Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (33)

33

Тодор Петър не беше сигурен дали осъзнаваше, че греши, преди да предприеме нещо или просто след това си казваше, че е знаел, че ще сгреши. В едно беше сигурен — само на теория бе имал възможност да отклони предстоящите събития.

Наталия беше пред очите му. Пак отпиваше от бялото си вино. Не бързаше, но беше търпелива и последователна. Превръщаше се в магьосница. В един момент си разменяха комплименти, чувстваха се млади, припомняха си, като че вечната симпатия един към друг. След миг забравяха за това и се гледаха и измерваха.

Сега Тодор Петър си спомни различни епизоди, наблюдавани случайно по Animal Planet, в които изследователите в Африка не спасяваха малките антилопи дори от навъртащите се наблизо гепарди и хиени. Но, като непохватен и елементарно доброжелателен българин, той знаеше, че би се намесил.

Беше предоставил Иво и Камен на Наталия и независимо от това, че го беше направил само с най-добри намерения, сега изведнъж осъзна, че е задвижил някакъв механизъм, който ускорява движението си и с всеки изминат миг и събитие очертава процес след процес. Като че се получаваше взаимопроникване, но може би и основа за реализация на платформата. Разказа й за това накратко. Тя не му обърна внимание.

— Аз съм доволна, че ме запозна с Камен и Иво. Имам нужда от любов.

— И без любов изглеждаш добре.

— Не се подигравай! Въпреки всичко вълненията ми са постоянни.

— Винаги си живяла заради вълненията — Тодор Петър продължи да не е съвсем сериозен.

— Така ли смяташ?

Тази вечер Наталия беше изпаднала в самовъзхвала.

— Аз съм имала само много умни мъже.

— О, и за мен ли има място сред умните?

— Но пък нали знаеш, че прекалено многото ум унищожава разните дребни номерца, които са така сладки. Най-вече след дългия семеен живот.

Иначе тя изискваше дискретност, но изобщо сама лицензираше дискретността, сама определяше границите на коректността и можеше да обясни всичко това по най-приемлив начин. Познаваха се добре. Той виждаше ходовете й като на длан и се забавляваше да се взира в палитрата на евентуалните резултати. За да се убеди колко не беше могъл реално да ги предвиди. Обичаше я. Но и като че и двамата практикуваха някакво пренебрежение в отношенията си.

— Знам добре, че умът ми не струва много, но и зная, че е повече от смешно да се мери ум, и най-вече да лежиш на мерки за ум.

— Наистина не си глупав — рече тя.

— Искаш да потвърдиш, че така просто ум се мери само в България.

— Да — изсмя се тя.

— Най-лошото би било, ако се приеме, че ако съм нещо, то е само защото съм бил в чужбина.

— Доста ужасна мисъл, но ти отива.

— Тъкмо когато започваш да се потапяш в живота. И може да ми хрумне, само защото се чувствам виновен, че не мога и няма да мога да направя нещо за страната си… Иначе е мисъл с мащаби, които могат да ти хрумнат само тук.

— Тъкмо когато започваш да се потапяш в живота? Какво значение би имало? Пред кого? Защо трябва да се опитваш да се поставяш някъде, където няма класиране? Достатъчно слободен ли си, или си достатъчно много заобиколен от много объркани хора?

— Причината е може би, че Боби Баръмов ми подаде ръката си за честна дума и че тъкмо така ме измами.

— Какво, какво? Я повтори!

— Какво да повторя? Нали вече ти намекнах преди време. Всичко, което имах, го всмукна на мига. Касира всичкото, което бях си донесъл от Германия.

— И какво?

— Нищо.

— Ще оставиш нещата така?

— Нищо не мога да направя. Нямаме договор. Всичко беше на една честна дума. Подадохме си ръце като приятели.

— Какви сте! Аз, ако съм на твое място, не бих оставила нещата така. И Камен е като теб. Все от него да мине. И не разбирам. Той ми разказа за системата, която искате да приложите. Как си представяш, че като един редник и човек без суетност ще можеш нещо да направиш за платформата си, за която говориш? Та ти дори не можеш да демонстрираш самочувствието, което би трябвало да имаш… А хората само това търсят. Не виждаш ли, че се котират само глупаци, които могат да приказват.

— Тъкмо защото съм редник и от позицията на редник бих могъл да направя нещо в тази страна…

— И все пак, като си мисля за тоя Боби — какви мръсници сме българите.

— Хич не си мисли! Знаеш, нали, какви мръсници има и там! Един го хванах през нощта да ми спира работещата от дълго време програма, за да ме злепостави. Заради този случай и напуснах…

Тя го изгледа и сякаш се сети за нещо свое.

— Всички ми се сърдят, че нямам време за тях. А Камен и Иво доведоха и вашия Владо Минков. И докато не се изповяда, не си тръгна. В заключение изглеждаше доста объркан.

— Владо и объркан!? Той винаги е между възвишеното и еснафлъка. Много е даже постоянен с това.

— Едното не пречи на другото. Впрочем той ми каза още, че другите вече не могат да те търпят. Така си им досадил с нравоученията. Приказвал си им постоянно, че не бива да оставят страната си на самотек…