Петър… — Българчето продължава да спряга аз съм, ти си, той е. Моля те, остави го.

— Та дори и да си прав. Аз съм бездарен, а ти си даровит — продължи по инерция Тодор Петър, като че най-сетне забравил за равновесието, което имаше като емигрант и дал свобода на тестостерона си. — В какво, можеш ли да определиш като по-даровит от мен — в събирането на рапани, в добротата, в лошотията, в чукането или в арогантността да влизаш в лични пространства? И ми казваш, че съм путьо… Тия неща се доказват. Както пред жените, така и като погледнем назад към соца, когато не смееше да шукнеш.

— Аз ли съм казал, че си путьо? — каза Иво и всички останаха с впечатлението, че може и да беше забравил какво е казал. — Вярно, мисля го, но се надявах, че съм се въздържал да го изрека. Хубаво де, все едно, изпуснал съм се.

— Мислех, че сте пораснали — повтори Ирина.

— Искам, когато порасна, да съм малко момче, е казал Джоузеф Хелър — допълни Михаела. — А порастването до такава степен, че да запазиш мисълта си чиста, е невъзможно приключение за хора, които са получили повече, отколкото са дали на другите.

— Не знам, вие се произнасяте за България. Аз по начало не съм предубеден и съм изключително непрезиращ човек. Аз не презирам. Не презирам, а се дразня от мислене, при което категориите се сливат, както се дразня от това невъзможни неща да се преекспонират — каза Иво.

— Кой, ти ли? — обади се Наталия с дефинитивен тон, който би поставил всеки на мястото.

— Аз мисля, че прекалихте — каза Ирина и стана.

— Малко? — извиси глас Михаела и се обърна към Иво. — Твърде си безпощаден към лошото у другите и твърде нечувствителен към собствения си цинизъм.

— Разбира се не харесвам много неща, но винаги виждам възможност същите или други да са по-добри.

— Да, но трябва да знаем и това — който щади злото, всъщност вреди на доброто — каза Михаела. — А има и една хубава дума, която би трябвало да научиш — добронамереност.

Тодор Петър гледаше, слушаше и съзнаваше някакви думи, които би трябвало да са понятия: самоконтрол, самонаказание, изтезание, откровеност.

По-късно, когато се бяха успокоили и умълчали, тръгнаха да се прибират, Тодор Петър мина покрай бунгалото на Ана. Видя я седнала в тъмното, зад малката преграда на терасата пред стаята й. Той се спря.

— Чу ли?

— Чух. Не обръщай внимание…

През нощта, когато всичко утихна, Тодор Петър излезе от бунгалото си. В двора нямаше вече никой. Няколко ниски лампи край басейна и до масите очертаваха кръгове осветена трева. Приближи се до терасата на Ана. Тя беше още там. Последва я в стаята й.

Усети се чак в мига, когато и двамата — голи на ниското, широко легло, той напрегнат като лък, повдигащ я към себе си, а тя, сподавяща стенанието си и забила пръсти в раменете му — се пренасяха в други светове.